С края на 2013 г. усилията за съживяване на растежа във водещите световни икономики, с излючение на еврозоната, имат благотворен ефект по целия свят. Всички надвиснали над глобалната икономика проблеми са с политически характер, пише Джордж Сорос за сайта project-syndicate.org.
След 25 години на стагнация Япония се опитва да възкреси икономиката си чрез вливане на ликвидност в безпрецедентни мащаби. Това е рискован експеримент: по-бързият растеж може да вдигне лихвите, което да направи обслужването на дълговете неустойчиво. Премиерът Шиндзо Абе обаче по-скоро ще поеме този риск, отколкото да обрече страната на слаб растеж. Съдейки по обществената подкрепа така би постъпил и всеки японец.
На другия полюс е Европейсият съюз, който върви към продължителна стагнация, от каквато Япония отчаяно се опитва да излезе. Залогът е всиок: страните членки може да преживеят изгубено десетилетие, което лесно да разруши Съюза.
Конструкцията на еврото, което бе базирано на германската марка, има фатален недостатък. Създаването на обща централна банка без общо финасново министерство означава, че правителствените дългове са във валута, която никоя страна членка не контролира, което ги прави уязвими на фалит. В резултат от краха през 2008 г. няколко страни членки задлъжняха прекалено, а рисковите премии направиха разделението между кредитори и длъжници в еврозоната постоянно.
Този вграден дефект на еврото можеше да бъде изправен чрез въвеждането на общи еврооблигации. За съжаление германският канцлер Ангела Меркел, отразявайки радикалната промяна в немското отношение към европейската интеграция, изключи това. Преди обединението Германия беше двигателят на интеграцията, но сега, обременени от разходите по обединеието, немските данъкоплатци са решени да не финансират европейските длъжници.
След кризата от 2008 г. Меркел настояваше, че всяка страна трябва да се грижи за своите финансови институции и че правителствените дългове трябва да се изплатят напълно. Без да го съзнава Германия повтаря фаталната грешка на Франция след края на Първата световна война. Настояването на френския премиер Аристид Бриан за репарации (от страна на Германия – бел. ред.) доведе до възхода на Хитлер. Днес политиката на Меркел предизвиква екстремистки движения в останалата част на Европа.
Настоящата рамка на еврото е постоянна, защото Германия винаги би направила необходимото, за да запази единната валута, а и защото европейските власт биха наказали всяка държава, която я оспорва. Въпреки това пикът на финансовата криза още не е преминал. Европейските финансови власти мълчаливо признаха, че мерките за икономии са контрапродуктивни и спряха налагането на допълнителни бюджетни ограничения. Това даде известна глътка въздух на задлъжнелите страни и дори при липсата на перспективи за растеж финансовите пазари се стабилизираха.
Бъдещите криза биха били поличтически по произход. В действителност това вече е очевидно, защото ЕС стана толкова фокусиран навътре, че не може да реагира на външни заплахи, било то от Сирия или Украйна. Перспективата обаче далеч не е безнадеждна: възобновяването на заплахата от Русия може да обърне тенденцията за дезинтеграция.
В резултат кризата трансформира ЕС от нещо, което предизвикваше ентусиазъм в нещо съвършено различно. Това, което трябваше да бъде доброволна асоциация на независими държави, която жертва част от суверинитета си за общото добро - въплъщение на принципите на отвореното общество - сега се превърна в отношения между кредитори и длъжници, която нито са доброволни, нито са равни. Всъщност еврото може да разруши напълно ЕС.
В контраст с Европа САЩ се оформят като най-силната развита икономика. Шистовата енергия даде на страната важно конкурентно предимство като цяло и конкретно в петролната и химическата индустрии. Банковият сектор и този на домакинствата постигнаха известен напредък в намаляването на задлъжнялостта си. Вливането на ликвидност от Фед подкрепи цените на активите. Жилищният пазар се подобри, като строителството намалява безработицата. Фискалната спирачка пред икономиката също е на път да изчезне.
По-изненадващо, поляризацията на американската политика показва признаци на обръщане. Двупартийната система работеше относително добре в продължение на две столетия, защото двете партии трябваше да се борят за центъра в общите избори. След това Републиканската партия бе обсебена от коалиция на религиозни и пазарни фундаменталисти, впоследствие от неоконсерватори, които я тласнаха в крайното дясно.
Предварителните избори получиха предимство пред общите. Това допълни поляризацията на американската политика. В крайна сметка републиканското Чаено парти преигра и след блокирането на работата на правителството това, което остана от републиканците, започна да се съпротивявлява, което трябва да доведе до съживяване на двупартийната система.
Бъдещата посока на Китай, а не еврото, е основният източник на несигурност в глобалната икономика в момента. Китайският модел на растеж се е изчерпал, смята Джордж Сорос.
Този модел разчиташе на финансови репресии върху сектора на домакинствата, за да подпомогне растежа на износа и инвестициите. Като резултат секторът на домакинствата се сви до 35% от БВП, като спестяванията му вече не са достатъчни да финансират сегашния модел на растеж. Това доведе до експоненциален ръст в използването на разлчини форми за дългово финансиране.
Има някой стряскащи сходства между финансовата среда в Китай сега и тази в САЩ преди кризата от 2008 г., но контролът на китайското правителство върху икономиката е ключова разлика между двете страни. В САЩ финансовите пазари доминират политиката, докато в Китай държавата притежава банките и по-голямата част от икономиката, а коунистическата партия контролира държавните предприятия.
Виждайки опасностите централната банка на Китай предприе стъпки за овладяване ръста на дълговете през 2012 г. Когато обаче забавянето започна да предизвиква колебания в икономиката правителството наложи волята си. През юли 2013 г. управляващите наредиха на стоманената индустрия да рестартира пещите, а централната банка да улесни кредита, позволявайки на икономиката леко да се оттласне. През ноември Третият пленум на 18-я Централен комитет обяви машабни реформи. Тези развития са до голяма степен отговорни за подобряването на глобалните икономически перспективи.
Китайското ръководство бе право да даде предимство на икономическия растеж за сметка на структурните реформи, защото реформите, съчетани с мерки за икономии, тласкат икономиката в дефлационна посока. Има обаче неразрешено вътрешно противоречие в сегашната политика на Китай: ускоряването на растежа също така подклажда експоненциален ръст на дълговете, което не е устойчиво за повече от няколко години.
Кога и в каква степен това противоречие ще бъде разрешено ще има дълбоки последици за Китай и света. Успешната трансформация на Китай най-вероятно ще предизвика политически и икономически реформи, докато провалът ще подкопае все още широкото доверие в партийното ръководство, което ще доведе до репресии в страната и военна конфронтация в чужбина.
Другият голям нерешен проблем е липсата на подходящо управление в международен план. Неразбирателството между петте постоянни членове на Съвета за сигурност на ООН изостря хуманитарните кризи в страни като Сирия, да не говорим за глобалното затопляне, което си продължава необезпокоявано. За разлика от китайския проблем обаче, който ще излезе на дневен ред в следващите пет години, липсата на глобално управничество може да продължи неопределено.
Енергийен режим в Европа ще e неизбежен ...
ТЕХНИКАТА НА ДЪРЖАВНИЯ ПРЕВРАТ
