Globalization :: Андрей Райчев: Имаше проект "ГЕРБ-БСП на власт"

Постинг

Обратно към блога | Предишен постинг | Следващ постинг

21.06.2011 18:54 - Андрей Райчев: Имаше проект "ГЕРБ-БСП на власт"

Автор: meto76 Категория: Политика

Прочетен: 2042 Коментари: 1 Гласове:

Последна промяна: 21.06.2011 21:13

Андрей Райчев: Разказът завърши - Да тръгнем от текущото - колко е в момента рейтингът на ГЕРБ? - ГЕРБ влезе в плато през март. През първата година порасна почти до 50%, 45%, нещо подобно. После започна да спада бавно. После тръгна да спада рязко от ноември месец (вследствие на скандалите, а се натрупа и сезонното спадане) - до март. Достигна до най-ниското ниво, което съм виждал - 25%. После отскочи леко от дъното и се класира на 26, 27, 28%... - А Борисов?? - Абсолютно същата крива, само че с 10% повече. - А на президента рейтингът по-нисък ли е от неговия? - Малко, незабележимо малко. Те винаги са като близнаци. 1-2 процента повече за единия или за другия. Но не защото хората мислят Борисов за алтернативен президент. Те просто уважават президента на България. Първанов и Борисов имат абсолютно различни политически съдби, абсолютно различни причини за своята популярност или непопулярност. Но те много дълго време мислеха, че заедно ще управляват. Имаше грандиозен план, така да се каже, ГЕРБ и БСП да управляват тази държава. И този план седеше години наред. Негово олицетворение беше Божидар Димитров. - От кога, от 2006-та? - След като се видя, че тройната коалиция е изчерпана формула. За плана се говореше, той се разработваше. Не се сбъдна. Но искам да кажа, че противопоставяне Първанов/Борисов не е принципно противопоставяне, както, да речем, СДС/БСП (и като се вдигне рейтингът на едното, пада на другото, или обратно). Това е съвсем друго нещо. Още повече, предисторията на Георги Първанов е съвсем трета. Неговата история е много сложна и драматична. Която започва с това, че му връчват БСП в най-дълбоката й криза. И той през 5-6 стъпала я докара до власт; и себе си, и нея. Това беше много сериозно политическо усилие. Той последователно овладя партията, промени курса й от Изток на Запад. Помните - прием в НАТО и ЕС. Съюзи се с турците. За пръв път в историята на социалистическата партия (и бивша комунистическа, както знаем) прие да има реален съюзник – нещо немислимо, нечувано за тази партия, тя винаги е имала паразитни съюзници, никога реални. БСП винаги е била в изолация... от благоевски времена. Първият съюзник на тази партия се оказаха турците, ДПС. Което никак не е лесно, най-малкото заради това, че се случва 12 години след т.нар. Възродителен процес. После направи втори съюзник, това беше НДСВ. И това също беше дълго промислена от него политика. Паралелно спечели много политически битки; стана президент, стана втори път президент. И в този момент започна да композира тази история с ГЕРБ и БСП. Където му беше, мен ако питате, грубата грешка. - А защо се провали тази комбинация? - Просто Бойко Борисов стана достатъчно силен, за да не му трябва този съюз. В политиката няма любов, в политиката има съотношение на сили. Планът, за който говоря – ГЕРБ-БСП на власт – фактически беше разрушен от действията на самата червена централа, която игра неумело. Изборният резултат за ГЕРБ е изкуствен; изкуствен в два пункта. Първо, съотношението между ГЕРБ и БСП преди изборите беше за ГЕРБ, но не много - да речем, 20 към 25%. Изборите – спомняте си - фактически бяха в два тура: европейски избори, после парламентарни. Не послушаха НДСВ за избори наведнъж, като си правеха сметка, че ще сработи умората от кампанията. Но нищо подобно не се случи, стана невероятно наелектризиране. И на вторите избори се явиха с около един милион души повече, отколкото щяха да се явят, ако бяха „две в едно”. Тъй като тези два месеца наелектризираха хората, а се добавиха и изказванията на Доган как той управлява страната. Второ, дори при това положение, Борисов щеше да има около 100 депутата. Допълнителните депутати му дойдоха от мажоритарното гласуване. Т.е. имаше два фактора, измислени в червените щабове, които доведоха до факта, че БСП получи безпрецедентно и неадекватно за своето тегло ниско място. За пръв път толкова малко депутати има - мисля, че от 9 септември насам. И второ, ГЕРБ получи много повече, отколкото очакваше, и отколкото беше естествено. Друг въпрос е, че ГЕРБ достигнаха, така да се каже, тези проценти, но след това - чрез безпрецедентната си „избирателна кампания” след изборите. - А Доган нарочно ли изигра това изказване или беше случайно? - Дълбоко не вярвам да е нарочно. Проследих и съдбата на клипа с изказването. Той не е връчен на bTV от враговете на Доган, той е връчен от ДПС. Епизодът е смешен; в bTV единият редактор вижда клипа, хваща се за главата, обажда се в централата на ДПС и им казва: „Вземете си клипа и го скрийте”. Те втори път настояват: „Не, не, пуснете го”. И bTV го пуска. Тогава го забелязват противниците, хващат го и съответно... Това е детска грешка. После от ДПС се опитаха да обяснят, но никой не ги слушаше. А репликата е свързана с конфликт между депутат и кмет - и Доган казва: „Няма депутат, няма кмет. Аз ги решавам тези работи”. Но изведена до национален контекст... такъв автогол не бяхме виждали. Той е толкова абсурден, та мнозина заподозряха, че Доган нарочно го прави, приписвайки му някакви ришельовски способности. Но аз знам, по теоремата на Иван Кръстев, че 90% от събитията се обясняват с битови съображения или с глупост. - Така или иначе, изказването изигра голяма роля... - Чисто и просто масово политиците бяха престанали да чувстват народа си; с изключение на Борисов. Това се случи. Те бяха престанаха да разбират народа си, те си мислеха за някакъв предишен народ. За народа от златния дъжд. Защото България получи едни пет златни години от гледна точка на стандарта. В държавата влизаха по шест милиарда на година, в една от годините - седем. И това са официалните инвестиции - аз не говоря за тези, които гастарбайтерите изпращат тук и т.н. Това е тайната на нашия живот сега – и за това бих искал по-подробно да говоря. Ние въобще не разбираме сегашния си живот, защото този златен дъжд всички го „проспиват”. Когато България започва да влиза в Европа, когато става ясно, че тя със сигурност ще влезе в Европа, тя започва да влиза и в плановете на корпорациите. Започват да я третират като европейска страна, съответно - европейски пазар; съответно - инвестиции. Започват да влизат (огрубявам надолу) пет милиарда годишно. От които два и половина милиарда в строителство и земя, т.е. в населението; и два и половина – в индустрията. Ние сме изследвали как българите изхарчиха тези пари. Те компенсираха онова, което им бяха взели 90-те години, амортизацията. Страшно е затъването на България от 90-та до 99-та, да речем - българинът го понесе чрез бурканна икономика, чрез изгаряне на спестявания и всичко, което знаем - но главният ресор, главното, което понесе тази тежест и пренесе България, беше това, че базата се амортизира. На обикновения човек му се развали асансьорът, протече му дограмата, покривът, печката му стана на 20 години, колата на 22 и т.н. Е, това беше компенсирано по време на златния дъжд. Декласацията беше свършила, имахме процес на рекласация. Българите достигнаха стандарт, по-голям от този при Тодор Живков. Това се случи. Българинът започна да живее по-добре, застана на върха в 1325-годишната си история; и започна да произвежда повече, отколкото при социализма, в абсолютни цифри. Но тук се образува тази структура, която обуслови и появата на Борисов, и много сюжети оттук насетне. Какво е, според мен? Рекласацията по парадоксален начин им показа, те практически се убедиха, че преходът е свършил. Защото, като си по наклона надолу, ти мислиш ситуацията за еднократна, за уникална и временна. Българинът много страда при Костов, но това не е естествен живот, това очевидно няма да е Животът. Рекласацията му показа, че той е приключил с класовото си движение. Куриозът е, че движението нагоре му показа, че той няма да се качи много по-нагоре. Образува се този парадокс, в който живеем досега. Никога не е живял по-добре, никога не се е чувствал по-зле. И това не е само в България. - Защото е почувствал тавана? - Не, защото е видял къде му е класовото място. Това не е таван. Той просто е видял, че не му се случва еднократно уникално събитие – примерно, идиоти управляват, селското стопанство гърми, чужда държава ни превзема – с други думи, не е война, а е постоянно и завинаги. До него достигна фактът, че той завинаги е еди къде си. - И това го направи нещастен? - Това не просто го направи нещастен. Фактически той осъзна декласацията си по време на рекласация. Това е парадокс. През 1999 той осъзнаваше декласираността като бедност. През 1999 той мислеше в термините бедност/богатство, а през 2006 г. – вече класа/класа. Ако просто бедността беше причината за страданието, то забогатяването би лекувало. А ние виждаме точно обратното. Имаме забогатяване, което не само не намалява страданието, но и го увеличава. Затова проблемът е класовото разслоение, а не бедността. - Т.е., чак след 15 години българинът осъзна класовото си разслоение? - Да, за пръв път. Първите пет години след 1989 г. хората мислеха да стават капиталисти, бяха регистрирали милион и половина фирми. После, като рухна държавата, мислеха, че това е някакво страшно събитие, комунизмът си отива и ето, „Нашият Костов ще... нашият Костов ще...”. После решиха, че Костов е лош, а царят е добър, защото познава шейхове. Все още си представяха някакво чудо. След рекласацията и златният дъжд те видяха, че няма да има чудо. - И Борисов идва като излязъл от техните недра, като отмъстител... - Значи, ако Филип Димитров идва с лозунга „45 години стигат”, Бойко идва с „20 години стигат”. „Отмъсти им, вземи им го, накажи”. Той, понеже знаеше това им желание, това и започна да прави. „Ето, вижте какви дворци са си настроили, ще ги отнемем”. „Ето, вижте какви министри са били, ще ги затворя”. „Ето вижте...” и т.н. Целият този патос на наказанието не е за въвеждане на ред в държавата. Това е отмъщение към елита. Това е психотерапия, която протече не само в България; протече и в Полша с братята Качински; тече в момента с Орбан в Унгария. И в други случаи - по-неясно, но със същия ефект. Това е проекция на класовото разслоение на страната и опит на долната класа да получи (символическо) насилие върху горната класа. Както нашият преход започна със символично насилие и самонасилие на комунистите - това беше задължително; същото нещо, много по-слабо, наблюдаваме днес... Затова и имаме не поляризация, а квазиполяризация. Затова делението на нашия парламент не е ляво-дясно, а е „Атака” – ДПС, т.е. квазипротиворечие, фалшиво противоречие, нереално. Затова и съответният лидер – Борисов, Качински или Орбан, те са от абсолютно един и същи вид – квазидесни лидери. И са в някаква рязка и абсолютно внезапна - след 20 години преход - война. Борисов затова през цялото време вади дядото, който е убит. „Защо убихте дедо?” „Синият” дядо. Двама дядовци има в джоба; два джоба, двама дядовци. „Червеният” дядо отдавна не е употребяван, но „синият” се вади отвреме-навреме, защото нали някак си трябва да се покаже... Ходи при репресираните, говори, че са му провалили детството, като му сложили червена връзка. И най-различни такива не много уместни за човек, завършил школата в Симеоново, страдания. Но това не е защото той е лош, а защото чисто и просто неговата публика иска това. И съответно искат посланиците „от ДС” да бъдат наказани. Впрочем, Качински също наказа посланиците. Някакви папки измислиха на Станишев. Символичното насилие им стига. Хората са потопени в това, потопени в омраза към елита на прехода. И в желание този елит да бъде премахнат. В добавка Борисов бива съпроводен с няколко квазиборисовци. Яне Янев, Волен Сидеров - това са вариации на същата тема. И ако погледнете структурата на този парламент, ще видите, че повече от половината депутати са от партии, които са възникнали преди по-малко от пет години - ГЕРБ, „Атака” и РЗС. Те правят мнозинство, събрани заедно. Мнозинство от току-що възникнали партии. - В някакъв смисъл и ДСБ е скоро възникнала. - ДСБ е елемент от СДС, дори ядро на предишното СДС. Иван Костов не е излизал от парламента от 1990 г. Но другите са съвсем нови и това е призивът: „Елате и махнете този елит, който ни провали”. Тъй като те схващат историята на прехода като провал. А елитът не само не провали прехода - напротив, завърши го по най-блестящ начин. България влезе в Европа само за 17 години - можеше да са 25, можеше да са 35 (както виждаме по Сърбия). Елитът запази мирния характер на промяната - има страни, в които това не стана. И докара до демокрация - има страни, които не се докараха до демокрация. - Демокрацията заплашена ли е сега в някакъв смисъл? - Тя е фундаментално, тя е ценностно застрашена. С това, че българите не я ценят. Не са против, но не я ценят. Достатъчно е да видим рейтинга на българския парламент. На следващия ден след изборите, когато трябва да е над 50%, защото народът го е избрал, той отива на 25%. Избраните са вече са намразени с акта на избирането си. Мечтанието е да има истински и добър цар. - Мислите ли? - Не мисля, просто знам и го виждам всеки ден. И Любен Дилов много хубаво го каза, аз го цитирам винаги: „Българите поискаха юнак и получиха юнак”. Те избраха юнак. Това е точно добрият цар. От нас, от народа. И избраха цар от народа, и продължават да си го харесват; голяма част, 25%. Преходът донесе най-различни неща – включително, разбира се, и тази декласация – но донесе и включване на България в клуба на богатите и красивите, дигна много тавана, теоретическия, на постиженията на хората и т.н. Но за повечето хора това не е реален резултат, те имат проблем с капитализма, елементарен проблем с капитализма. Освен всичко, те мислят, че някой е скрил истинския, хубавия капитализъм от тях и им е дал някакво менте капитализъм. - Е, малко менте е. - Обаче светата истина е, че при нас е свиреп и истински капитализъм, в сравнение с Германия. Нищо менте няма, напротив - при нас е класически, ранен, жесток капитализъм, а там е много смекчен от дълголетните борби на германския, шведския и други народи срещу последиците от този капитализъм. Срещу капитализма има само едно оръжие и то се нарича солидарност на трудещите се. Ще се върна на тази тема. Но преди това искам да кажа, че нашенци не приемат нито меда на капитализма, нито жилото. Капитализмът е много жестоко общество, разбира се, и е основан на неравенството. Но също така това е общество на високата ефективност и огромното трудово усилие, трябва непрекъснато да бачкате. Нашенецът не приема нито бачкането, нито неравенството. А колкото до неспособността му да се съпротивлява срещу капитализма... Това не значи да събаря капитализма, а да се съпротивлява срещу капиталистите и да си отвоюва по-голямо парче. Ще дам само един пример. Всяка есен по пътя от Варна към Шабла може да се види гмеж от москвичи и други подобни, спрели, кой с 20 кг чушки, кой със 100, кой с 200. И стоят десетки и десетки коли. (Това са най-хубавите чушки в света, не се шегувам, другаде такова вкусно не расте.) Но не им минава и през ум да се кооперират. Минимално, елементарно, поне в продаването да се кооперират. Да стои един москвич с един тон чушки. Нищо подобно. Да не говорим, че не са се кооперирали в производството; че не са се кооперирали при покупката на семена и каквото там се купува. Те не са способни, не могат да го направят. В България не възникват кооперации, трудещият се е елементарно несолидарен. - Защо? - Защото сме общество от потенциални богаташи. Защото всички продължават да искат да стават милионери. Разбирате ли какво означава милион и половина фирми? Това значи практически всички българи, които могат да се движат и да броят до десет, всички тръгват да стават рокфелеровци. И сега трябва вече да си представите силата на омразата, когато осъзнае декласацията. - А защо не могат да се преборят за правата си? - Няма нито един сериозен профсъюз в частна структура. Българинът продължава да схваща класовото си положение като неестествено. Това е положението. На никой английски работник в главата няма да му дойде, че той някой ден ще стане милионер. А нашият не може, не приема, че е от класата на трудещите се. Не иска да бъде от трудещите се. - Социалистическото общество също беше класово в някакъв смисъл. - Не, кастово. С една управляваща, много тясна каста; и тази каста обхваща 10, добре 50 хиляди души. А тук говорим за съвсем други мащаби. Социалистическото общество е неравно през дефицитите си. Три са основните дефицити - т.нар. три ключа, - апартамент, вила и кола. Апартамент имат всички, 92 %. Разбира се, има и разлики между апартамент на „Сан Стефано” и в „Младост”, но, така или иначе, апартамент имат всички. Кола имат 50%, а вила имат 15%. Такова е тайнството на трите дефицита. Имахме една огромна средна класа от 90%, половината от нея го беше докарала до кола, а всеки шести го беше докарал до вила. Това е структурата. Но, забележете, максималните разстояния в тази структура са нещо от рода на 30 хиляди лева. Апартамент плюс колата, плюс вила общо правят... Я правят 50 хиляди, я не. Днес разстоянието е 10 милиона, 20 милиона, то не подлежи на наваксване. От средното, аз не говоря за дъното. И почти нямаше и дъно, сега има дъно. - А защо голяма част от хората сега се обявяват за дъно? - Не, за дъно никой не се обявява. За бедни се обявяват. Дъно значи неспособност за възпроизводство. Дъно значи, че не можеш да възпроизведеш себе си, а трябва да дойдат други, за да те възпроизведат.... Но да не говорим за дъното, а за бедността. Излиза нещо много парадоксално. Той има повече пари, отколкото при Тодор Живков, повече възможности, отколкото при Тодор Живков, а в същото време се чувства много по-беден, отколкото тогава. Това не е само ефект на неравенството, това е ефект на потребителя. Има три принципно различни състояния на трудещите се при капитализма. Първото е пролетарско състояние. То възниква в Англия през епохата, когато овците изяждат хората, където се появяват същества без нищо. Които просто живеят ден за ден. Това трае кратко и обхваща малко хора; това е много ранна фаза на капитализма. След което се появяват маси. Това е състоянието на хората на труда през целия ХІХ и началото на ХХ век. Това са войнишки маси, народни маси, селски маси, работнически маси. Те не са пролетарии, те не са без нищо. Те, обаче, са хора, които имат проблем с възпроизводство на статусите си - да ги възпроизведат, да закрепят, да се размножат в това си качество. Например, селянинът е непрекъснато притиснат и земята му става все по-дребна, той все повече трябва да работи - но някак си той успява да остава селянин, земята да си е негова - не я захвърля, не става пролетарий. Или учителската маса: той е станал учител, добрал се е до нещо, после, обаче, съкращават жена му, която също е учителка – в България така става със закона за учителските двойки през 30-те години. Решават, както наскоро реши Даниел Вълчев: „Много са учителите, една трета ги махаме и забраняваме в едно семейство да има двама учители”. И единият - да речем, както баба ми, започва да продава билети. Т.е. той се мъчи да крепи статуса, но едвам го крепи; в случая се закрепва само статусът на съпруга. И масите са страшно гневни, много избухливи. На тях се дължат всички революции. И от тези маси през втората половина на ХХ век – на Запад, а и у нас, по време на „дъжда” – се образува потребителят. Консуматорът. Това е принципно друго същество. Това същество преди всичко е покрило способността си да се възпроизведе – т.е. той може да е уверен, че следващия месец, следващата година, следващото десетилетие и следващото поколение пак ще породи доцент; няма да има проблем с това да бърка в кофата за боклук и детето да не ходи на училище... Или, да речем, ако е селянин, няма проблем с това, че трябва да продава земи, за да оцелее. Или да взима заеми, ако е занаятчия. Връщам ви към масата - за нея е характерно това, което казва един от класиците на марксизма-ленинизма: „Бакалинът не може да направи разлика между края на бакалницата и края на света”. Това е много точно казано. Не защото се подиграва на бакалина, а защото човек трудно прави разлика между края на статусите си и края на света. Когато аз не мога да се озова в статуса си – не е до пари въпросът. А когато не мога да възпроизведа качеството си в себе си и в своите деца – аз схващам света като катастрофален, съответно съм склонен към революция. Това престава – в Европа някъде към 60-те години. От една страна, образователната система започва да изпомпва всички способни и талантливи хора отдолу нагоре и не разрешава оставането „долу” на хора от типа на Георги Димитров или Ленин, способни хора и крайно енергични. И прави от Георги Димитров мениджър на Тойота. А пък и Тойота цъфва. Нали разбирате? Много по-балансирано е Георги Димитров да е лидер на Тойота, отколкото на профсъюзите в Тойота - каквато е картината преди това. Значи, това е едното. Образованието се демократизира рязко, броят на студентите от 2% става на 20 или 30%, практически достига максимума си. Сега половината младо поколение в Германия учи във висше учебно заведение. Изобщо системата отпушва пътя на всичко, което малко от малко е способно. И, от друга страна, рязко (на базата на много неща, главно на научно-техническия прогрес) вдига абсолютния стандарт на всички хора. Цифрите тук смайват: по обем(!) храна сегашният европеец яде 4 пъти повече, отколкото през 1960 г. Вдига го до степен, че се образува оръжието на консуматора - горницата. Консуматорът, за разлика от масата, има проблем не с възпроизводството си. А с това, че той се е възпроизвел по дефиниция (това той го разглежда, все едно диша въздуха); и към това са добавени като горница 100 лв., 200 лв., 500 лв. или съответно количество евро. И с тях той започва да борави като с бъдеще. Т.е. за пръв път и масовият човек в света (той с това и престава да е масов) получава бъдеще. Което не е застрашаващо го, не е проблемът какво ще правим догодина и какво ще стане, ако стане градушка и т.н. С други думи, той успява да накара капиталиста да му даде от принадената стойност. Част от принадената стойност отива – през политическите механизми, които е създал с борбата си – в джоба му. В четири основни форми: трите застраховащи системи, които пазят статуси – образование, здравеопазване и пенсия; и четвъртата – горницата върху парите, лично от него разполагаемата горница. Т.е. той става decision maker на парите си. Ако проблемът на дядо му е бил какво да плати по-първо - обувките на детето или, да речем, хубава рокля на баба ми, като ходи в училище, да не се излага – проблемът на този е коя рокля да купи на баба ми, какви обувки да купи на детето. Т.е. той е станал субект, той е добил субектност в нещо, в което никога не е бил субект, абсолютно никога. Масовият човек никога не е бил субект, освен на своето оцеляване. Такова нещо са имали елитите, властта винаги има излишъци. Днешният излишък на консуматора е огромен, той е гигантски излишък. Разбира се, той е много малък за всеки отделен човек и огромен в световно-исторически мащаб. Да си представим, че излишъкът, горницата, това са 800 евро на човек в златния милиард. Това е остатъкът, взимам условна цифра, след като консуматорът си плати нещата, които са статусни – наема (там няма избор), тока, режийните и т.н. – оттам насетне той проявява субектност. Да умножим 800 по 12. Ще получим 10 хиляди годишно. И сега да го умножим по милиард... Това е повече от всичко в света. Такова е естеството на властта в света днес. Това е причината, поради която, всъщност, светът е такъв, какъвто е. Има гигантска, огромна съвкупност от консуматори – вярно, много разпръсната - от която няма нищо по-силно. И, следователно, сумирането, синхронизирането на тези индивиди е решаващата сила в света. Затова елитите въобще не властват през нищо друго, освен през синхронизация на консуматорите. Един пример: всяка молекула въздух в тази стая се движи с 300 метра в секунда. Ако всички молекули можеха да тръгнат в една посока, това щеше да породи катаклизъм. Но те не са синхронизирани, т.е., просто казано, се сблъскват всяка милионна от секундата една с друга; и компенсират скоростта си. И на нас ни се струва, че въздухът не се движи. Подобно е и движението на консуматорите. Когато то се синхронизира - даже не на 100%, а да речем, на 50% - настъпва катастрофа. Пример е птичият грип. Много консуматори се синхронизират в едно отношение, изплашени от птичия грип, и избиват милиони птици, следват огромни загуби и пр. Както и с лудата крава. Аржентина фалира. Защото консуматорът се синхронизира по отношение на (не)яденето на телешко. Консуматорът е страшна сила. Ние с Кънчо Стойчев наричаме съвкупния консуматор ДНЗВР. В сравнение с него, с тези „негови” 10 хиляди милиарда годишно, какво е всеки един отделен капиталист с неговия жалък милиард? Нищо, наистина нищо. Съединените щати като държава нямат тази сила, ако да печатат парите. - Но той бива контролиран. - Само с думи, със символи. Затова сме на нов етап на капитализъм, както смятаме ние с Кънчо Стойчев. Главният посредник при изграждане на сегашния капитализъм е символът. Докато по-рано зад символа се крие властта – например, царят изнася знамената или праща свой пратеник... Помните какво е написал Колбер на оръдията на Луи ХІV: „Ultima ratio regum”, „Последният аргумент на кралете”. Днес никой не стои зад символа. Това твърдим ние с Кънчо Стойчев. Зад Бритни Спиърс не седи някой хитър човек, който използва Бритни Спиърс за своите цели; самата тя е властта. Властта е станала безсубектна и самият символ е властта - защото той групира, синхронизира, както обясних. Но да направя една скоба за България. Това, което се случи на нашите хора, бе, че златният дъжд ги направи малки, но консуматори. Даде им 100-150 лв. горница (на някои – 100, 200 евро) на месец. Така българинът получи бъдещето си. Във формата на лизинг и т.н., но той заживя като Запада. Вярно, западният живее на ниво 1000, нашият - на ниво 100, но, така или иначе, заживя като консуматор. Т.е. не като маса, която се мъчи да възпроизведе признака си, а като консуматор, който „свободно” рисува бъдеще. А бъдещето му, естествено, е катерене по стълбата на потреблението. Да бъде като Кейт. Е, не може чак нейната рокля да иска, нали, но в тази посока пълзи. Ние имаме хубава дефиниция с Кънчо: „Консуматорът е човек, който иска да живее по-добре от самия себе си”. Той е зациклил, както на Фихте „Аз”-ът. „Аз съм Аз”... Значи, консуматорът е консуматор, той се определя само през себе си и в този смисъл е напълно свободен. Е, на нашите хора кризата им взе тази свобода. Оттам и обидата, и шокът. Кризата дойде и горницата се махна. Чисто и просто стоте лева изчезнаха. И обратно, те се превръщат в минус 100 лв. Защото той беше си въобразил всякакви различни видове бъдеще, през златния дъжд беше си купил печката „Метрон” или каквото бе направил. И тези различни видове бъдеще изведнъж се оказаха кофти бъдеще. В смисъл, че трябва да се върне в проблема на масата, не може да се възпроизведе. „Да, имам „Метрон”, който обаче трябва сам да изплащам още 10 години. И, за сметка на това, не мога да пратя детето да учи английски”. И почва да дели - отново се върна в кухнята, където трябва да подели парите си между статусни възпроизвеждания, а не свободно да се рее в щастливия полет на консуматора. Това се случи на българите. Но не се случи на германците. - Заради кризата ли се случи? - Кризата взе от всички, само че тя сряза по стотина-двеста долара. И тези 200 долара или евро се оказаха колкото нашата средна горница и нашите отидоха пак под тезгяха. Докато при германеца горницата се смъкна от 800 на 600. Което също буди лоши чувства. Но, все пак, едно е паднеш от 800 на 600, друго - от плюс 100 на минус 100 - просто губиш качеството. Т.е. в България хората масово загубиха качеството на консуматори и отново се върнаха в качеството на маси, а масите ръмжат. И въпросът въобще не е до абсолютното количество пари. Консуматорът (бившият консуматор) трябва да възпроизведе статусни характеристики. Например, „Нашето семейство почива”, „Нашето семейство има кола”, „Нашите деца учат за висше”, „Ние пращаме децата в чужбина да учат”. Това са статусни характеристики. Раздялата с тях е болезнена. Нарича се декласация. Нищо по-трудно няма от раздялата със статусните характеристики. Хората са чупили цели континенти, защото не могат да си възпроизведат статуса. Та това е главното, идентичността. - Т.е. с кризата за втори път се получава декласация на обществото. - Те просто напуснаха щастливия си консуматорски полет - когато мечтаеха за нов хладилник и бяха мернали в мола втория цветен, еди колко си инчов, та чакаха пролетта да го намалят с 10%... Ние по навик се подсмихваме на тези хора - но това са всъщност първите мирни хора на земята, консуматорите. Първите хора, които не смятат никого да убиват, не щат революции. Първите доволни от себе си хора. Не, че не псуват всички; не, че не завиждат, но те са фундаментално доволни, защото са доволни от себе си. Но пострадаха - взеха им пак стълбата и ги върнаха на статусни размишления. „Как да направя това, без да загубя онова?” Всеки седми мъж се отказа да пуши. Представяте ли си какъв напън е това? И то, пак казвам, по консуматорски причини. Защото трябва да дели и някакъв статус трябва да жертва. Няма как, иначе не може да се възпроизведеш. И за да запази „Аз съм добър баща и детето ходи на платено еди какво си, и учи, да речем, балет”, ще се откаже да пуши... И Бойко Борисов или там, Сергей Станишев, започва да му се привижда в една гадна светлина... Но сега ще се върнем, до една-две година ще се върнем в консуматорската фаза. Българинът пак ще престане да решава статусни въпроси и ще започне отново да се рее в мечтаните консуматорски. - Но пак ще ръмжи. - Разбира се. Докато това поколение, декласираното, е живо, българинът ще ръмжи. Защото той не мисли, че мястото му е при трудещите се; той не може да го понесе. Само родените като трудещи се могат да понесат долната класа. Той е роден в средната класа. На него базовото неравенство, особено базовото неравенство на децата, му се вижда противоестествено. На детето, обаче, това, че има един, който се вози с мерцедес, а то ходи пеша, не му се вижда неестествено. Така че, това ще мина чак тогава, когато се яви като главен деец човек, роден да речем 1990-та година някъде. - Но те са вече дейци, те са 20-годишни. - Малки са. Споменът за социализма, така да се каже – ама вече в този, дълбокия смисъл, не като носталгия и т.н., а знанието, че може да си равен – ще изчезне, едва когато те вземат властта – към 2030-та година ще изчезне. Още повече, че – да повторя – съвременният капитализъм е построил система, в която който е поне малко способен, се качва нагоре. Сред малките ще действа тази система и тя донякъде ще балансира нещата. Говоря за обикновените млади (тук трябва да изключим всички деца на заможните хора; родителите естествено ги уреждат) - ако е упорит, работи - качва се. Трябва да владее кодовете, разбира се, двата цивилизационни кода – английски и компютър. Но се катерят, бързо се катерят - и по нов начин. Те са си деца на капитализма, родени са при капитализма. Безжалостни са, между другото, безпощадни са. Схващат хленченето и оплакването като слабост. Което по-възрастните погрешно мислят за арогантност. - А ограничени ли са, както се говори? - Консуматорчета са и затова ни се струва, че... И не четат. Там се случи нещо - това е друга тема, но нека я зачекнем. Мисля, че в световно-исторически мащаб се случи нещо съвсем особено. Човечеството, излизайки от средните векове, се разделя с един много важен текст - с Библията. Където – нали - всичко е казано, предвидено и т.н. Раздялата тече през една фаза, която ни се струваше вечна – формиране на съвкупен алтернативен текст. Било речник, било философска система, било литература. Създава се, всъщност, една огромна библиотека от текстове, които са алтернативни на библейския, но все пак са важни текстове, които определят живота. За които си струва човека да спори - верни ли са, неверни ли; да умира за тях или да воюва с тях... В нашето време - в края на ХХ век, в началото на ХХІ - със сигурност няма нито един текст от миналото, който да е в този смисъл съществен. Нито авторитетът на Библията се възстанови, нито алтернативите текстове играят нейната предишна роля. Литературата мутира като жанр. В смисъл – не, че загина, а се принизи, както се е случвало с други жанрове преди това. Защото светът загуби структурата си на разказ. Колкото и да обичаме известното изречение: „големия разказ за края на големите разкази” - действително разказът завърши. В смисъл, че светът не се схваща като „завръзка –кулминация – развръзка”; не се мисли по този начин въобще. Ако помислите кое отпада тук, коя е най-голямата структура, която отпада – това е структурата на връщането. Досега наличието на текст зад нас - било приет или неприет – във всички случаи те караше да се завръщаш. Правиш, струваш, но трябва да се съотнесеш с написаното. Може да го отречеш, но, така или иначе, ти се връщаш като вкъщи всяка вечер. Е, това отпадна. Настъпи духовно номадство. - Защо? Заради глобализацията ли? - Няма текст, защото няма нищо съществено, което миналото да ти каже. Консуматорът има само бъдеще. Човечеството по научно и техническо, и друго развитие надмина - и то с една епоха - всичко, което някога е съществувало. Просто няма скрита истина. В дисциплиниращите пространства, да речем, болните, мислят: „Не трябва да е така, има и една скрита медицина”. Тайна билка, която само бабата знае или може да я открие. Или някой може да ти врачува, или можеш да идеш в църквата да те излекуват. Разни алтернативи има. И на всичко има алтернативи – на политическата власт, на родителската, медицинската и т.н. Има едни истински неща, те са нашата духовна родина и ние се връщаме там, черпим сили и се борим с живота около нас. Днес нищо в миналото, ама нищо не ти помага... Покажи ми го. Някаква стара медицинска техника? Ами те намериха ДНК-то. Някакви тайни на учителството? Интернет ти е учител без учител и всичко знае. Няма никъде складирано знание, цялото знание е пред тебе. Няма някакво място, дето то да се крие. Някакъв герой политически, който нещо ни е завещал? Или истински цар? Нищо. Във всяко отношение средствата решително изпревариха целите, така да се каже. И съответно миналото умря, спихна се. - Това не е ли, защото светът престана да бъде линеен и стана кръгъл? -Аз казвам малко по-другояче. Казвам, че новите поколения са номади. Те напускат нашите привични градове, има духовно номадство. Промяната е огромна, тя е гигантска, генерална. Те не се връщат, не препрочитат. Казваме: „Те четат малко”. Нищо не е, че малко четат – те почти не препрочитат. Не се образуват пунктове на заедност в миналото. Няма „вечен” град. Той просто ходи нанякъде и постоянно нагазва в следваща ливада... Той минава и през нашите градове, но така - отиде, види, хареса му, не му хареса. Той не се връща. Младото поколение по принципно друг начин е устроено от нас. Те просто вървят. Просто има огромно духовно номадство. А книгата, тя е въобще... тя изисква йерархия някак си, т.е. минало, твърди, вечни отношения. Това, разбира се, не значи, че няма да им хареса Моцарт. Но със сигурност значи, че светът няма да е организиран: на първо място Моцарт, на второ Бетовен, на трето... и т.н. Това е съвсем нов свят, за който даже, честно казано, не ми се говори, понеже и аз не съм гадач, нито пък съм негов жител, освен по принуда. Разговора водиха Копринка Червенкова и Христо Буцев 26 май 2011 г.

http://www.kultura.bg/bg/article/view/18549

http://www.vesti.bg/index.phtml?tid=40&oid=3899691

http://svejo.net/1170473-globalization-andrey-raychev-imashe-proekt-gerb-bsp-na-vlast

Нагоре