Причините, водещи до отделните етапи, са различни, но последствията са едни и същи – бизнес стагнация и безработица.

Първият етап на депресията следва законите на типичния бизнес цикъл, състоящ се от бурен спекулативен просперитет, последван от рязко свиване на икономическата активност.

Във всеки един от тези случаи правителството предизвиква спекулативен бум на икономиката чрез намаляване на основния лихвен процент, (лихвата, при която Федералният резерв отпуска заеми на търговските банки) и произлизащото от това мултиплициране на кредита – развитие, което неизбежно влече след себе си икономическа криза и свиване на икономиката.

Впечатляващият провал през 1929 г. е крайният резултат от петгодишното безотговорно нарастване на даваните кредити, предизвикано от Федералния резерв по времето на президента Кулидж.
През 1924 г., след рязък спад на стопанската активност, Федералният резерв изведнъж създава около 500 милиона долара под формата на нови кредити, което води до нарастване на паричната маса с повече от 4 милиарда долара за по-малко от година. Макар и непосредствените ефекти от това нарастване на паричната маса и на кредита да благоприятстват първоначално развитието на икономиката, след като предизвиква икономическо възстановяване, което и заличава отрицателните ефекти от икономическия спад през 1924 г., дългосрочният ефект от тази политика е катастрофален.
Тя отбелязва началото на монетарна политика, която предизвиква краха на фондовата борса през 1929 г. и последвалата я депресия.

Всъщност тази агресивна политика на Федералния резерв е квалифицирана от Бенджамин Андерсън в неговото значимо изследване на съвременната икономическа история (”Икономиката и общественото благосъстояние”) като “началото на Нов курс на Рузвелт”.

Федералният резерв още веднъж предизвиква инфлационни напрежения през 1927 г., което в крайна сметка води до нарастването на паричната маса и на влоговете “на поискване” от 44,5 милиарда долара през юни 1924 г. до 55,1 милиарда долара през 1929 г.
Общата сума на фермерските и градските ипотеки нараства от 16,8 милиарда долара през 1921 г. до 27,1 милиарда долара през 1929 г.
Подобно развитие се наблюдава и в областта на индустриалната, финансовата, държавната и общинската задлъжнялост. Това голямо нарастване на паричната маса е съпроводено с главоломно нарастване на цените на недвижимите имоти и на цените на акциите.

Според индекса на обикновените акциите на Standard & Poors акциите на производствения сектор нарастват от 59,4 през юни 1922 г. до 195,2 през септември 1929 г.

Цените на акциите на железниците нараства от 189,2 до 446, докато цената на акциите в комуналните услуги се покачва от 82 до 375,1.

Огромното нарастване на паричната маса и на кредита по времето на Кулидж прави 1929 неизбежна.

Инфлацията и разрастването на заемите винаги води до разстройването на бизнес отношенията и погрешно насочване на инвестициите - тенденции, които впоследствие трябва да бъдат коригирани.

Нарастването на паричната маса води до изкуствено намаляване на лихвените проценти и по този начин изопачава очакванията на деловите среди, когато те вземат инвестиционни решения.

Ръководени от предположението, че намаляването на лихвените проценти е показател за нарастване на предлагането на спестявания, бизнесмените се ангажират с нови инвестиционни проекти.

Нарастването на парите води до допълнително оживяване на икономическата активност. Това от своя страна причинява нарастване на цените и особено на цените на средствата за производство, които са необходими за осъществяване на инвестиционната програма.

Тези цени обаче представляват част от разходите на производителите и следователно допринасят за още по-големия ръст на инфлацията. Цените продължават да растат докато разрастването на съответния бизнес вече престане да е доходно – момент, който бележи началото на икономическия спад. За да удължат периода на икономически подем, монетарните власти могат да продължат да стимулират икономиката чрез увеличаване на паричната маса, докато накрая страховете от неконтролируемо нарастване на инфлацията не надделеят.

По този начин икономическият подем, издигнат върху нездравата основа на инфлация, достига до своя неизбежен край.

Настъпващата криза е период на възстановяване и пренасочване на икономическите ресурси. Цените и разходите се установяват на нови нива в зависимост от предпочитанията на потребителите. Най-важното е, че лихвените проценти достигат нови позиции, отговарящи на реалното търсене и предлагане на спестявания.

Нерентабилните проекти и инвестиции се изоставят. Разходите на производителите, особено разходите свързан с цената на труда, се свиват като резултат от увеличаване производителността на труда или по-ефективно разпределение на ресурсите до ниво, на което икономическата дейност става отново доходна.

След един неуспешен опит да се стабилизира икономическата ситуация през първата половина на 1928 г., Федералният резерв най-накрая преустановява политиката на увеличаване на паричната маса в началото на 1929 г. Той започва да продава държавни ценни книжа и по този начин възпрепятства разрастването на кредита. През август 1929 г. лихвеният процент се покачва до 6%. Свръх краткосрочните влогове нарастват до 8% , търговските ценни книжа - до 6 % и лихвите по просрочените заеми достига 15% - 20%.

Американската икономика започва да се адаптира към новите условия.. През юни 1929 г. икономическата активност се забавя. Цените на потребителските стоки започват да спадат от юли.

Пазарът на ценни книжа достига своят връх на 19 септември и после под натиска на продажбите “на късо” започва постепенно да се свива. Въпреки това, потребителите продължават усилено да купуват стоки през следващите пет седмици. Повече от 100 милиона ценни книжа са продадени на нюйоркската фондова борса през септември. Най-накрая все повече и повече притежатели на ценни книжа осъзнават, че тенденциите са се променили и след 24 октомври 1929 г. хиляди акционери са готови да продадат своите активи на каквато и да е цена. Следва впечатляващо сриване на цените настоковата борса.

Крахът на фондовата борса бележи началото на дългоотлагания период на адаптация към икономическите реалности. Това е трябвало да бъде едно нормално оттегляне от нерентабилните начинания и преустройство, последвани от икономическо възстановяване. Въпреки всички премеждия, финансовата структура на американската икономика си остава много силна.
Фиксираните разходи остават сравнително ниски, тъй като преди краха на борсата бизнесът успява да изкупи обратно голямо количество акции и да намали своя дълг към банките чрез продажбата на акции. В първите месеци след краха повечето сектори на икономиката се представят сравнително добре. Безработицата през 1930 година достига нива от 4 милиона, което е около 7,8 % от работната сила.

На съвременен език това означава, че през 1930 година американската икономика се намира в една сравнително умерена рецесия. В отсъствието на други негативни фактори, 1931 година би могла да бъде годината, която бележи началото на икономическото възстановяване, както вече се е случвало по време на други кризи. По време на кризата от 1920-1921 американската икономика се възстановява напълно за по-малко от една година.

В такъв случай какво причинява невиждания крах след 1929 г.?

Какви фактори предотвратяват нормалното урегулиране на цените и разходите, като по този начин довеждат до втората фаза на Голямата депресия?

Администрацията на президента Хувър се противопоставя на оздравителните икономически мерки. Под влияние на т.нар. “нова икономика” на държавно планиране, президентът призовава деловите среди да не понижават заплатите и цените, а да увеличат своите разходи, за да се защити покупателната способност на гражданите. Той предприема широкомащабно увеличение на държавните разходи, за да стимулира икономиката и призовава местните власти да потърсят заеми, с които да финансират обществени програми за заетост.

С помощта на т.нар. “селскостопански борд” /Farm Board/, президентът Хувър замразява през есента на 1929 г. цените на пшеницата, памука и някои други селскостопански продукти. Републиканската протекционистична традиция допълнително усложнява създалото се положение.

Законът Хоули-Смуут за митническата тарифа от юни 1930 г. издига американските мита до безпрецедентно равнище и по този начин практически затваря американските пазари за чуждестранни стоки. Според повечето икономически историци, този закон е най-голямата грешка за целия период от 1920 г. до 1933 г. и бележи действителното начало на Голямата депресия.

“След като ние веднъж увеличихме митата,” отбелязва Бенджамин Андерсън, “започна един неудържим процес на увеличаване на митата и издигане на всевъзможни търговски бариери, включително квоти.” Международните пазари престават да съществуват. Търговският стокообмен намалява и като резултат безработицата в отраслите с външнотърговска насоченост расте със застрашителни темпове. Цените на селскостопанска продукция в САЩ се срива главоломно през цялата 1930 г., но най-сериозното пропадане настъпва след като гореспоменатия закон е приет. Когато президентът Хувър заявява, че няма да наложи вето, индустриалният индекс спада с 20 пункта само за един ден - фондовата борса правилно предусеща настъпващата буря.

Протекционистите никога не научават, че ограничаването на вноса води до ограничаване на износа. Дори ако чуждестранните страни не отговорят веднага с издигане на митнически бариери, тяхната способност да закупуват вносни стоки е силно ограничена от ударите върху техния износ.

Американският износ спада от 5,5 милиона през 1929 г. до 1,7 милиона през 1932 г. Американското селско стопанство обичайно изнася около 20% от своето зърно, 55% от памука, 40% от тютюна и мазнините и значителен процент от другите продукти. Когато световната търговия бива прекъсната, американското селско стопанство изпада в дълбока криза. Всъщност нарастващият брой на търговски ограничения, в това число мита, квоти, ограничения върху обмяната на валута и т.н., са действителната причина за настъпилата световна депресия.

Цените на селскостопанските стоки, които преди депресията са били доста над базисното ниво 100 от 1926 г., спадат до 47 през лятото на 1932 г. Ниските цени водят до банкрута на хиляди фермери. Ипотеките на фермерите биват обявени за просрочени, но скоро някои щати установяват мораториум върху изплащането на ипотеките и по този начин прехвърлят тежестта от банкрута на фермерите върху безбройните кредитори.

Банките за земеделски кредит са основния кредитор на фермерите. Ето защо, когато селското стопанство изпада в колапс, тези банки също затварят врати. Около 2000 банки с общ размер на депозитите в тях от 1,5 милиарда долара изпадат в неплатежоспособност. Оцелелите банки са принудени силно да ограничат своята дейност. Те прекратяват потребителските заеми, обезпечени с ценни книжа, ограничават ипотечните заеми, предприемат стъпки към събиране на своите стари вземания и отказват да отпускат нови заеми. Първата им реакция по време на банковата криза е да се опитат да продадат своите най-ценни активи на един и без това силно подтиснат пазар.

Ето защо паниката, която завлича американското селско стопанство, скоро обхваща цялата банкова система и милионите потребители. Американската банкова криза се усложнява от редица събития в Европа.

Когато световният пазар започва да се разпада и икономическият национализъм тържествува необезпокояван, европейските длъжници на САЩ имат доста деликатно състояние на платежния баланс. Австрия и Германия обявяват мораториум върху своите плащания и замразяват плащанията си по един английски и един американски заем. Когато Великобритания изоставя златния стандарт през 1931 г., кризата се пренася в САЩ.

Падането на цените на международните облигации предизвиква паника на фондовата борса, което от своя страна засяга американските банки в тяхната ахилесова пета - техния инвестиционен портфейл. Новата 1931 се превръща в трагична година. Цяла Америка, всъщност целият свят, попадат във водовъртеж от отчаяние и депресия. Безработицата в САЩ достига до 8 милиона и продължава да расте. В края на краищата администрацията на Хувър отказва да признае, че тя причинява катастрофата, и полага големи усилия, за да прехвърли вината върху деловите среди и спекулантите.

Президентът Хувър свиква националните индустриални лидери и пледира пред тях да приемат неговата програма за поддържане нивото на работната заплата и разрастване на строителството. Той изпраща и телеграма до губернаторите, в която ги призова да разширят координирано обществените програми за заетост. Той увеличава федералните програми за заетост и раздава субсидии на засегнатите фермери. В допълнение една междуведомствена група се опитва да стабилизира цените, начинание, което увеличава още повече излишъците и допълнително подтиска цените. Икономическата ситуация става от лоша по-лоша и безработицата достига ниво от 12,4 милиона души през 1932 г.

В този критичен момент Федералният резерв нанася последния удар. Законът за печалбите от 1932 г. увеличава два пъти данъците върху приходите, което е най-голямото нарастване на федералните данъци в американската история. Праговете на освобождаване от лични подоходни данъци се намаляват и практиката да се връща част от платените данъци на данъкоплатци под определен годишен доход се премахва. Средното ниво на данъците нараства от нива между 1,5 и 5 % до нива между 4 и 8%. Корпоративните данъци нарастват от 12 % до 13,75 и 14,5%.

Данъците върху недвижимите имоти се увеличават, наложени са данъци върху даренията в размер от 0,75 до 33,5%, установени са такси върху бензина в размер от 1 цент. Приети са 3% такса върху автомобилите, телеграфна и телефонна такса, такса върху употребата на чекове и много други. Накрая цените на пощенските услуги нарастват значително. Когато щатските и местни власти се сблъскват с намаляването на приходите в техните бюджети, те увеличават данъчното бреме по подобие на федералното правителство.

Облагането на доходите и икономическата дейност нараства и нови задължения се налагат върху печалбата на деловите среди, продажбите, тютюна, алкохола и др.

В своя автобиографичен труд "Голямата депресия на Америка" Мъри Ротбард преценява, че през въпросния период федералните, щатските и местните власти почти удвояват данъчното бреме върху частния сектор, увеличавайки го от 16% на 29%. Този удар върху икономическата система сам по себе си би довел икономиката до колапс и опровергава всякакви хипотези, че Голямата депресия е следствие от неограничената икономическа свобода.


http://www.glasove.com/denyat-v-istoriyata-cherniyat-chetvurtuk-i-golyamata-depresiya-23024