Алън Грийнспан на 5 години, Ню Йорк, 1931 г.

Фотограф: Личен архив

Предишна снимка 1 2 3 4

Виновник, наивник или оракул - посред урагана на световната криза всякакви етикети се лепят на Алън Грийнспан, дългогодишния председател на Федералния резерв на САЩ. Тази седмица издателство "Обсидиан" пуска на българския пазар внушителната му автобиография "Епоха на турбулентност", в която се дават отговори на много от въпросите и нападките. "Дневник" предлага в аванс откъси от книгата.

Ако от западната част на Манхатън вземете метрото на север през "Таймс скуеър", "Сентръл парк" и "Харлем", ще стигнете до квартала, в който съм израснал. "Уошингтън хайтс" е в противоположния край на острова от гледна точка на "Уолстрийт" и не е много далеч от поляната, където Петер Минуит (първият губернатор на холандската колония Ню Амстердам, после Ню Йорк - бел. ред.) купил Манхатън от индианците за 24 долара (днес там има камък, който напомня за събитието).

Кварталът се състоеше предимно от нискоетажни тухлени блокове, в които живееха еврейски семейства, установили се там след Първата световна война, както и имигранти от ирландски и немски произход. И двете разклонения на моето семейство, Грийнспан и Голдсмит, са пристигнали в началото на ХХ век - Грийнспан от Румъния, а Голдсмит от Унгария. Повечето семейства в "Уошингтън хайтс", включително нашето, бяха от ниската средна класа за разлика от изключително бедните евреи от "Лоуър ийст сайд". Дори през най-тежките години на Депресията, когато учех в началното училище, имахме достатъчно храна; ако някои наши роднини са преживявали трудности, аз така и не разбрах. Нещо повече - всяка седмица получавах по 25 цента джобни пари.

Роден съм през 1926 г. и съм единственото дете на родителите ми. Малко след това те са се развели. Дори не помня тяхната раздяла. Баща ми Хърбърт се премести в "Бруклин", където бе израснал. Живя с родителите си, докато не се ожени повторно. Отгледа ме майка ми Роуз. Макар че при развода беше само на 26 години и беше много привлекателна, тя си върна моминското име и така и не се омъжи повече. Стана продавачка в магазина за мебели в "Бронкс", където се задържа и по време на Депресията. Успявахме да свържем двата края.

Бяхме част от голямо семейство - майка ми беше най-малката от петима братя и сестри. Моите братовчеди, лели и вуйчовци постоянно се намесваха в живота ни, което допринесе за това да нямам баща край себе си, нито братя и сестри. Известно време аз и майка ми живеехме с нейните родители Нейтън и Ана. Голдсмит бяха жизнерадостно и музикално семейство. Вуйчо ми Мъри беше пианист, който можеше да изсвири на прима виста и най-сложни мелодии. Под името Марио Силва той влезе в шоубизнеса и стана съавтор на бродуейския мюзикъл "Любовна песен", посветен на композитора Робърт Шуман. По-късно той се установи в "Холивуд", където "Любовна песен" се превърна в нашумял филм с Катрин Хепбърн и Пол Хенрийд в главните роли. На семейните сбирки, които ставаха на всеки няколко месеца, вуйчо ми свиреше, а майка ми пееше - тя имаше чувствителен контраалт и обичаше да имитира Хелън Моргън, изпълнителка на сантиментални любовни песни и бродуейска актриса, станала известна с популяризирането на песента "Не мога да не обичам този мъж". През останалото време майка ми водеше тих, отдаден на семейството живот. Тя беше оптимистично настроена и уравновесена и нямаше никакви интелектуални склонности. Четенето й се изчерпваше с таблоида "Дейли нюз", а вместо рафтове с книги пространството във всекидневната беше заето от малък роял.

Моят братовчед Уесли, четири години по-възрастен от мен, ми беше нещо като брат. През летните месеци в началото на 30-те години неговото семейство наемаше вила, недалеч от океана в "Еджимър", квартал в южните покрайнини на Куинс. Уесли и аз бродехме по плажовете и търсехме монети. Бяхме много умели в тази дейност. Макар че беше разгарът на Голямата депресия, хората продължаваха да носят със себе си монети на плажа и някак си успяваха да ги губят в пясъка. Единственото видимо наследство от нашето хоби е навикът ми да ходя с наведена глава; когато някой ме пита защо вървя по този начин, му казвам, че търся пари.

Липсата на баща ми обаче остави дълбока празнина в живота ми. Почти всеки месец вземах метрото и отивах да го посетя в "Бруклин". Той беше брокер на "Уолстрийт" и обслужваше малки фирми, за които никой не беше и чувал. Беше строен и хубав, приличаше малко на Джийн Кели и си разбираше от работата. Въпреки това никога не спечели много пари. Винаги му беше неловко, когато говореше с мен, което ме караше и аз да се чувствам по този начин. Беше интелигентен и през 1935 г., когато бях на девет години, издаде книга под заглавие "Съвземането предстои!". В нея се прогнозираше, че Новият ред на Франклин Рузвелт ще възстанови добрите времена на американската икономика. Той ми подари един екземпляр със следния надпис:

На моя син Алън:

Дано този мой първи писателски опит с непрестанната мисъл за теб да не остане единствен, за да можеш в годините на своята зрелост да се обърнеш назад и да разтълкуваш аргументите зад моите логически прогнози, поставяйки началото на собствена интелектуална продукция.

Татко

По времето, когато бях председател на Федералния резерв, понякога показвах това посвещение на мои колеги. Всички бяха единодушни, че способността ми да представям неразбираеми декларации пред Конгреса вероятно е наследена от баща ми. На деветгодишна възраст обаче не разбирах нищо от неговата книга. Разлиствах я, прочитах няколко страници и я оставях настрана.

Влечението ми към числата вероятно е дошло от него. Когато бях малък, майка ми обичаше да ме изправя пред роднините и да пита: "Алън, кажи колко прави трийсет и пет плюс деветдесет и две?" Събирах наум и съобщавах отговора. После тя ми даваше по-големи числа, след това ме караше да умножавам и т.н. Въпреки тези ранни докосвания до славата бях твърде неуверено дете. Майка ми винаги успяваше да блесне на семейните сбирки, а аз предпочитах да си седя кротко в някой ъгъл.

На деветгодишна възраст вече бях запален фен на бейзбола. Стадион "Поло граундс" беше съвсем близо и децата от квартала често влизаха без пари да гледат мачовете на "Джайънтс". Моят любим отбор обаче беше "Янкис", а за да стигна до техния стадион, трябваше да пътувам с метрото, поради което предпочитах да научавам за изявите им от вестниците. Макар че до 1939 г. нямаше редовни радиопредавания на бейзболните мачове, през 1936 г. предаваха световните серии и аз разработих собствена техника за написване на информация за срещите. На зелената хартия отбелязвах разположението на играчите, индивидуалните им постижения във всеки мач и прочие, използвайки специално измислен от мен код. Празното ми до този момент съзнание започна да се изпълва с бейзболна статистика. И до ден днешен мога да възпроизведа подреждането на стартовия тим на "Янкис" във всеки мач заедно с позициите на играчите и отбелязаните от тях средно на мач точки по време на тези световни серии. (...)

Освен бейзбола бях запален и по морзовата азбука. През втората половина на 30-те години на мода бяха каубойските филми - срещу 25 цента ходехме в местното кино да гледаме последните приключения на Хопалонг Касиди. Но вниманието ми беше погълнато най-вече от телеграфистите. Те не само имаха способността да комуникират мигновено само с върховете на пръстите си - в решаващите моменти на сюжета те можеха да повикат подкрепление или да предупредят за предстояща индианска атака, докато някой злосторник не прережеше телеграфната жица, но и проявяваха завидно майсторство. Един добър телеграфист можеше да предаде 40-50 думи в минута, а също толкова умел телеграфист в другия край на линията не само получаваше съобщението, но и можеше само по характерния ритъм и звук на кода да определи кой предава това съобщение. "Това е ръката на Джо", казваше героят. Двамата с приятеля ми Хърби Хоус си направихме устройство с батерия и два морзови ключа и се упражнявахме да изпращаме съобщения. Така и не успяхме да надминем скоростта на костенурката, но самото знание на азбуката беше вълнуващо приближаване към този свят. По-късно изпитвах същото благоговение, когато чрез сателит общувах с колегите си от централните банки по всички континенти.

Тайничко копнеех да избягам от Ню Йорк. Понякога нощем се залепях за радиото, опитвайки се да доловя възможно най-далечни станции. Някъде на 11-годишна възраст започнах да събирам железопътни разписания от цялата страна. Часове наред се мъчех да запомня маршрути и имена на градове от 48-те щата. (...)

Другата ми голяма страст беше музиката. На 12 години, след като чух братовчед ми Клер да свири на кларнет, се сдобих с този инструмент и с изключителна самоотверженост се упражнявах между три и шест часа дневно. Първоначално се концентрирах върху класическата музика, но много скоро включих в репертоара си и джаза. Мой приятел, който имаше грамофон, ме покани на гости и ми пусна Бени Гудман и неговия оркестър. Моментално бях завладян от тях. (...) Към кларнета прибавих и тенор саксофон - намирах, че саксофонът е най-интересният, най-джазовият елемент от биг бенд саунда.

Един от моите герои беше Глен Милър, който придаде на музиката ново, кадифено измерение, групирайки кларнет с два алт саксофона и два тенор саксофона в своя оркестър. През 1941 г., когато бях на 15 години, отидох с метрото в хотел "Пенсилвания" да го слушам. Успях да си пробия път почти до подиума, бях на някакви си три метра от самия Глен Милър. Оркестърът започна да свири танцов аранжимент на Шестата симфония на Чайковски. Извиках: "Това е "Патетичната"!, а Глен Милър погледна към мен и каза: "Страхотно, хлапе!"

http://www.dnevnik.bg/show/?storyid=587574