Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
15.09.2013 15:53 - Неудобният Георги Марков
Автор: meto76 Категория: Политика   
Прочетен: 2094 Коментари: 1 Гласове:
5


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg

Написано от Христо Христов


image
Георги Марков е щастливо усмихнат с дъщеря си Александра-Райна броени месеци преди Държавна сигурност да го отрови, угаждайки на партийния и държавен ръководител Тодор Живков, станал обект на персоналните критики на писателя в излъчваните по радио „Свободна Европа” „Задочни репортажи за България” | Снимка: Семеен архив на Георги Марков.


Погледнете тази снимка. На нея Георги Марков е по-щастлив от всякога с невръстната си дъщеря Александра-Райна. Няколко месеца по-късно Държавна сигурност отнема на бащата на Саша, от Анабел Маркова – съпруга, а от модерната българска литература – един от най-талантливите й представители. България загубва един патриот, чието перо остави най-точното и вярно описание на комунистическата система в страната и пораженията й върху българското общество, върху неговата битност и характер.

През тази седмица чуждестранни медии и информационни агенции припомниха неговото убийство, разтърсило световната общественост преди 35 години (в България тогава цензурата не позволява да се напише дори и ред, че в Лондон е починал български гражданин при съмнителни обстоятелства). Причина за този голям интерес на световните медии е българската прокуратура, която създаде световна новина със съобщението, че прекратява следствието за убийството на Георги Марков. Мотивите са повече от формални – изтичане на абсолютния давностен срок за разследване на престъплението.

Още едно отдавна прашлясало дело за престъпленията на комунизма отива в миналото. Чиновниците от държавното обвинение дори не сметнаха за необходимо да дадат публичност на резултатите от това 23-годишно разследване и изводите от тях. На кой ли му пука в прокуратурата за някакво престъпление опреди 35 години? Ставали сме свидетели на какви ли не разследвания и то за престъпления от последните години, които са се проваляли с гръм и трясък.

Разследването за убийството на Георги Марков обаче не е случай, който може с лесна ръка да бъде пратен в миналото, защото става въпрос за политическо убийство, дело на един тоталитарен режим, който вече е осъден от историята. Убийство, което наред с всичко останало е и посегателство срещу свободата на словото и свободата на свободно изразяване на мнение.

Ако следствието и прокуратурата искаха поне да си свършат работата както трябва в този без съмнение значим и привличат общественото и световно внимание случай, щяха да си направят труда да кажат, няколко неща. Първото е, че доказателствата за политически мотив за ликвидирането на писателят е основният мотив. Второ, въпреки унищожените разработки срещу Георги Марков, водени от Държавна сигурност има достатъчно косвени доказателства в архивите, подкрепени със свидетелски показания, които потвърждават, че той е премахнат в резултат на операция на Първо главно управление (ПГУ, разузнаването) на ДС, което тясно е работили и получило техническа помощ от КГБ.

Трето, че в партийните архиви има открито влязло в сила секретно решение на Политбюро на ЦК на БКП, начело с Тодор Живков, даващо картбланш на Първо главно управление на ДС на извършва „остри мероприятия” срещу врагове на режима. Под „остри мероприятия” трябва да разбирате – отвличания, саботажи, убийства.

Четвърто, в архивите на ПГУ има достатъчно информация, че е съществувала специална структура, която се е занимавала с тези „остри мероприятия”, а ДС като цяло не се е свеняла да ги прилага срещу български политически емигранти.

Пето, че тази специална структура в ПГУ е получила още през 1972 г. в резултат на подписано споразумение с КГБ голяма част от опита за вербуването на агенти на подобни „ остри мероприятия”, за подготовката за изпълнението им, както и особения арсенал за извършването им, между който и бързо действащи отрови и уреди за тяхното изстрелване.

Кратко точно и ясно, за да си направи обществото изводите кой и защо е поръчал убийството на Георги Марков.

Нека обаче да сме реалисти. През изминалите 24 години от промените, държавното обвинение не в един или два важни случая е действало, повлияно от политическата конюнктура. Не може да очакваме и сега, когато отново управляват наследниците на БКП някой магистрат да излезе с изводи, които ще имат сериозни последици върху пропагандния имидж, който левицата и коопериращата с нея клика на ДС не са спрели да изграждат, за да промиват мозъците на младите поколения, „невкусили” от комунистическия режим.

Още през 2008 г. имаше ясни симптоми, че Държавна сигурност няма намерение да се компрометира допълнително чрез това дело и тогавашния следовател Андрей Цветанов удобно беше подготвил тезата – заключение, че виновни за смъртта на Георги Марков са лекувалите го британски лекари. Добре, че тогава след протест на роднините на писателя главният прокурор Борис Велчев отстрани следователят по делото.

Важно е да се посочи, че по делото работиха и почтени магистрати в лицето на следователя Богдан Карайотов и бившият зам.-началник на Националната следствена служба о. р. ген. Коста Богацевски, които не си промениха мнението и в публичните си изяви са потвърждавали нееднократно, че убийството е дело на Първо главно управление на ДС. Към тях трябва да се прибавят и имената на зам.-началника на Националната разузнавателна служба полк. Радослав Райков, предоставил ключови документи от архива на ПГУ на посочените следователите, както и съветника по национална сигурност Румен Данов, противопоставил се на опитите следствието да бъде забатачено още в началото от задкулисни игри на хора от ДС на различни ключови постове. Техните сили не бяха достатъчни криминалната страна на случая да бъде изяснена още през 1993-1994 г.

Каквито и подробности да се коментират по делото неговият край до голяма степен е предварително обречен на неуспех по една основна причина. И тя е, че както и в други случаи, така и при разследването на  политическото убийство на Георги Марков отсъства ясна и последователна държавна политика по отношение на престъпленията на комунизма.

Защото ако имаше такава политика би следвало въпросът за изясняването на случая да бъде отправен от държавния глава на България и от името на правителството към държавния глава на Русия и руското правителството. Практиката в подобни заплатени и политически белязани случаи показва, че те се разрешават успешно единствено, когато се поставят на високо държавно равнище. Такъв е примерът с Полша, чиито политици веднага след рухването на комунизма поставиха въпроса за убийствата в Катинската гора на ниво президент и правителство пред Москва и в крайна сметка получиха документалната истина от руския президент Елцин и руския кабинет. Истина, потвърждаваща установени факти за за убийствата по времето на Сталин, Берия и НКВД на близо 15 000 полски офицери, разстреляни в гората край Катин и Смоленск през 1940 г. Истина крита дори и по време на управлението на Горбачов. Поляците са нагледен пример как една нация уважава паметта на загиналите си сънародници и само могат да будят възхищение.

Този пример не е единственият. Същият подход накрая даде резултат и в Швеция, която получи признание от Русия за убийството на шведския дипломат Раул Валенберг, спасил около 20 000 унгарски евреи, но арестуван от СМЕРШ през 1945 г. в „освободената” от съветските войски Будапеща. След непрекъснат дипломатически и политически натиск от страна на шведите Русия накрая призна, че Валенберг е умъртвен в затвора на „Лубянка”, а арестът му беше определен като „огромна грешка”.

Друг подобен случай е този с изясняване на истината за смъртта на Айзая Огинс – американски гражданин, станал жертва на Сталиновите репресии. Огинс е екзекутиран през 1946 г., като по време на медицинско изследване в тайната лаборатория “Х” му е бита смъртоносна инжекция. Същата секретна лаборатория, в която няколко десетилетия по-късно е произведена и отровата за Георги Марков, предадена от съветското разузнаване на „по-малкия брат” – българското Първо главно управление на ДС. През 1992 г. Русия представи на Конгреса на САЩ списък на американците, загинали в Съветския съюз през Втората световна война и по време на студената война и изразява от името на президента Елцин съжаление за тяхната гибел. В списъка е и името на Огинс.

Пак обаче трябва да се върнем към българската реалност. Нашите политици не се сетиха до 2009 г. да поискат българските архиви (това стана една след граждански натиск), заграбени от „освободителната” Съветска армия, та за случая Георги Марков ли някой да направи нещо!

Обективността изисква да се отбележи, че политическата отговорност за тази безпаметност носят овластените представители на СДС по време на неговото (на съюза) управления. Те трябваше да бъдат инициаторите на подобни политически постъпки пред Москва, а не да оставят случая да се забие в непрестъпната стена на унищожените досиетата на ДС в началото на 90-те години и замитането на следите на престъплението от видимата и невидимата армия на репресивния апарат на Държавна сигурност и агентурата й в новите демократични институции и в медиите.

Трябва също така да се припомни, че двама президенти, избрани от привържениците на демократичните сили – Желю Желев и Петър Стоянов не изпълниха обещанията си по този казус. И двамата, първият през 1991 г. на гроба на Георги Марков, а вторият в края на 1996 г. публично декларираха, че ще направят необходимото този случай да бъде разкрит.

През 1993 г., когато посланиците на Великобритания и Дания на крака отидоха при президента Желев да му припомнят поетия ангажимент и да поискат досието на единствения и досега заподозрян от българското следствие Френческо Гулино, агент на ПГУ под псевдонима „Пикадили”, българският държавен глава не се погрижи лично това да стане.

Вместо досие Дания получи отказ от тогавашния главен прокурор Иван Татарчев (отново избран от СДС) с мотива, че исканите материалите представляват заплаха за националната сигурност на страната. Че няма абсолютно никаква такава заплаха стана ясно когато българският Върховен административен съд разпореди достъп до досието на „Пикадили” през 2007 г. (който се интересува от фактите може да ги прочете в документалната книга „Двойният живот на агент Пикадили”).

През 1998 г., когато външният министър на Великобритания Робин Кук постави за пореден път пред България въпроса за случая Марков, той не получи досието на заподозрения, а оправдание на Петър Стоянов, че ДС е унищожила много материали по случая и това пречи на истината да излезе.

Правителствата на СДС също не направиха нищо за разкриване на убийството на Георги Марков. Не защото не могат, а защото не искат. Горчивата истина е, че както убийството на Георги Марков, така и редица други престъпления на българския комунизъм умишлено потънаха в забвение, защото в България политиците, определящи себе си като десни, не направиха необходимото за последователното извървяване на три ключови стъпки:

  • Декомунизация;
  • Лустрация;
  • Навременно разкриване на досиетата на репресивния апарат на ДС.

Ако т. нар. десни управления в България бяха направили това, то едва ли сега щяхме да се питаме защо е такъв края на следственото дело за убийството на Георги Марков и да продължаваме да учудваме света с ярки примери на посткомунистическа неадекватност.

А тези три стъпки не бяха направени, тъй като истинските антикомунисти с биография набързо бяха изтикани от напористи „демократи”, привлечени от плюсовете на властта. На второ място антикомунизмът на новородените демократи се оказа неавтентичен, а само част от атникомунистическата реторика и средство за политическо харесване от избирателите, мечтаещи демокрация и справедливост.

Макари и никога да не са го признавали и за десните, и за левите политици името на Георги Марков продължава да е неудобно, дори и днес. Защото той е пример за висок патриотизъм, морал и талант, каквито те нямат.

Затова и Георги Марков не се превърна в знаме и символ на демокрацията в България, така както са очаквали мнозина да стане още в началото на политическите промени у нас. Един от тях е Уилям Уолдгрейв, зам.-министър на външните работи на Великобритания, който първи поставя въпроса за изясняване на убийството на българския писател в британския парламент след падането на Берлинската стена и рухването на комунизма.

Моралното превъзходство на Георги Марков, заплатил с живота си правото да каже истината за комунистическата система, над политиците от прехода, е валидно с пълна сила и днес. Няма как да искаме посредствени и непочтени хора, влезли в политиката за и само заради властта, да издигнат Георги Марков като знаме, защото той само ще ги засенчва, а те, уверявам ви, изобщо не харесват такива неща. Това е и причината Георги Марков да е неудобен за властта.

Тъжна е и друга истина. Тази, че България, за каквато авторът на „Задочните репортажи” мечтае, все още е далеч от реалността. Да, днес могат да се намерят хора, които да имат смелостта и почтеността да си изказват критичното мнение на глас, но това не е достатъчно. Комунистическият манталитет и порядки, уж характерни за тоталитарното време, продължават да са част от ежедневието ни вече 24 години и показват, че обществото ни все още не е извоювало правото да се нарича демократично и свободно.

Казвам това, защото не смятам, че единствено политиците носят вина. Ако беше така отдавна щеше да сме направили необходимото да има паметник на Георги Марков, пред който да се поклоним в знак на почит, уважение и признателност. Ако само политиците бяха виновни името му щеше да бъде носено от някой от големите столични булеварди (а не от малка преименувана уличка). Ако самото общество не осъзнае своята вина и отговорност, то значимите произведения на Георги Марков и особено безкомпромисната му истина за комунизма в България отдавна щяха да са намерили място в учебниците.

Общество, което не е направило достатъчно, за да съхрани паметта за своите герои от времето на комунистическия режим, какъвто безспорно е Георги Марков, е общество, което само не, че не се самоуважава, но е общество, което не е заслужило саможертвата на тези герои.

http://desebg.com/index.php?option=com_content&view=article&id=1434


 



Гласувай:
5



1. batogo - !!!:))) Перфектен постиннг, достоверен и аргументиран!
15.09.2013 16:42
Народ, който не уважава и не цени великите си личности и творци, няма бъдеще и шанс да се радва на достоен живот... Когато войните на истината, светлината и свободата станат знамена на нашия народ, тогава ще настъпи неговият шанс да възкръсне и да се възроди. Поздрави за статията и достойната позиция!
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: meto76
Категория: Политика
Прочетен: 14583304
Постинги: 4396
Коментари: 12131
Гласове: 9761
Спечели и ти от своя блог!
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031