Постинг
10.02.2015 15:53 -
Подкупът
Подкупът
От Теодора Димова
Било непосредствено преди Втората световна война, Ана била ученичка, живеели в малко градче, майка й била учителка в гимназията. Била отдадена на работата си, строга, взискателна, възприемала възпитанието и обучението на учениците си като свой висш дълг, никога не отсъствала от училище, дори в редките случаи, когато се простудявала. Били гладни години, били бедни, много бедни години. Зимите били люти, мразовити, нескончаеми. Дървата за отопление едва стигали. Ана и сестра й имали едно общо зимно палто, с което излизала ту едната, ту другата, никога не можели да излязат едновременно през зимата.
И една зимна утрин, когато майка на Ана била на работа, а сестра й на училище, в двора на къщата нахълтала една жена и оставила посред снега току що заклана кокошка и няколко яйца, увити в шарена кърпа. В началото Ана не знаела как да реагира, гледала смаяно през прозореца проснатата мъртва кокошка, купчинката яйца, пътечката от редки, червени капки кръв в снега. Видяла още как жената се оглежда, извиква името на майка й няколко пъти, после се обръща и с едри, бързи стъпки излиза от двора. Ана се спуснала след нея, излязла на улицата, догонила я.
Мама е забранила да приемам храни, моля ви, вземете си яйцата и кокошката, мама ще ми се кара, моля ви, върнете се, моля ви, аз ще бъда виновна пред мама. Но жената се правела, че не чува молбите й, а Ана я хващала за ръцете, дърпала я, опитвала се да я спре, заставала пред нея, умолявала я, плачела на глас.
Аз също имам дъщеря, тя е в класа на майка ти, майка ти се готви да я остави да повтаря годината, защото не била учела, та ви донесох тази кокошка, яйцата, дано майка ти разбере, дано разбере и я пусне в по-горния клас, жената бързала, бързала час по-скоро да си тръгне, да се отърве от досадното малко момиченце, което скачало около нея като пале.
Ана бавно, замислено се върнала назад, влязла в двора, нямала смелост да докосне кокошката и да я премести, тя останала просната на двора докато майка й се прибрала от работа.
Какво е това, попитала тя с леден глас дъщеря си.
Аз не исках, мамо, една жена, аз я помолих да не я оставя, но тя…Ана се задавила от плач, не можела да продължи да разказва.
Коя беше тя, познаваш ли я?
Живее в съседното село, дъщеря й учи в твоя клас, мамо, аз не исках, но тя…
На следващия ден било неделя. И още по тъмно Ана и майка и станали, сложили кокошката и яйцата, увити в шарената кърпа, в един чувал и тръгнали за съседното село.
Излязла виелица, буря. Едва напредвали по пътя, навяван от сняг. Не се виждала жива душа, нито някаква къща, нито някакъв заслон. Били сами двете сред огромното, снежно поле. Били премръзнали, изморени до смърт. Всяка крачка през снега представлявала върховно усилие за Ана. Имала чувството, че е на края на силите си, че няма да издържи. Пръстите на краката й били вкочанени, ръцете и също, била едва дванайсетгодишна.
Стигнали до къщата на онази жена и почукали. Жената ги приела учудена, озадачена, разтревожена от състоянието им, дала им сухи дрехи да се преоблекат, направила им чай, стоплила ги, настанила ги до печката.
Дойдохме да върнем кокошката и яйцата, казала майката на Ана. Оставихме ги на двора, ето в онзи чувал.
В тази виелица, попитала едрата жена в недоумение.
Да, в тази виелица, спокойно отвърнала майката на Ана и продължили да говорят за друго, все едно, че кокошката, яйцата и чувалът никога не са съществували.
Това ми разказа моята полска приятелка, изключителната преводачка от български на полски Ханна Карпинска. Разказа ми тази история от своето детство в отговор на един мой въпрос дали при тях съществува корупция в здравеопазването. Отговорът й беше – корупция може и да съществува, но за мен лично тя никога не е съществувала – нито в здравеопазването, нито някъде другаде.
http://www.dnevnik.bg/analizi/2015/02/10/2469426_podkuput/?ref=yellow_ip
От Теодора Димова
Фотограф: Vincent West
"Дневник" препечатва текста от портала "Култура"Било непосредствено преди Втората световна война, Ана била ученичка, живеели в малко градче, майка й била учителка в гимназията. Била отдадена на работата си, строга, взискателна, възприемала възпитанието и обучението на учениците си като свой висш дълг, никога не отсъствала от училище, дори в редките случаи, когато се простудявала. Били гладни години, били бедни, много бедни години. Зимите били люти, мразовити, нескончаеми. Дървата за отопление едва стигали. Ана и сестра й имали едно общо зимно палто, с което излизала ту едната, ту другата, никога не можели да излязат едновременно през зимата.
И една зимна утрин, когато майка на Ана била на работа, а сестра й на училище, в двора на къщата нахълтала една жена и оставила посред снега току що заклана кокошка и няколко яйца, увити в шарена кърпа. В началото Ана не знаела как да реагира, гледала смаяно през прозореца проснатата мъртва кокошка, купчинката яйца, пътечката от редки, червени капки кръв в снега. Видяла още как жената се оглежда, извиква името на майка й няколко пъти, после се обръща и с едри, бързи стъпки излиза от двора. Ана се спуснала след нея, излязла на улицата, догонила я.
Мама е забранила да приемам храни, моля ви, вземете си яйцата и кокошката, мама ще ми се кара, моля ви, върнете се, моля ви, аз ще бъда виновна пред мама. Но жената се правела, че не чува молбите й, а Ана я хващала за ръцете, дърпала я, опитвала се да я спре, заставала пред нея, умолявала я, плачела на глас.
Аз също имам дъщеря, тя е в класа на майка ти, майка ти се готви да я остави да повтаря годината, защото не била учела, та ви донесох тази кокошка, яйцата, дано майка ти разбере, дано разбере и я пусне в по-горния клас, жената бързала, бързала час по-скоро да си тръгне, да се отърве от досадното малко момиченце, което скачало около нея като пале.
Ана бавно, замислено се върнала назад, влязла в двора, нямала смелост да докосне кокошката и да я премести, тя останала просната на двора докато майка й се прибрала от работа.
Какво е това, попитала тя с леден глас дъщеря си.
Аз не исках, мамо, една жена, аз я помолих да не я оставя, но тя…Ана се задавила от плач, не можела да продължи да разказва.
Коя беше тя, познаваш ли я?
Живее в съседното село, дъщеря й учи в твоя клас, мамо, аз не исках, но тя…
На следващия ден било неделя. И още по тъмно Ана и майка и станали, сложили кокошката и яйцата, увити в шарената кърпа, в един чувал и тръгнали за съседното село.
Излязла виелица, буря. Едва напредвали по пътя, навяван от сняг. Не се виждала жива душа, нито някаква къща, нито някакъв заслон. Били сами двете сред огромното, снежно поле. Били премръзнали, изморени до смърт. Всяка крачка през снега представлявала върховно усилие за Ана. Имала чувството, че е на края на силите си, че няма да издържи. Пръстите на краката й били вкочанени, ръцете и също, била едва дванайсетгодишна.
Стигнали до къщата на онази жена и почукали. Жената ги приела учудена, озадачена, разтревожена от състоянието им, дала им сухи дрехи да се преоблекат, направила им чай, стоплила ги, настанила ги до печката.
Дойдохме да върнем кокошката и яйцата, казала майката на Ана. Оставихме ги на двора, ето в онзи чувал.
В тази виелица, попитала едрата жена в недоумение.
Да, в тази виелица, спокойно отвърнала майката на Ана и продължили да говорят за друго, все едно, че кокошката, яйцата и чувалът никога не са съществували.
Това ми разказа моята полска приятелка, изключителната преводачка от български на полски Ханна Карпинска. Разказа ми тази история от своето детство в отговор на един мой въпрос дали при тях съществува корупция в здравеопазването. Отговорът й беше – корупция може и да съществува, но за мен лично тя никога не е съществувала – нито в здравеопазването, нито някъде другаде.
http://www.dnevnik.bg/analizi/2015/02/10/2469426_podkuput/?ref=yellow_ip
ОБЩИ ПРИРОДНИ ЗАКОНИ С КРИТИКА КЪМ КВАНТ...
Глави завистливи и четвъртити като... па...
Слушам Зова На Исуса
Глави завистливи и четвъртити като... па...
Слушам Зова На Исуса
Няма коментари
Търсене
