Този път скандалът е голям. Той не е „жълт”, битов или политически, той е истински. Скандалът, който избухна във Франция поставя въпроса „къде се намира търпимата граница на данъчното облагане?” Или преведен на точен български: „кой пие и кой плаща”. Въпросът не бе поставен нито от журналистите, нито от опозицията, а от най-известният френски актьор Жерар Депардийо. Той не е нито първия, нито последния, който си заминава.

 Вече 200 хиляди данъчни емигранти се преселиха в Белгия. Между тях е Бернар Арно, собственик на първото в света предприятие за луксозни стоки и парфюми. Всички познават чантите „Хермес”, пафюмите „Кристиан Диор” и шампанското „Дон Периньон”. Името на собственика не представлява интерес за широката публика. Депардийо е обратното. Той не произвежда стоки, но името му е познато в цял Свят. Участвал в 170 филма. От Жан Валжан до Едмон Дантес и от Христофор Колумб до Распутин неговото майсторство е доставяло удоволствие на повече от 210 милоина кинозрители, без да се взимат предвид касетите и аматьорски записи. Допардийо надмина по известност дори Бриджит Бардо. За минимум време по фейсбук актьорът получи 32 хиляди поздравления за смелата си позиция.

За френската Левица начело с Министър председателят Жан-Марк Еро, преселването на Жерар Депардийо в Белгия, Русия или другаде подейства като публичен шамар. И има защо.

Известният актьор не е наследствен богаташ, привилигировано парвеню или жиголо на изкуфяла милионерка. Той е типичен пролетарски син. Социалният му произход го прави близък до обикновения французин, на който му е писнало то лъжливите обещания на политиците. Роден в бедно провинциално семейство, Жерар расте между 5 братя и сестри. Напуска училище и семейното огнище на 13 годишна възраст. Чирак за късо време в една печатница, буйният младеж предпочита „чистия въздух” и личната свобода.

 Най-сериозното училище което Депардийо посещава, е улицата. Продавач на американски цигари (до неговия град по това време още има американска база) Жерар често минава от другата страна на закона. Случаен „охранител” на проститутки в Париж, Допардийо е на косъм от затвора. Подобно на Марлон Брандо и Стив Мак Куин физиката му привлича кинорежисиьорите и те го спасяват от кариера в „подземния свят”.

 Без каквато и да е диплома Жерар Депардийо знае по-добре от един министър как се печели „първия милион”. Поради това когато бе наречен от Жан-Марк Еро „жалък мърльо”, актьорът публикува в пресата писмо в което зададе въпроса: „Кой сте Вие господин Еро?” В писмото си, той твъри, че за 45 години е платил на Франция 185 милиона евро данъци, а само през миналата година 85% от доходите му са заминали за държавата под формата на такси. От своя страна Жан-Марк Еро, със скромната заплата на учител по немски (преди да стане кмет и депутат), не беше в състояние да се сравнява с този вид данъкоплатци. Деликатната позиция на Министър-председателят срещу аргументите на кинозвездата бе почуствана като атака към всички управляващи. Солидарни с Еро, министрите обвиниха Допардийо в дезертьорство, егоизъм, морален упадък, липса на патриотизъм и какво ли не. Словесната престрелка приключи със заявлението на актьора че връща френския си паспорт и здравна карта.

По време на случилото се, данъчните власти се оказаха в „небрано лозе”. Общественото мнение, освен, че се разцепи на „про” и „анти” Допардийо, започна да коментира и да се оглежда. Кои са и колко са данъчните изселници? Статистиката е приблизителна. Няколко стотин хиляди или повече? Министерството на финансиите неподготвено, дава сведения на час по лъжичка. Цифрите сочат, че в последно време рекорден брой предпиемачи напускат страната. От изборите до днес те са около 5 хиляди души. Други французи, които се чувстват по-добре под чужди небеса са „свободните професии” – спортисти, артисти, архитекти, певци и адвокати. Пенсионерите, които са 16% от изселниците предпочитат Швейцария. По-младите и динамичните се установяват в Белгия и Англия. Те са по 12% във всяка от двете страни. В САЩ пребивават 9% от неплащащите данъци французи. 5% са в Мароко и 3% в Италия.

Самите данъчни „изгнаници” не крият, че идването на власт на социалистите се е оказало решително за отпътуването им. Преди години собственици на имоти над 10 милиона евро са стягали куфарите. Днес този въпрос вълнува дори и притежателите на по-малко от 3 милиона. Всички богаташи съзнават, че щедрата френска социална система, която привлича бедняци от цял свят, се задъхва от липса на пари. Идеологическото обяснение, че „богатите ще плащат за бедните”, в една съвренна Европа е покана за данъчно емигриране.

75 процентовият данък срещу който скочи Жерар Допардийо е само върху общия доход. Френската данъчна палитра е дълга и внушителна: данък върху добавената стойност, данък „Лукс”, местен данък, данък наследство, данък телевизия и др. Левицата се оправдава с изпълнението на предизборните си обещания. Ако утре някакъв ляв опортюнист обещае 20 часова работна седмица, без намаление на заплатата, трябва ли да се продаде Айфеловата кула, за да се изпълнят дадените обещания?! Преди години, Франция първа внедри 35 часовата работна седмица, платената отпуска, задължителното здравно осигуряване. Днес французите посвещават най-малко време за работа от всички европейци. Това са безспорни постижения.

Но Франция няма граници и пазарната икономика изисква реализъм. Противопоставянето на осемте милиона бедни с милионерите не е убедително, защото в съседна Германия, с която Франция непрекъснато се сравнява има два пъти повече бедни. Но данъците там са значително по-ниски. Следователно, пробойната не са „бедните”, а разхищенията в държавния апарат. Освен истинските бедни, във Франция има и стотици хиляди хрантутници, които изобщо не търсят работа, а препочитат да живеят със социалните помощи. Франсоа Оланд го знае и поради това в конфликта с Допардийо той се държи изключително предпазливо. Притиснат от журналистите, Президентът умаловажава конфликта и заявява, че в близко бъдеще ще обсъди с „привлекателните” страни, уеднаквяването на данъчните системи. Как ще стане това, в съюз на държави, в които на власт са противоположни политически сили и програми?

При всички положения, случващото се във Франция е изключително поучително за целия Европейски съюз. Заключението е, че реализацията на общи икономическите цели (какъвто е 3 процентовия дефицит) е невъзможна с различни финансови правила.