Зелена революция - но с енергоспестяване, а не с биогорива

От Любомир Митов*
През далечната 1982 г. - когато цените на нефта бяха скочили до 40 долара за барел от 3-4 долара 9 години по-рано - едно от светилата на икономическата наука тогава прогнозира цена от почти 55 долара през 1985 г. Само дето през 1984 г. тя се срути до 15 долара и остана на подобно равнище до 1999 г. Сега ни сервират прогнози за 180, 200 или 250 долара догодина. Екстраполацията на последните тенденции обаче е лоша методика на прогнозиране.  Още повече когато се пренебрегват фактите.

За да има икономически смисъл сравнението, стойността на петрола би трябвало да се сравни с инфлацията и измененията на реалните доходи.  И така, ако вземем за отправна точка 1981 г., реалната цена на петрола в долари се е увеличила с 40% в САЩ, но е спаднала с 33% в еврозоната. Коригирана с индекса на реалния БВП (или, с други думи, на реалните доходи), цената на нефта е спаднала с една трета в САЩ и наполовина в еврозоната.  Което обяснява и защо последният скок на цените не доведе, както през 1979 - 1981 г., до двуцифрена инфлация и рецесия.

Основният фактор за  устойчивостта на водещите икономики към ценовия шок са структурните промени, провокирани от скока на петрола през 1973 - 1981 г., които намалиха наполовина разходите на енергия за единица БВП в САЩ и с почти две трети в еврозоната от 1981 до 2007 г.  Още по-впечатляващо е, че същият този разход в Индия е 3 пъти по-голям от този в САЩ, в Китай - 4 пъти, в страните от Централна Европа - средно 4 пъти, но 6 пъти по-голям в България и 15 пъти по-висок в Украйна.

И така, какво ни чака този път? Най-вероятно тенденцията е на трайно постепенно понижение на цената на нефта в реално изражение (т.е. коригирана с инфлацията и курсовите колебания). Вярно е, че повишеното търсене от страна на Индия, Китай и други развиващи се пазари е фактор за поддържане на очаквания за високи цени. Но истината е, че финансовите спекулации (при които инвеститори купуват фючърсни контракти, за да спечелят от ажиотажа около цената, без да има реално търсене) изиграха голяма роля. По някои оценки обемът на такива сделки значително надвишава обема на реалните сделки.  Накрая, отслабването на долара към еврото с 1 процент добавя около 1,5 долара към цената на барел нефт. С други думи, съгражда се поредната пирамида, която в един момент ще се срути и ще елиминира спекулативния елемент в сегашната цена - а той по някои оценки е поне 30-40 долара за барел.

Пресилено е и твърдението, че нефт няма.  Запасите са ограничени, но не толкова в геоложки план, колкото в технологически и икономически.  Едни са реално използваемите запаси при 50 долара за барел, съвсем други - при 150 долара.  Потреблението на нефт също се свива.  Намалението на субсидиите за горивата в редица азиатски страни започна да ограничава търсенето така, както високите цени го ограничиха вече в Европа и САЩ. Потенциалът за намаление на енергопотреблението в развиващите се пазари е наистина феноменален. Ако само Китай, Индия, Руся, Турция и Централна Европа съкратят наполовина енергопотреблението на своите икономики на единица БВП през следващите 10 години, световното потребление на нефт ще остане на равнището от 2007 г. даже и при икономичес­ки ръст от 6% годишно. 

Най-важният фактор остава технологичният прогрес: хибридни автомобили, нови батерии за електромобили, коли на горивни клетки.  Прогресът е бавен и мъчителен - не на последно място поради късогледата политика на правителствата на водещите индустриални държави (и особено на сегашната американска администрация), които, вместо да стимулират енергоспестяването и новите технологии, се стремят да ограничат ефекта от високите цени върху потребителите и компаниите, които съществуват благодарение на нефта. 

Трудно е да се очаква Ford, General Motors или Crysler доброволно да бракуват активи за стотици милиарди долари и да изхарчат други стотици милиарди за внедряването на автомобили на горивни клетки.  Или Exon Mobil и Chevron да изоставят милионите си бензиностанции по света и да се втурнат да строят за своя сметка станции за зареждане с водород. Колкото повече се забави преходът, толкова по-болезнен и скъп ще бъде той - и ще бъде съпроводен  с мащабни изменения на статуквото на пазарите. Нефтеният шок от 70-те години съкрати пазарния дял на американското автомобилостроене наполовина. Следващият може и напълно да го ликвидира.

Няколко думи за биогоривата. Тенденцията да се стимулира тяхното производство е поредната проява на късогледата политика на водещите страни потребители. Чистият икономически ефект от преминаването на биогорива е близък до нула, ако се отчетат енергийните разходи за тяхното производство, разходите за преустройството на автомобилния парк и за нови инвестиции.  Нещо повече - по някои оценки преминаването на биогорива всъщност ще увеличи отделянето на парникови газове в средносрочен мащаб.  А и повишаването на цените на соята, царевицата и другите изходни продукти още повече ще намали привлекателността на етанола.  В САЩ цената на етанола е с една трета по-нис­ка от тази на бензина, но само благодарение на огромни държавни субсидии. Вместо да се стимулира енергоспестяването, се стимулира потреблението на горива.

А зелена революция наистина ще има. Но не заради биогоривата.  Скокът на цените на хранителните продукти неминуемо ще доведе до скок в инвестициите в селското стопанство в световен мащаб и последващ ръст на производството. Крайният резултат ще е повече храна за милионите гладни по света и по-ниски цени за останалите. А в контекста на България, вместо да се търсят магически решения за поредния Голям скок, най-добре би било да се съсредоточим върху недовършените реформи: на преструктурирането на образованието, което да произвежда кадри за XXI век, а не за развития социализъм, на създаването на ефективен и мобилен трудов пазар, на по-малко корумпирана и по-ефективна държавна администрация и на премахване на пречките пред бизнеса.  А той сам ще се оправи - включително и в селското стопанство.

*Любомир Митов е заместник-директор на Европейския отдел на Института за международни финанси, Вашингтон

 

Социалната цена

От Мила Минева*
Рязкото нарастване на производството на култури за биогорива се дължи на политичес­ки решения и държавни политики, които го насърчават, субсидират и в крайна сметка гарантират печалбите му. А ефектът от подобни публични субсидии днес вече изглежда най-малкото спорен. Инвестициите в производство на биогорива се мислят в началото не само като форма на екологична политика, но и като инструмент за насърчаване на развитието на земеделието. И наистина съвсем доскоро то е било в ръцете на малки фермери дори в САЩ - но с повишаващия се икономически интерес от производството на биогорива нараства и желанието на големите компании да спечелят. А това означава, че малките производители постепенно ще станат зависими и накрая ще бъдат изтласкани от това производство. Или поне така тече процесът в момента в страни, които инвестират в производството на био­горива, като САЩ, Бразилия, Аржентина и други, сочи изследване на Institute for Food and Development Policy. Хиляди са вече изгонените малки фермери от Републиката на соята, както се нарича една доста голяма област, разположена в Южна Бразилия, Северна Аржентина, Парагвай и Източна Боливия. И така днес все по-ясно се вижда, че от биогоривата печелят не малките и средните фермери, а гигантските корпорации в селскостопанския сектор.

Нерядко биогоривата са обвинявани, че допринасят за повишаването на цените на храните. Разбира се, защитниците на биогоривата са по-склонни да обясняват нарастването на цените на основни хранителни стоки с увеличаващата се консумация и нарастващата средна класа в страни като Китай и Индия. Наскоро публикуван в "Гардиън" доклад на Световната банка твърди, че биогоривата не могат да бъдат обвинявани напълно за скока на цените на хранителните стоки - тяхното влияние върху този процес може да се измери със скромните 75%. Дори да заклеймим доклада като пристрастен, не може да отречем, че битката между хора, животни и коли за царевица, соя и слънчоглед е реално да нараства. Едва ли най-крайните прогнози на Greenpeace ще се сбъднат и едва ли някога културите за производство на биогорива ще се превърнат в монокултури и ще изядат биоразнообразието на планетата. Обаче това, че застрашават производството на храна, е като че ли очевидно след поредица от гладни бунтове.

Нарастващото търсене на биогорива и съответно глобалното нарастване на тяхното производство ще повиши цената на царевицата с 20% до 2010 г. и с 41% до 2020 г., прогнозира Международният изследователски институт по хранителни политики (The International Food Policy Research Institute) във Вашингтон. Прогнозите за повишаване на цените на останалите култури, използвани за производството на биогорива, като соя, рапица и слънчоглед са още по-впечатляващи - до 76-процентно нарастване на цените им до 2020 г.

Отново според прогнози на Световната банка нарастващите цени на храните независимо от тяхната причина ще изпратят над 100 милиона души под прага на бедността. Дали можем да разчитаме "Монсанто" да нахрани бедните? Ако не сме безобразно наивни, едва ли. Нека оставим настрана въпроса за здравните ефекти от генно модифицираните храни. Все още няма необходимите данни за една сериозна медицинска статистика, така че както твърденията за вредността на генно модифицираните храни, така и тези за тяхната "безспорна безвредност" са въпрос на вяра и идеологическа употреба, а не факт, който си струва да се обсъжда.     Икономическата рентабилност от производството на генно модифицирани храни също е

доста спорна. Според апологети те са по-устойчиви на зарази и по-високодоходни. Според критиците всъщност те дават по-нис­ки добиви в дългосрочен план и съвсем не са толкова устойчиви, колкото културите, селектирани бавно с оглед на мястото, където се отглеждат. Социалният ефект обаче от генно модифицираните култури изглежда най-лесно да се предвиди поне по логиката на развитието им досега.

Генно модифицираните култури не са патентовани в името на човечеството, а са обект на авторско право. А това означава нещо съвсем просто - всеки фермер всяка година ще трябва да плаща за нови семена на корпорацията, която държи патента. Това едва ли ще успее да понижи цените на хранителните стоки. И от друга страна, тъкмо подобен процес ще направи фермерите изцяло зависими от корпорациите. А когато направиш производителите зависими, едва ли гарантираш изхранването на бедните и създаването на устойчиво, печелившо земеделско производство.

И така новата аграрна революция на биогоривата може да се окаже революция на икономическите гиганти, натрупали достатъчно арогантност и икономическа мощ, за да се освободят от "оскърбените и унижените". Защото прогнозите показват как бедните ще стават все по-зависими, а богатите все по-свободни, пазарно ориентирани и икономически рационални. И все пак това не означава, че няма нужда от зелена революция и дори от биогорива. "Някои истерични представители на ООН" дори предлагат 5-годишен мораториум върху производството на биогорива не за да бъде сложен прът в колелото на историята, а за да се инвестират ресурси в иновация. И да се открият по-ефективни начини за производство на биогорива не от живи култури, а от остатъчна зелена маса.

Що се отнася до зелената революция, можем само да се надяваме, че предстои, защото тъкмо зелен обрат е необходим като отговор на климатичните промени. Нека все пак се опитваме да си представяме революциите не като икономически баланси, а като социални ефекти, и да се опитаме да направим революция, която да овласти бедните, а не да освободи богатите.

*Мила Минева е асистент в катедра Социология на Софийския университет



Природната индустрия

От Любомир Ноков*
През 1998 г. в Китай, по поречието на река Яндзъ, огромни наводнения отнемат живота на 3700 души, оставят без дом 223 милиона и унищожават 60 милиона хектара обработваема земя. Впоследствие китайските власти установяват, че причината за ужасното бедствие е в масовото изсичане на горите в този район. Когато експертите изчисляват, че щетите от наводненията са на стойност 42 милиарда долара, правителството налага тотална забрана на изсичането на дървета. Сметката е проста - дървесината от отсечените дървета е много по-евтина от мерките срещу наводненията.

Това е класически пример за остойностяване на екосистемните услуги. През 1997 г. американското списание Nature публикува един опи­т за оценка, от който излиза, че продуктите и услугите, които природата ни осигурява, са на стойност 33 трилиона долара годишно. За сравнение - брутният продукт на света за същата година е 18 трилиона.

Кои са тези услуги? Най-често те се представят в няколко групи. Материалните услуги са продуктите, които получаваме от природата - от нефт до храна. Регулиращи услуги са ползите от процеси в екосистемите - чисти въздух и вода, добър климат. Културните услуги не са материални, но имат стойност - например гледката, която вдига цените на имотите, или пък природните забележителности, които водят туристи. Последно, поддържащите услуги са необходими, за да функционират екосистемите и за да можем да се възползваме от изборените дотук.

За повечето от тези продукти и услуги няма цена, на която те да могат да бъдат заменени с нещо друго, а пък човечеството не може да оцелее без тях.

Идеята за остойностяването на екосис­темните услуги се приема насериозно сравнително отскоро и тепърва ще бъдем свидетели на последствията от това. Един от основните проблеми в момента - опазването на околната среда, идва от използването на остарели икономически модели от времето, когато е имало изобилие от ресурси и недостиг на работна ръка. Днес ситуацията е коренно променена. Оказва се, че природните ресурси не са без край, а населението на планетата се увеличава с невероятни темпове. Но теорията, въз основа на която функционира икономиката ни, едва сега започва да включва в сметките си тези 33 трилиона природни продукти и услуги.

Съобразяването с цената на природните услуги ще доведе до сериозни промени в оценяването на продуктите на бизнеса. В момента, в който може да бъде пресметната икономически вредата от един продукт върху околната среда, върху здравето или върху качеството на живота ни, ще бъде поставен въпросът за чия сметка да е тази вреда.

Ето един пример: в момента разходите за здравно обслужване, които се повишават вследствие на масовото навлизане на нездравословни храни, са за сметка на болните, на застрахователите и на данъкоплатците. Когато тези разходи бъдат оценени и прехвърлени върху производителите, цената им ще обезсмисли производството, тъй като здравословните и качествените продукти ще са на много по-ниска цена.

Още примери: градските джипове ще изчезнат, защото ще струват ужасно скъпо, когато се пресметнат замърсеният въздух и емисиите; интензивното земеделие ще струва много скъпо заради цената на унищожената почва и биоразнообразие.

По естествен начин бизнесът ще достигне до моделите на устойчивото развитие, което слага равен знак между финансовите, екологичните и социалните последици от икономичес­ката активност. Печеливши ще са бизнесите и администрациите, изградени около четири основни идеи: запазването на ресурси чрез по-ефективни производствени процеси, повторното използване на материали по примера на природните системи, промяна на ценностите от количество към качество и накрая инвестиции в природен капитал или възстановяване и поддържане на природните ресурси.

Що се отнася до биогоривата - производството им от интензивно отглеждани култури ще ги прави твърде скъпи от гледна точка на скритите разходи. Затова "аграрна революция", основана на продукти за биогорива, няма да е рентабилна от гледна точка на пазара на природни услуги. По друг начин стои въпросът, когато биогоривата се правят на локално ниво от отпадъци - устойчивото, локално и екологично производство би било много по-евтино и би обезсмислило безотговорното.

Биогоривата няма да доведат до край на използването на изкопаеми горива. Това ще стане в съчетание с други фактори - по-висока енергийна ефективност, икономическа рамка, държаща сметка за природния капитал, нов модел на организация на общностите, производство на енергия от чисти, възобновими източници. Това са промени, които изискват много време. Дотогава ще използваме преходни технологии като биогоривата и хибридните автомобили - те ще ни позволят да преживеем този преход без резки промени в начина ни на живот.

Зеленото движение днес се изправя пред много дилеми, илюстрирани най-добре от популярни спорове като този за биогоривата, за атомната енергия или за генно модифицираните храни. И в трите примера решаващо ще е кои скрити разходи ще са за сметка на производителите. Ако производителите на атомна енергия се задължат да поемат разходите за възстановяване на природата след авария, стойността на застраховката, която ще трябва да платят, би отказала всеки разумен инвеститор. Докато преди винаги един от традиционните индустриални фактори - капитал и труд, е можел да бъде заменен от другия, това не важи за природните ресурси. Когато няма хора, нови машини могат да са решението. Но нищо не може да компенсира промяната в климата или стабилната биосфера.

*Любомир Ноков е един от основателите на инициативата "Горичка"


Модите в българското селско стопанство

От Мартин Иванов*
Тезата за предстояща рязка промяна на характера и ролята на селското стопанство в България, предлагана от Светослав Божилов, ни предизвиква да я тестваме и с инструментите на историята. Възможно ли е това?

На пръв поглед - едва ли. В документираната ни история от последните две-три столетия не съществува подобен прецедент за обръщане колелото на еволюцията. Според Божилов е извъртян един пълен исторически цикъл (аграрна, индустриална и информационна революция) и това, което ни предстои, е "завръщане" в едно отдавна изживяно състояние, но вече на различно, "по-високо" еволюционно ниво на спиралата. Или вместо край на историята - завръщане към (едно ново) минало. Защото действително в течение на век и половина първичният сектор бавно, но необратимо отстъпва позициите си пред настъпващите нови технологии и производства.

При всичката си условност обаче в недавното ни минало има един исторически епизод, който би могъл да ни послужи за ориентир. В началото на 20-те години на ХХ век у нас се разгаря истинска треска по тютюна. Между 1921 и 1923 г. производството нараства 3 пъти, броят на заетите - 4 пъти, а обработваемите площи - 2,5 пъти.

Всъщност тютюнът е стара култура за нашите земи, отглеждана поне от края на XVII век. След Освобождението обаче с тютюни са засети едва малко над 1000 хектара, или под 0,05% от обработваемата площ в страната. И така до появата на American Tobacco & Co, която през 1901-1902 г. започва да купува ограничени количества от тютюневата ни реколта. В резултат на появилото се търсене цените на зеленото злато за кратко скачат от 71 на 92 лв. за 100 кг, а производството нараства от 3 на 6 млн. кг, но бързо угасналият интерес на тютюневия гигант не след дълго връща тютюневата "индустрия" в предишното й летаргично положение. Трябва да минат цели 10 години, преди народното ни стопанство да заживее под ритъма на тютюна.

Междувременно България се разширява в южна посока, присъединявайки традиционно произвеждащите ориенталската култура райони в Тракия и Македония. От друга страна, войната между Гърция и Турция (1919 - 1922 г.) поддържа високо търсенето на български тютюни. На международните пазари те са ценени заради приятния си аромат и добрите си горивни качества. Поради това те се превръщат в задължителна съставка на харманите (смеските) на почти всички световни производители на цигари. И докато едролистните американски сортове дават повече маса, то ориенталските (гръцки, турски и български) тютюни осигуряват неповторимостта на отделните папиросни марки.

Гръцко-турската война обаче приключва, а няколкото изключително добри реколти не могат да намерят купувач. Залежавайки в складовете, те неумолимо дърпат тютюневите цени надолу. Треската е отминала. Нужни са три години, за да се ликвидират натрупаните количества, преди "индустрията" да успее да преодолее кризата. Добрата конюнктура обаче се задържа само до 1928-1929 г. Голямата депресия отново срива цените на зеленото злато, а спадащите доходи в света рязко ограничават консумацията му. Като стока на лукса ориенталските тютюни сравнително лесно са заменени с по-безвкусните, но значително по-евтини американски сортове.

Сценарият от 1923 г. като че ли се повтаря. Отново складовете са препълнени с непродадени тютюни, обезценявайки и новите реколти. Бремето на залежалите стари бали е разчистено едва след енергичната намеса на правителството, успяло през 1934 г. да сключи голяма компенсационна сделка с немската индустрия. Срещу износа на 5,5 млн. кг тютюни, произведени през 1928 - 1931 г., са внесени земеделски машини, локомотиви, вагони и други произведения на германската индустрия.

Междувременно обаче тютюните започват да отстъпват на нови, по-доходни култури. Проявилият висока адаптивност български селянин се преориентира към отглеждането на търсените все повече в Европа плодове и зеленчуци. В 1934 г. износът на плодове и зеленчуци надвишава 300 млн. лв. Зеленото ориенталско злато възстановява частично позициите си, но треската вече е безвъзвратно отминала.

Какви биха могли да бъдат поуките от този кратък исторически експеримент? Първо, дори в една сравнително патриархална среда селяните са достатъчно рационални, за да прегърнат нови възможности. За да сработи тази адаптивност обаче, пазарът трябва да бъде оставен да се развива свободно, без изкривяващи стимулите административни намеси. Държавата - и това е втората поука, която бихме могли да вземем от тютюневата треска - трудно устоява на изкушението да субсидира различни губещи производства. Трето, водейки се от естествения си стремеж да минимализират рисковете, първоначално селяните засяват с новите нетрадиционни култури само част от площите, като на останалите земи продължават да гледат конвенционални растения. Веднъж убедени в сравнителните преимущества на иновацията обаче, стопаните се впускат масово към носещите по-високи печалби земеделски артикули. И последно, тютюневият опит показва, че трудно може да се разчита, че пазарната конюнктура ще бъде винаги възходяща. Производството на енергийни растения със сигурност ще преминава през сходни къси или по-дълги цикли на подем и криза.

*Мартин Иванов е научен сътрудник в Института по история при БАН. Автор e на над 70 научни публикации върху българската стопанска история



Другите последствия

От Александър Величков*
Един от фундаментите на икономическото развитие на индустриалния свят през последните 50 години е бил относително евтиният нефт. Макар да може да се спори до каква степен рязкото покачване на стойността на нефта през последните години е резултат на обективни икономически процеси, свързани преди всичко със значително нарасналото търсене от страна на ред азиатски държави, или дали е плод на спекулативни операции на стоковите пазари, ясно е, че ерата на евтините енергоносители е приключила. В съчетание с това и мерките за борба с парниковите газове чрез увеличаване на дела на биогоривата неизбежно ще доведат до по-голяма конкуренция за използването на земята. По подобен начин ще влияе и повишаването на жизнения стандарт в Индия и Китай, водещо до създаването на гигантски (по броя си, макар все още малки в процентно отношение) прослойки от населението, което изисква все повече протеини в менюто си. В този смисъл напълно споделям разбирането за началото на нова аграрна революция, изразено от Светослав Божилов.

Но този процес има косвени последици, които могат да се окажат още по-съществени за бъдещото развитие на човечеството. Например пазарът с оказвания от него ценови натиск може да реши по-ефективно ред задачи в област­та на спазването на човешките права, международното сътрудничество и намаляването на миграцията към развитите в индустриално отношение държави, отколкото съществуващите досега международноправни инструменти и институции. Примери в това отношение изобилстват, но е достатъчно да маркирам само няколко такива взаимозависимости.

Нито геноцидът в Руанда, нито най-голямата и скъпа операция на ООН, която от години се провежда в Конго, не само не са подобрили особено участта на милиони африканци, но и не са привлекли вниманието на световната общественост към Африка и проблемите й. Тревогите на африканците все така не могат да събудят достатъчно обществен интерес в онези общества, които имат капацитет да упражнят сила в световен мащаб. В същото време единствено пазарът чрез простите механизми на търсенето и предлагането има способност­та да доведе до промени в битието на индустриалните общества, които да генерират решимост по веригата на вътрешнополитически натиск към своите правителства. Необходимостта от използване на гигантските ресурсни възможности на Африка активизира външнополитически инструменти както от силов характер, така и по линия на международни политически, хуманитарни и финансови институции, за да се въведе ред, спазване на човешките права и да се създадат функциониращи държави. Големите залежи на нефт, диаманти и други ресурси в Конго, недостъпни без физическа, бизнес и политическа инфраструктура, са били досега извън полезрението на световния пазар - но утре те ще се превърнат в желана цел и награда. По същия начин стои въпросът и с огромните възможности в областта на земеделието в държави като Зимбабве, които сега се прахосват заради контрапродуктивния му политически модел. Подобни начинания са невъзможни без въздействието на международни институции, но именно високите цени създават условия да се вдъх­не нов живот в тези институции, а с това и надежда за милиони в третия свят. Тази верига на следствията в крайна сметка би довела до създаването на нови работни места и възможности в самата Африка, а с това и до решаването на болезнения въпрос с миграционния натиск от юг.

Едва ли има нужда да се отбелязва повече от очевидното следствие на високите цени в областта на енергоносителите и храните - повишаване на енергийната ефективност на всички възможни уреди, които ни заобикалят, машини, които ни служат, или домове, в които живеем, с което единствено се създават предпоставки за намаляване на прахосването на енергия и храни. Намаляването на прахосничеството от своя страна води до намаляване на темпа на замърсяване с битови и промишлени отпадъци на огромни територии от сушата в Азия или световния океан, които изведнъж стават ценни като производствен ресурс.

В крайна сметка високите цени на храната, земята и петрола може да се окажат онази капка, която ще наклони везните в посока на по-балансирано развитие на човечеството. Или както е отбелязал петролният министър на Саудитска Арабия по време на последната петролна криза през 70-те - "каменната ера не е приключила поради липса на камъни". така че едва ли петролната ера ще приключи поради липса на петрол.

*Александър Величков е адвокат и ръководител на правния отдел на "Лукойл България" ЕООД

http://foreignpolicy.bg/show.php?storyid=552717