Как се прави търговска война с Китай 04.10.2010 г. 10:09 ч.

Робърт Самюелсън, „Вашингтон Пост”

 

За нищо по-близко до закона „Смуут-Хоули” от 1930 година не мога да се сетя, ако трябва да определя на какво ми прилича търговската война с Китай – и изглежда натам поглеждаме или вероятно би трябвало да погледнем. Въпреки че законът „Смуут-Хоули” не е бил причина за Голямата депресия, той допринася за нейната дълбочина, като предизвиква широкомащабни ответни мерки. Пресрещането на китайските експортни субсидии рискува да се влезе в нещо подобно на спирала, от която няма излизане, в момент, когато възстановяването на глобалната икономика е крехко. За нещастие това е риск, който сме готови да поемем.

 

За едно десетилетие Китай се превърна от голяма и бедна нация в икономически гигант. Въпреки че доходът на глава от населението там през 2009 година е 6600 долара, само една седма от този на Съединените щати, който е 46 000 долара, реалният размер на икономиката превръща страната в глобален играч с растящо влияние. Китай задмина тази година Япония като втора най-голяма национална икономика. През 2009 година измести Германия като най-голям износител и също така стана най-голям световен потребител на енергия.

Неприятното е, че Китай никога няма да приеме искрено базисните правила, управляващи световната икономика. Китай следва тези правила, когато пасват на интересите й, и ги отхвърля, модифицира или игнорира, когато не пасват.

Какво би станало, ако всяка държава, включително Съединените щати, направи същото, или най-малкото, опита да го стори?

Разликата все пак е, че повечето от останалите държави подкрепят легитимността на правилата – често жертвайки непосредствения си икономически интерес – и нито една не е толкова голяма, колкото Китай. А и тяхното бягство от правилата не е заплаха за стабилността на системата.

Най-голямата злоупотреба, извършвана от китайците, е подценяването на валутата за поддържане на експортно ориентирания им икономически растеж. Съединените щати не са единствената жертва. Китайският дъмпинг на експортните стоки и митническите ограничения за вноса задушават търговията на повечето държави от Бразилия до Индия. От 2006 до 2010 г. китайският дял от световния износ скочи от 7 на 10 процента.

Една от мерките, която Китай би трябвало да предприеме, е да повиши стойността на валутата си и да намали конкурентоспособността на своя износ. Американският президент настоява за това от години. Китайците признават, че се нуждаят от по-сериозни вътрешни разходи, но изглежда ще са готови да повишат стойността на реминбина (RMB – конвертируемата валута на Китай – б.пр.) само ако това няма да засегне силно техния износ.

Така контролираното повишаване на стойността с около 20 процента между 2005 и 2010 година, беше субсидирано главно от по-високата производителност (известна също така и като продуктивност), което отново понижи стойността. Китай преустанови дори тази практика, когато световната икономика се срина, и едва наскоро позволи леко поскъпване на валутата си. На практика обаче реминбинът едва помръдна.

В каква степен китайската валута е обезценена и колко работни места в Съединените щати са изгубени заради това, не е ясно. Изследователска група от института за международна икономика „Питърсън” е изчислила, че вдигане на стойността с 20 процента би създало между 200 и 700 хил. работни места в Съединените щати в рамките на следващите две до три години. Икономистът от Института за либерална икономическа политика Робът Скот пресмята, че търговията с Китай коства 3,5 млн. работни места. Дори може да се окажат повече, защото се предполага, че китайският износ измества американската продукция, както е възможно да засегне голяма част от износа и на други страни. Макар всички пресмятания да са приблизителни, може да се каже, че за краткото време от началото на рецесията общата заетост е спаднала с 8,4 млн. души.

Ако Китай не пожелае да повиши стойността на валутата си, алтернативата е ответни мерки. Това може да предизвика търговска война, защото Китай може да отговори със същото, може би купувайки по-малко боинги и повече еърбъси и замествайки американската соя с бразилска. Едно предложение, направено от републиканците Тим Райън и Тим Мърфи, ще класифицира валутната манипулация – каквато Китай категорично практикува – като експортна субсидия, наречена „изравнително мито” (митнически тарифи, неутрализиращи субсидията). Това има здрав икономически смисъл, но може да бъде определено като незаконно от Световната търговска организация. Сенатска комисия одобри този подход миналата седмица, а Конгресът може да го пусне тази седмица. Теоретически действията на Конгреса биха могли да убедят Китай да договори значимо повишение на стойността на валутата си.

Теорията си е теория, практически обаче би било добре да се направи нещо подобно на закона „Смуут-Хоули” просто защото клатушкащата се световна икономика няма нужда от борба между двата най-големи свои членове.

Духът на икономическия национализъм, един път пуснат от бутилката, разбира се, би могъл да излезе твърдо от контрол. Но все пак има голяма разлика между тогава и сега. Законът „Смуут-Хоули” е бил пълен с протекционистични дрънканици и безумия. Дузина митнически тарифи нарастват и много страни предприемат ответни мерки. Докато сега американските действия ще имат за цел да обуздаят китайския протекционизъм.

Следвоенната (има се предвид Втората световна война – б.пр.) търговска система е била изградена върху принципа на взаимната изгода и този принцип – често с цената на големи компромиси – продължава да действа.

Китай иска търговска система подчинена на китайските нужди: необятни експортни пазари за поддържане на заетостта, необходима да задържи Комунистическата партия на власт; контрол върху петролните източници, върху хранителните продукти и върху други базисни суровини. И технологично превъзходство. Останалите страни печелят или губят в зависимост от това колко добре обслужват китайските интереси.

Сблъсъкът е между две концепции за световния ред. Като главни архитекти и защитници на стария ред, Съединените щати са изправени пред болезнен избор: противопоставяне на китайските амбиции, рискувайки търговска война, в която всички губят, или запазване на нещата такива, каквито са, оставяйки Китай да премоделира търговската система.

Първото би могло да бъде опасно. Второто може да доведе до катастрофа.

Превод от английски език Георги Киряков

http://www.glasove.com/article-10118.php

защото тя ще прерасне в хуманитарна. Числата са различни,близо 25 % от човечеството е събрано там. От друга страна американците ако имат известно право да искат привеждането на китайската валута в съответствие с реалната и стойност, но как бихте отговорили на помпаната от Сащ инфлация. Да вземем медицинските услуги. Едиин апандисит при махането му у нас да кажем струва около 500лв, в ЕС 2000 евро, а в САЩ над 10000долара. От една страна намаляват изскуствено големия си външен дълг/включително и към Китай/, от друга страна извличат квалифицирани кадри от цял свят без да са вложили цент разходи за тях.
Защита на Китай е пък в подценяване на валутата си и експортни премии върху вкараната валута. Да, СТО осъжда свенливо действията на Пекин, но упорито мълчи относно действията на Вашингтон. Защо което е полезно за икономиката на САЩ /включително и войни/ може, а друг ако потърси свое решение и ако това решение накърнява в известен аспект Щатите ведна се гледа на него като на ерес? Впрочем знаете ли каква е разликата в китайската финансова политика и тази на останалите големи икономики...В китайската евреите отсъстват. Това е втората болка на Уолстрийт

Много плиткоумен е този Робърт Самюелсън.
Да речем, че китайците субсидират износа.
Това означава износ на безценица и внос на скъпи суровини. Ако беше една фирма, би ли могла да си го позволи дълго.Ще фалира. Евтината им валута води до износ на БВП, износ от който печелят предприемачите и Елита и който е на гърба на китайските бачкатори. Навремето нашите изроди, разните царе и феодали също изнасяха потта и кръвта на селяните за византийски разкош. Китай, обаче, има друга стратегия, те изнасят евтино защото не са достатъчно конкурентни откъм качество, но развиват и своята технологична база и вървят по пътя на Япония. Сега просто нямат друга възможност да финансират растежа. И понеже нямат синдикати и истинска лява партия, а изобилието от работна ръка е все още голямо, те залагат на това което имат. Това е разумно и интелигентно поведение на хищници. Но скоро то ще изчерпа възможностите си защото политиката на едно дете и ръста на доходите ще оскъпят труда. Колкото по бързо расте Китайската икономика, толкова по-бързо това ще се случи и проблемът ще се реши защото по голямото вътрешно потребление ще позволи равнонесие между износ и внос. Това, което трябва да направят развитите икономики е да работят за Китай и останалите развиващи се икономики, като произвеждат машини и оборудване, като инвестират в наука и нови технологии, които изпреварват китайските. Не еслучайно, че Германия , която е добра в този сектор дръпна първа напред.
Да намалят САЩ военният си бюджет на половина и да инвестират в наука и технологии, в енергонезависимост.