Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
13.07.2007 10:28 - Наистина ли бъдещето принадлежи на Китай?
Автор: meto76 Категория: Политика   
Прочетен: 966 Коментари: 0 Гласове:
0



Наистина ли бъдещето принадлежи на Китай?
image Успехът на тази политика, която създаде годишен растеж от около 9,5 процента и изведе около 400 милиона души извън границата на бедността, е широко признат. Снимка АП
Уил Хътън, „Либерален преглед“
Bulgarian Post
01.07.2007 г.

Вече е банално да се отбелязва, че възходът на Китай преобразява света. Екстраполирайте сегашните темпове на растеж и Китай ще бъде най-голямата икономика в средата на този век, ако не и преди това. Ако той остане комунистически, влиянието му върху световната система ще бъде огромно и много вредно. Великобритания и САЩ са, с всичките си недостатъци, демокрации, които приемат върховенството на закона. Това не е така в Китай.

Ако един нереформиран Китай заеме място на най-горната лавица, световният ред ще бъде по-податлив към деспотизъм; крехката международна система на управление, основаващо се на върховенството на закона, която току-що започва да се оформя, ще бъде върната с години назад и отношенията между държавите ще зависят още повече от тяхната относителна мощ.

Всичко това обаче се базира на две много големи „ако“ – дали растежът на Китай ще продължи със същото темпо и дали страната ще си остане комунистическа. Аз смятам, че и по двата въпроса съществуват значителни съмнения. Сигурно е единствено, че тия две неща не могат да се получат едновременно. Китай достига границите на устойчивост на сегашния модел, а да се екстраполира от миналото към бъдещето, все едно че не е необходимо да се променя нищо, е капитална грешка.

Нашата грижа тук на Запад трябва да бъде свързана с въпроса как да помогнем на Китай да се справи с тези огромни предизвикателства, без същевременно да ни нанесе вреда. Ако китайският комунизъм е в състояние да се трансформира, то Китай би бил в състояние, както и Япония преди него, да се интегрира без сътресения в световната система на силите. Ако не, пред нас лежат сериозни конвулсии.

Икономическият растеж на Китай се основава на поддръжка от страна на държавата, която влага огромни и евтино получени спестявания в инвестиционни проекти, задвижвани от евтина работна ръка. Около 200 милиона от общо 760-те милиона работници в Китай са селяни, мигриращи към градовете, където биват наемани във фабрики, строителни проекти и офиси. Това е най-голямата миграция в историята на човечеството. Комунистическата партия разреши свободно определяне на цените, насърчи преследването на печалба и рязко намали тарифите върху вноса, както и пречките за инвестиране в страната.

Успехът на тази политика, която създаде годишен растеж от около 9,5 процента в течение на живота на цяло едно поколение и изведе около 400 милиона души извън границата на бедността, е широко признат. Но партията поддържа стриктен контрол върху собствеността, заплатите и фирмените стратегии – както и върху държавата. С други думи, Китай заема едно доста неудобно място някъде между социализма и капитализма; неговият частен сектор, макар и нарастващ, все още е недорасъл. Това е една система на ленинистки корпоратизъм – и тя започва да се разрушава.

Пукнатините в модела са навсякъде. Колко дълго време могат да си позволят държавните китайски банки да направляват милиарди спестени долари към инвестиции, които имат незначителна или никаква възвръщаемост и върху които се плащат нередовни лихви? Способността на бедните селяни да създават спестяванията, необходими за поддържането на растежа, вече достига своите граници. И, освен това, колко дълго време може да си позволи една икономика, голяма два билиона, да спестява повече от 40% от брутния национален продукт (БНП)? Тя достига и границата на способността си да увеличава износа с по 25% годишно (през 2007 той ще надмине нивото от един билион долара); при такова темпо на растеж те ще достигнат пет билиона някъде около 2020 или още по-скоро, като тогава ще извършват сами повече от половината световна търговия. Вероятно ли е това? Има ли достатъчно кораби и пристанища, за да се придвижват такива обеми? Всяка година Китай придобива нови 200 милиарда валутни резерви, най-вече долари, като държи собствената си парична единица на изкуствено ниско ниво, за да поддържа износа си конкурентноспособен. Абсурдно е за една бедна страна като Китай да заема пари на богата страна като САЩ; фактически това е едно неудържимо положение на нещата – и финансовите пазари изглежда са съгласни с това.

Китай би искал да намали сегашното трескаво темпо на растеж, но средствата за това, които се използват на запад – повишаването на данъците и лихвите, съкращаването на разходите – не са достъпни в Китай. Партията не се осмелява да предизвика евентуални протести чрез повишаване на данъците; служителите в държавните предприятия и провинциалните управленчески служби игнорират указанията за намаляване на разходите, защото кариерите им зависят от създаването на работни места и растеж. А повишаването на лихвите би могло да предизвика кредитна катастрофа, тъй като множество заеми просто не биха били върнати на банките.

Нито пък границите на този растеж са единствено икономически. Двеста милиона бедни хора гледат със завист как другите забогатяват, докато те тънат в нищета. Неравенството се разраства и корупцията присъства навсякъде, засягайки банкови мениджъри, провинциални губернатори и съдии. Около 400 000 души умират годишно от болести на дихателните пътища, причинени от замърсяването на въздуха. Брутният национален продукт на Китай е една пета от американския, но страната произвежда почти също толкова въглероден двуокис колкото и Америка. Като връх на всичко и комунистическата партия е в криза: тя заявява, че класовата война е завършила, като същевременно настоява за монополна власт като приемник на революцията от 1949. Без продължаващ икономически растеж, легитимността на партията може да бъде поставена под въпрос.

Зад всички тия проблеми се крие фактът, че Китай само отчасти приема прехода към капитализма. Но капитализмът е много повече неща от търсенето на печалба и свободата за определяне на цените, които са позволени от китайските реформи. Ефективното използване на ресурси зависи от една мрежа от независими процеси на проверка и отчетност, извършвани от хора, принадлежащи към различни центрове на власт и поддържани от система за права и частна собственост. Свободната изборна система пък е върхът на тази структура.

Съдии, които отсъждат въз основа на доказателства, вестници, представящи открита картина на действителността и дори хора, разкриващи задкулисните машинации на собствените си фирми, са изключително важни за функционирането на западния капитализъм. Именно взаимодействието на тези твърди и меки процеси – онова, което аз наричам „инфраструктурата на Просвещението“, е това, което позволява сравнително ефективното и честно използване на благата на технологическия прогрес. Китай имаше пазари, собственост и технология и през 18 век; той обаче изостана, защото не притежаваше просветителски структури. Липсваше му „троицата“ на плурализъм (различни центрове на политическа и икономическа власт), възможности (права, образование, частна собственост) и обосноваване (отчетност, проверка, свобода на изразяването).

Китайската комунистическа партия, въпреки известни опити на местно ниво, повтаря грешките на конфуцианската имперска система. Именно липсата на независими проверки и отчетност е тази, която стои зад масивното прахосване на инвестиции и разрушаването на околната среда. Причината, поради която толкова малко хора могат да нарекат по име някоя известна китайска марка или фирма, въпреки успехите в износа е, че такива просто не съществуват. Китай трябва да ги създаде, но да се направи това в една авторитарна система е невъзможно. Във всеки случай, повече от 55 процента от китайския износ, особено от високотехнологичния износ, се произвеждат от чуждестранни фирми – още едно указание за слабостта на Китай.

Китай трябва да се превърне в по-нормална икономика. Китайските потребители трябва да спестяват по-малко и да харчат повече, но хора без право на собственост или държавно подпомагане са разбираемо предпазливи. За да им се създаде по-високо самочувствие, ще трябва да се осигурят права на собственост, както и данъчна система, която да им предлага приемливо социално осигуряване. Това пък ще означава създаване на една средна класа, която със сигурност ще желае да знае как точно се харчат платените от нея данъци. А това изглежда като политическа невъзможност.

Ако тези аргументи са правилни, то условията на дебата по Китай трябва да се променят. Вместо да се плашим от възхода на Китай, ние трябва да разберем собствената си сила и неговата слабост. Ние трябва да имаме повече доверие в така наречените западни ценности и процеси – и да ги подпомагаме, както у нас, така и в чужбина. Най-добрият начин да се посрещне китайското предизвикателство е не да се затварят нашите пазари и да се създават по-големи армии – един импулс, който е особено силен в САЩ. Ние трябва да останем отворени, като същевременно твърдо вярваме в това, че Китай ще бъде в състояние да се конкурира със Запада само ако започне да му прилича повече.

Това е писмо от кореспондецията на Уил Хътън и Мегад Десаи по темата. Прочетете тезите по дискусията на сайта на „Либерален преглед“



http://opinions.bulgarianpost.com/story-read-13285.php



Тагове:   китай,   наистина,


Гласувай:
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: meto76
Категория: Политика
Прочетен: 14583139
Постинги: 4396
Коментари: 12131
Гласове: 9761
Спечели и ти от своя блог!
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031