2 Октомври 2008

Дейвид Брукс  

в. Ню Йорк таймс

През 1933 година Франклин Делано Рузвелт получи в наследство икономическа криза. Той разбра, че първата му задача е да възстанови доверието, да създаде у хората усещането, че някой е поел нещата в свои ръце, че нещо ще бъде направено. Сегашното поколение политически лидери е изправено пред същата ситуация и досега търпи пълен и катастрофален провал в създаването на каквото и да било усещане, че има власт, в предоставянето на света на причина да вярва, че Съединените щати са държава, в която има управление. Вместо това, като отхвърлиха в понеделник плана за спасение, те влошиха доста психологическия климат.

Джордж Буш изобщо не може да бъде винен, защото е загубил влиянието си както сред републиканците, така и сред демократите. Министърът на финансите Хенри Полсън е умел финансист, но неспособен законотворец. Казаха му за кой ли път, че републиканците от Камарата на представителите няма да подкрепят законопроекта, а той реагира като падна на колене пред председателя на долната камара на Конгреса Нанси Пелоси.

Лидерите и на двете партии в Камарата на представителите бяха напълно погълнати от собствените си преговори. А дали на някой от тях му мина през ума, че може да е трудно да се прокара закон, директно описан като план за спасяване на Уолстрийт? Беше ли председателят-демократ на финансовата комисия към Камарата на представителите Барни Франк - иначе любимец на медиите - твърде зает, за да забележи 95-имата демократи, които гласуваха против проекта? Не пламенната реч на Нанси Пелоси в решителния момент уби този закон, но трябваше ли тя да действа като събирач на фондове за демократите в най-важния момент от кариерата си?

И позволете ни да отдадем заслуженото на всички 228 членове на Камарата на представителите, които гласуваха с “не” - участниците в този бунт на нихилистите. Те показаха на света колко много ненавиждат собствените си лидери и експертните мнения от Министерството на финансите и Управлението на федералния резерв. “Бунтарите” направиха това, което е популярно в момента, и ако страната изпадне в дълбока рецесия, ще имат свободното време, за да проследят как общественото мнение се обръща срещу тях.

Републиканците от Камарата на представителите прокараха пътя и ще понесат най-голяма част от вината. Интересно беше да ги наблюдава човек в целенасочената им мисия да унищожат собствената си партия. Не чак толкова отдавна те проведоха антиимигрантски “кръстоносен поход”, който отблъсна испаноговорящото малцинство. След това се вслушаха в най-шумните и гневни гласове в партията, забравили за това, което тревожи повечето американци. А сега за пореден път объркаха говорилнята по радиото с реалността. Ако икономиката тръгне надолу, те ще влязат в историята като “Смут-Холи на 21-и век*”. С вота си републиканците поеха отговорността за тази икономика и ще трябва да дадат отчет. Ударите в краткосрочен план ще паднат върху Джон Маккейн, а натискът в дългосрочен план - върху Републиканската партия, каквато я познаваме.

През последните дни разговарях с неколцина републиканци и повечето от тях вярват в принципите на свободния пазар - нещо, което е достойно за уважение. Тъжното е, че те все още мислят, че живеем в 1984 година. Все още смятат, че най-големите заплахи идват от социализма и от либерализма на Уолтър Мондейл. Изглежда не са си взели бележка колко много са променили глобалните капиталови потоци нашата политическа икономия.

Живеем в период, през който огромни излишъци от капитал се изливат по цял свят и подхранват циклите на надуване и пукане на балоните. Когато капиталът наводни сектор от икономиката, той отмива разумните бизнес практики и навиците на дисциплина и себеотрицание. След това финансовите мениджъри се паникьосват и го прехвърлят на друго място и така страдат всички, без значение дали са постъпвали правилно или не.

Онова, от което се нуждаем в тази ситуация, е власт. Не регулация със здрава ръка от страна на правителството, а стабилната и силна ръка на някакви обществени институции, които са способни да пазят от разлагащите влияния на небрежно прехвърляните пари и да предотвратят убийствената зараза, когато кредитът секне.

Планът на администрацията на Буш не се хареса на никого, но беше опит да бъде утвърдена някаква власт. Опит за промяна на психологията на пазарите. Хората не вярват на банките; банкерите не си вярват един на друг. Планът беше опит властта във Вашингтон да се заеме с кризата. Той поне можеше да стабилизира ситуацията, така че по-късно да може да бъдат извършени реформи в световната финансова система.

Но 228-те членове на Камарата на представителите, които гласуваха “против”, изостриха психологически свободното падане в глобален план и сега имаме криза на политическата власт, настъпила веднага след тази на финансовата власт. Единственото нещо, което може да се направи в момента, е да се опита пак и да се спаси спасението. Няма време за изнамиране на напълно нов пакет, така че планът трябва да бъде подложен на ново гласуване - този път с добавки, които ще променят изгледите му за политически успех. Необходимо е лидерите да добавят клаузи, които да подкрепят цените на жилищата и да помогнат директно на хората, които имат да изплащат ипотеки. И Мартин Фелдстийн, и Лорънс Линдзи - двама от най-известните американски икономисти - направиха добри предложения, които могат да доведат до будеща доверие коалиция на мнозинството около плана. Едно разхлабване на правилата за застрахователните вноски също би било добър ход.

Ако това не се случи, възможно е светът да се изправи пред тежки икономически времена (европейците очевидно дори още не са започнали да признават лошия си дълг), но и тежки политически времена. Американският век беше плод на американското лидерство, което точно сега е по-оскъдно от кредита.

* Членът на Камарата на представителите У. Си Холи и сенатор Рийд Смут са авторите на приет през 1930 година закон за увеличаване на вносните тарифи на над 20 хиляди стоки, който, след предприемането на аналогични ответни мерки от много държави, води до намаляване на американския внос и износ с повече от 50 процента. Сериозността на Голямата депресия се обяснява отчасти и с въздействието на този закон.

http://e-vestnik.bg/4737

11 Октомври 2008

Хеймиш Макрей  

в. Индипендънт

Световните финансови власти най-накрая се опитват наистина да затвърдят властта си върху финансовите пазари. Все още не са успели и ще им се наложи да направят повече, може би много повече, но в крайна сметка ще спечелят. Или, най-малкото, винаги са го постигали през последните 75 години. Трябва да си представите, че светът е изправен пред нещо подобно на Голямата депресия от 30-те години на миналия век, за да смятате, че те няма да успеят.

Като за начало, мощта на централните банки, особено когато действат заедно, е колосална. Те могат да наводнят света с пари, като пред тях не стоят почти никакви ограничения, и по този начин да подсилят промените в лихвените проценти, така както се споразумяха вчера. Централните банки много често не действат съгласувано. Последния път, за който си спомням, беше сключването на споразумение през 1985 година за подкрепа на долара. Този път ще са нужни повече намаления на лихвените проценти в цял свят, но едно от посланията от вчера беше, че това ще се случи. Това е началото на глобално съкращаване на лихвените проценти. От гледна точка на ефекта голям ход беше и качването на Китай на борда, при условие че неговата икономика се е превърнала в основен източник на растежа на световната икономика.

Вторият начин, по който властите пристъпват към изпълнение на отговорностите си, е оказването на подкрепа на банките. Отговорът трябваше да бъде даден от правителствата и той беше доста объркан. Това можеше да се очаква. Правителствата трябваше да реагират успоредно с развитието на обстановката. Не всички успяха. Антинаградата за най-лошо представяне определено отива при Исландия, но и Съединените щати също не се справиха кой знае колко добре. Правителствата от континентална Европа се справиха значително по-добре, с техните спасявания на банки, и най-новият британски план изглежда изключително разумен, защото се заема със същността на проблема. Той ще осигури на банките достъп до толкова капитал, от колкото се нуждаят, за да продължат да функционират. Звярът не може да свърши това добре, защото не му е в природата, но британските власти се справят по-добре в сравнение с тези на повечето страни.

Повторното задвижване на световната банкова система е предварително условие, за да бъде предотвратена една дълбока икономическа депресия. На даден етап забавянето на растежа на глобалната икономика беше неизбежно, но загубата на доверие във финансовите пазари направи нещата още по-лоши, потенциално много по-лоши. Пазарите отразяват онова, което смятат, че ще се случи на икономиката. Сега те са в паника, като дават сигнал, че очакват предстоящият спад да е наистина сериозен. Те не са изпаднали в крайното отчаяние от средата на 70-те години, когато имаха усещането, че правителствата са загубили контрол над финансовата политика, бюджетите, изобщо над всичко.

Негативният отговор на британския план за спасяване на банките и на намаляването на лихвените проценти в глобален мащаб обаче безспорно е обезпокоителен. Бихте могли да кажете, че това, което те внушават, е, че този спад ще е подобен на онзи от 90-те години - неприятна, но “конвенционална” следвоенна рецесия. Възможно е да се състои именно този сценарий, но моето лично мнение е, че Великобритания е способна да премине през този период в малко по-добра форма отколкото тогава. От друга страна, може ли положението да се окаже по-лошо и да прилича повече на Голямата депресия от 30-те години?

Сещам се за поне пет-шест причини, поради които сегашната ситуация е доста по-различна в сравнение с краха на фондовите пазари през 1929-та.

Първо, това, което се случва сега, идва след дълъг период на увеличаващ се просперитет - най-дългият, който светът е преживявал някога. През 30-те години на миналия век той все още се е възстановявал от унищожаването (през Първата световна война) на половината от натрупаното през 19-и век богатство.

Второ, по онова време са съществували дълбоки съперничества и дори омраза между големите държави. Те са правили икономическото сътрудничество практически невъзможно и са насърчавали вдигането на търговските бариери и увеличаването на валутните девалвации с цел повишаване на конкурентноспособността. В резултат търговията в глобален мащаб се е свила наполовина, което на свой ред е направило възстановяването много трудно.

Трето, Съединените щати са оставили много банки да фалират, което е довело до разстройване на търговията. САЩ са в по-дълбока рецесия от която и да била друга голяма държава. Този път, въпреки мнението на Леман, те ще закърпят нещата. Четвърто, страните са водели данъчни политики, които са смятали за разумни, като са се опитвали да балансират бюджетите си чрез свиване на разходите когато са спадали дънъчните приходи. Този път те ще позволят увеличаване на бюджетните дефицити.

Пето, през 30-те години на миналия век цените са се понижавали, така че дори много ниски номинални лихвени проценти реално са били високи и вследствие на това инвестиционните фондове са били скъпи. Сега цените се повишават, така че е по-вероятно ниските лихвени проценти да насърчат инвестициите.

И накрая, световното търсене ще бъде поддържано от Китай, който през 30-те години не е бил сила в световната търговия. Сега той вероятно е третата по големина икономика на планетата, така че дори голяма част от развитите страни да изпаднат в някаква рецесия, не говорим за упадък в света като цяло.

Така че, да, може би сега сме в нещо подобно на ситуацията от началото на 90-те години, макар че това съвсем не е сигурно, но на тази от 30-те? Категорично не, освен ако през идните месеци не се случи нещо неописуемо ужасно.

http://e-vestnik.bg/4798