Хайде да се разберем ясно: няма да се оставя да ми се вменява вина за критиките ми срещу управлението на ГЕРБ и Борисов с аргумента, че те помагат на когото и да било да дойде на власт. Подобно прехвърляне на отговорността от болната глава на блогърската е перфиден опит за затваряне на устата ми по „целесъобразност”: „хайде да помогнем от дясно на десните, т.е. хайде да настъпим пак мотиката Бойко, която дойде на власт с десни обещания, а сега намига кокетно с левия клепач на олевелия до оскотяване при управлението на ГЕРБ електорат”.

Фактът, че други(те) мълчаха или грозно се подмазваха на властта (и това е сред основните причини да се запуши напрежението и да не се приложи необходимия за разреждането му терапевтичен публичен разговор) е сред най-големите престъпления, извършени пред широко затворените очи на обществото. Така че, много моля, всуе се пънете- няма да участвам в такъв разговор, а тъкмо напротив, ще го продължа по обичайния за мен начин.

Който иска, да си я настъпва, обаче мотиката лозе пази и трябва да се използва по предназначение. Ето защо нека да прекопаем малко фактите и събитията, за да видим какво покълва вече след пукналата българска пролет,предшествана от бурната февруарска революция, изплашила толкова силно „силния човек” във властта, че той търти да бяга от нея при първия зор.

Първата ми реакция при официалното назначаване на Марин Райков, която попадна в международния новинарски поток ( чрез влиятелни вестници като британският „Файненшъл таймс” и руският „Комерасант”), беше да посоча наистина най-важното за онзи миг: това е сигналът към света, че в България НЕ е дошло на власт прокремълско правителство. Ако бях поставил друг акцент с провинциално значение от гледна точка на външния наблюдател, едва ли щях да бъда така „сензационно” забелязан в чужбина с коментара си, публикуван в личния ми блог.

Друг е въпросът, че медии от световна величина могат да ме цитират коректно, докато местни „величия” ми изразяват презрението си като преразказват базираните на моята статия външни реакции , но без да се позовават на авторството ми ( както стана и днес в едно предаване по Нова телевизия, излъчвано едновременно и по Дарик радио).

Дойде време и за „втората реакция”.

Беше ли необходимо Марин Райков да стори поклон на избягалия от отговорността за управлението Борисов, който по този начин лично „спаси” кожата от лющене на рейтинга до голо? Райков заяви на всеослушание, че ( с бягството си, както се подразбира) Борисов бил доказал, че е силен, а не силов политик. Намирам това за неуместно тълкуване на един егоистичен акт, което Райков можеше да спести, но явно не пожела или не му беше позволено. Което е лош политически атестат за неговата предполагаема служебна дистанцираност от политическите пристрастия.

Ако Марин Райков действително иска да направи възможното за връщане на доверието на хората, както заяви също, първо трябваше да посочи в кого и в какво. Недоизказаното му пожелание, дошло след реверанса към Борисов, по скоро остави усещането за доверието в ГЕРБ и лично към Борисов.Опитният дипломат знае стойността на думите и слагайки точка се включи в намигането, но този път с десния клепач. Това е стар номер на популистката ГЕРБ, опитваща се да приласкае всеки и всички, вместо да се държи като ПАРТИЯ, т.е. като част от цялото плуралистично общество.

Райков можеше да употреби някои от стандартните речеви инструменти за такива случаи, които владее прекрасно, довършвайки фразата за връщането на доверието като добави „в държавата” или „ в справедливостта”. Само че така щеше да посочи истината, че това доверие в държавата и в справедливостта е разколебано именно при управлението на Борисов. И съответно спря на ръба, оставяйки ни да се досещаме защо (не) го направи.

В днешния съботен ден за обобщение на изминалата първа седмица от управлението на служебния кабинет обаче беше даден косвен отговор поне на един от висящите въпроси около наследството на Борисов. Поради това, че сме се нагледали на какви ли не лицемерия от страна на Борисовите слуги в медиите, беше трудно да повярваме, че и този път не ни мамят нещо с демонстративния обрат на ТВ7, от чиито екран главният ласкател на властта Бареков смени маската и си сложи ореола на критик на същата власт със задна дата, защо (лично той и ) поверената му телевизия отдавна били посочвали кривиците й, но не го послушали и затова ГЕРБ паднали от власт. Сами преценете дали тази претенция е повече нахална, или комична…

После скъпо платената компания на Бареков поде люта кампания срещу президента Плевнелиев, който даде признаци за еманципиране от Борисов. Скъпата компания на ТВ7 буквално направи ялов опит да пренасочи февруарската революция срещу него, който със своя пълен провал само показа доколко се е самозабравил скъпият Бареков, вярващ, че като изкрещи нещо от екрана, то се превръща в тон за песен за ухажвания от него субект- в случая това беше народният гняв.

Имахме всички основания да си помислим, че това е поредният театър за заблуда в посока на „повечко критичност” с цел поне малко връщане на доверието- същото, за което намеква и Марин Райков. Днес обаче се оказа,че служебният кабинет съвсем истински бойкотира ТВ7. Нито един министър не се яви на екрана на един от шефове на телевизията Емил Кошлуков, който се конкурираше с Бареков в ръмженето срещу Плевнелиев. Съответно Кошлуков изнесе от екрана жална тирада на пренебрегнат водещ и бутафорно заплаши властта с последици, ако го бойкотира и следващата събота.

За сведение пояснявам, че в останалите публицистични телевизионни предавания в конкурентите телевизии се изсипа половината служебно правителство, от което стана ясно, че новите министри ни най-малко не се крият от публиката, а не желаят да се появяват именно в ТВ7, където доскоро се редеше на опашката за похвали т.н. елит на ГЕРБ.Така беше изпратен първи по рода си сигнал към медийния монопол, който направи твърде лоша услуга на ГЕРБ и Борисов да го хвали до степен, че сега да трябва някой друг да се бори за връщане на доверието в него.

Пред публиката днес се представиха ключови фигури от новата изпълнителна власт и то не от шегаджийския миманс, като актьорът Пенев в превъплъщението му на министър на културата, а натоварените да държат финансовите и икономическите юзди на държавата.

Очакваме обаче и втория, далеч, далеч по-важен жест на разграничаване от метастазите на уродливото Борисово наследство по отношение на медийния монопол, наследен от него от тройната коалиция и доразвит до посмешището, в какво се превърна българската журналистика, кастрирана от основната й функция да контролира властта и по този начин да помага в превенцията срещу февруарски революции.

Ако иска да получи доверието на хората и то не само в една партия,а тъкмо в справедливостта, премиерът Райков може да го направи с един подпис: като изтегли парите на големите държавни предприятия от Корпоративна търговска банка, която финансира с парите на българските граждани тяхното облъчване с пропаганда, допринесла в много голяма степен за кризата в България- именно криза на доверието, предизвикала невиждани бунтове от 16 години насам. Не го ли направи, Райков ще потвърди съмненията, че се готви да продължи в общи линии линията на Борисов: и монополът да е сит и хората да бъдат правени на овце, за да се превърнат отново в жертвени агнета някъде около Гергьовден.

Ако някому се стори, че критиката към тази власт е твърде нетолерантна поради нейната младост, предлагам всекиму да изчисли колко дни толеранс се полагат на това правителство по формулата за 100-те безкритични дни, които обикновено се дават на нови управляващи в рамките на цял управленски мандат. Може да се окаже, че съм закъснял дори…


http://ivo.bg/2013/03/16/%D0%BC%D0%B0%D1%80%D0%B8%D0%BD-%D1%80%D0%B0%D0%BA%D0%B9%D0%BE%D0%B2-%D0%B4%D0%B0-%D0%B2%D1%8A%D1%80%D0%BD%D0%B5-%D0%BF%D0%B0%D1%80%D0%B8%D1%82%D0%B5-%D0%BD%D0%B0-%D0%B4%D1%8A%D1%80%D0%B6%D0%B0%D0%B2/