Богатите вече плащат повече от справедливото 

Изразът „Тези хора от коя планета са?” никога не е бил толкова подходящ, що се отнася до мнозинството демократи от Камарата на представителите по време на предложения компромисен вариант за изменението на данъците тази седмица. На практика, изборът им е между това, да гласуват за компромиса, което значи никой да не страда от увеличение на данъците към 1-ви януари, и това, всеки да получи сериозно увеличение на данъците.

Освен това, за работещите на най-ниска заплата скокът в данъците ще е 50 на сто - от 10 на 15%. Основният мотив на Камарата на демократите със засегнато честолюбие е, че някои „богати” американци биха могли да избегнат правителственото изземане на повече от 50% от доходите и, че на наследниците на тези хора може да не им се наложи да платят 55% данък от наследството си, ако компромисният законопроект е одобрен.

Президентът Обама и неговите леви приятели продължават да ни убеждават, че „богатите”, под което се разбира всяко семейство, чийто общ доход е повече от 250 000$ годишно, могат да си позволят да плащат повече. „Позволявам си” е интересен термин, доколкото се отнася до възможността на плащане, но не означава нищо за желанието на човек да си плати или за справедливостта в принуждаването на човек да си плати.

Както може да се види в таблицата по-долу, данъкоплатците във водещия 1% с най-големи доходи изработват едва 20% от нетния доход в страната, но плащат почти 40% данъци, което е двойно повече от дяла, който им се полага. Данъкоплатците с най-високи доходи в първите 10% изработват малко повече от една трета от дохода, но плащат почти 70% от целия данък. В долната половина на таблицата, 50-те% данъкоплатци на дъното изработват около 13% от дохода, но плащат по-малко от 3% за данъци. Практически, повечето от тези данъкоплатци получават много повече държавни плащания и помощи в натура, отколкото са платили, така че разликата в доходите между едните и другите е много по-малка, отколкото изглежда.

Източник: IRS

Използвайки стандарта „мога да си позволя”, Бил Гейтс и Уорът Бъфет биха могли да си позволят много по-лесно да платят 99% от доходите си, отколкото женена двойка с две деца в колеж, които изкарват 250 000 $ годишно, плащайки данъци върху 50% от доходите си.

Въпрос: Ако „мога да си позволя” е добър стандарт, тогава защо тези от левите, които искат по-високи данъци, не се поискат 99% ставка на свръхбогатите? Предполагам, че отговорът им би бил „Повечето не биха били склонни да платят”, което разбира се е вярно.

Както аз и много други сме повтаряли отново и отново, добрите данъчни икономисти знаят (с емпирична проверка), че в дългосрочен период, данъците върху доходите и имуществото надвишаващи 30%, и по-малко от 20%, носят по-скоро отрицателен, отколкото положителен резултат. Така че, когато чуете, че тези 10-годишни предполагаеми данъчни загуби ще се отразят в поддържането на максималния индивидуален данък на ниво от 35%, трябва да знаете, че човекът игнорира очевидното, независимо дали е държавен служител, член на Конгреса или някой в медиите. Още нещо – когато чуете някой да бръщолеви колко много повече данъчни приходи могат да се съберат чрез облагането богатите, имайте предвид, че за последния половин век максималната ставка е варирала от 28% до 91%, но данъчните приходи като процент от БВП винаги са били около 18%, независимо от ставката.

Повтарящите се през годините изследвания сред американския народ са показали, че повечето хора не мислят, че някой трябва да бъде облаган с повече от 20% от своя доход. И така, каква е справедливостта в принуждаването на някои хора - често най-продуктивните, да плащат повече от 50%? Какъв е максималният размер, който се очаква да бъде платен от всеки и защо? Ако хората работят извънредно, за да печелят повече, от грижа за семействата си или каквото и да е, защо те трябва да бъдат облагани с повече, отколкото по-безотговорните и пестеливите? Това са въпроси, на които кликата на Демократичната камара не може да отговори.

Ако Камарата на демократите все пак успее да избегне компромиса, дори разбирайки, че новата Камара, контролирана от републиканците ще гласува за него през януари, щетите върху икономиката ще бъдат значителни. С настъпването на новата година, бизнесът и отделните хора ще бъдат все толкова несигурни за своите данъчни ставки и пасиви, което ще намали назначаването и растежа, а увеличеното данъчно задържане ще намали доходите на физическите лица. Сега, дори и Белият дом признава, че подобно забавяне в приемането на данъчния законопроект може да доведе до по-голяма рецесия, което значително ще разшири дефицита.

Конгресът Пелоси е най-безотговорният от когато и да било. За пръв път, Конгресът не гласува бюджет (и фискалната година е с три месеца назад) или някои от бюджетните законопроекти преди последното си заседание. Конгресът имаше две години да изясни ситуацията с данъците, но той не е способен да го направи дори преди Коледа. Нищо ли не са научили?

* Статията е публикувана за първи път във вестник "Washington Times" в понеделник, 13 декември 2010 година. Оригиналният текст е достъпен тук. Преводът е с любезното позволение на автора. Преводът е на Милен Желев – стажант в ИПИ.

** Ричард У. Ран е старши сътрудник в Института Катон и председател на Института за глобален икономически растеж. Той е председател на Консултативния съвет на ИПИ.