Постинг
11.10.2009 23:54 -
Китай – световна работилница, но само дотук?
По размера на своя БВП Китай вече изпревари Германия и догодина е възможно да задмине Япония – тогава социалистическата държава ще се превърне във втората по сила световна икономика, след тази на САЩ.
В началото на 1950-те години, БВП на глава от населението в страната е бил $51. Днес, въпреки че Китайската Народна Република нарастна от 540 млн. през 1952 г. до 1,3 млрд. жители, БВП на глава от населението, средно за страната, е $2800, а в големите градове достига $7000.
Ролята на Китай в съвременната икономика е огромна, и кога, ако не в годината на юбилея на КНР, си струва да поговорим за Поднебесната.
Да си припомним, че преди шестдесет години именно заявлението на Мао Дзе Дун за появата на новата държава – Китайска Народна Република, даде основание на САЩ да организират „икономическото чудо” на Япония, на Тайван и на Хонконг, пускайки продукцията на тези страни на своите вътрешни пазари.
Да си спомним, че желанието на Мао Дзе Дун за изграждане на собствена независима „технологична зона” доведе до излизането на Китай от аналогичната съветска зона, което не само наложи организацията на редица провокации на китайско-съветската граница (от която най-известна е тази случила се на остров Даманск), но и даде ресурс на САЩ, който им позволи да „прескочат” момента на обективното поражение в студената война в първите години от седмото десетилетие на двадесети век.
В началото Китай, с помощта на САЩ, а след това на Европа и Япония, активно вървеше в посока към изграждане на собствена технологична зона, въпреки че той имаше определени проблеми с един от най-важните параметри за съществуване на такава зона – самодостатъчната икономика.
Въпросът е в това, че основният мултипликатор на растежа в тази страна оставаше експортът (в най-голяма степен към САЩ), а това означаваше принципна зависимост от външния фактор.
И към началото на деветдесетте години на XX век, пред ръководството на страната възникна основният въпрос: да се върви ли към изграждане на собствена технологична зона (операция, която за последен път се удаде на Сталин през 30-те години на XX век), или да се направи опит за вписване в единствената останала, след разпада на световната социалистическа система, технологична зона – американската, получавайки единствено и само особен статут в нея, който по-късно даде на Китай определена свобода за маневриране.
Първият, от изброените проблеми, щеше да изисква решаване на задачата, която в СССР бе поставена и решена през 20-30-те години на миналия век, а именно – създаването в страната на потребителски пазар за високотехнологична (за своето време) продукция.
За селянина е абсолютно несвойствено да потребява външни ресурси (той живее в рамките на собственото си натурално стопанство), което означава, че са необходими радикални действия за промяна в неговата психология.
Първи Сталин, а по-късно и другите комунистически лидери в изостаналата част на Източна Европа, използваха колективизацията за постигане на тази цел – фактически без да „пипат” селянина в качеството му на носител на патриархални нрави, но и стимулирайки (но само в известна степен) неговото излизане от селото.
Тогавашната система създаде колхозите и ТКЗС-та (по-късно АПК) като един вид посредник между промишлеността и населението, структури, които станаха един от основните потребители на промишлена продукция в социалистическите икономики.
По този начин Сталин изкуствено концентрира капитал, намиращ се в раздробен вид в населението, въпреки че този процес бе осъществен по достатъчно жесток начин.
Да разгледаме един конкретен пример:
Ако разполагаме с население от 8 000 000 човека, като всеки от жителите има по 10 000 евро, то за нас има смисъл, да речем, от създаване на автомобилна промишленост в страната.
Обаче, ако населението ни разполага с по 10 евра на човек – не само автомобили, но и велосипеди не биха се продавали у нас.
Така че икономическият смисъл в действията по колективизациите в Източна Европа е напълно разбираем (но само за обективните икономисти, надживяли пропагандните догми).
Днешната ситуация в Китай е, в известна степен, по-особена. За разлика от СССР, който при изграждането си не е разполагал с никакъв достъп до външни пазари, при китайците той съществува по презумция (американския пазар).
Този фактор не доведе до необходимостта от разрушаване на патриархалния бит на китайското село и пренастройването му на нова вълна.
Китайското ръководство просто „изтегляше” от селата необходимата му за реформите работна сила, която по този начин практически веднага попадаше в съвсем различни условия и стандарт на потребление.
И всеки път, когато китайското ръководство, трябваше да приеме решение за преход към вътрешно търсене, то отлагаше решаването на проблема, и в крайна сметка прие окончателно да се откаже от изграждане на самодостатъчна технологична зона.
Каква бе главната причина за такова решение, дали страхът пред почти милиардното китайско селячество, което можеше да бъде изкарано от състоянието на „хомеостаза” само след сериозни катаклизми, или желанието максимално да се ускори процесът на технологична модернизация, а може би, нещо друго? Днес всичко това не е толкова важно.
Важно е друго – от края на 60-те години на XX век Китай трайно се вписа в американската система на разделение на труда, отказавайки се от изграждане на собствена такава.
Когато кризата започна (по-точно, когато стана очевидно, че тя ще започне), китайското ръководство се оказа в сложно положение. То обяви курс към преход за преориентация към вътрешните си пазари.
Но осъществяването на такава дейност изисква десетилетия, с които, и това е очевидно, китайците не разполагат.
А доколкото главният механизъм на деншната икономическ криза се съдържа в падащото търсене в САЩ (в т.ч. и на китайски внос), то ребром възникнат следните въпроси:
1.) как да се стимулира падащата икономика и
2.) какво да се прави с излишната работна ръка.
На първия въпрос, до момента, е избран отговор в рамките на тези механизми, които се прилагат и в останалия свят, т.е. върви се към помпане на икономиката с пари (в случая от натрупаните резерви) в огромни мащаби.
А на втория засега липсва ясен отговор, тъй като даже при успешно преминаване към вътрешно търсене (което е крайно невероятно), то ще предизвика падане на стандарта на живот в пъти, на най-активната част от населението в Китай.
В противен случай, ако преходът бъде неуспешен, проблемите ще бъдат още по-големи.
Да отбележим, че ръководителят на Китай Ху Дзинтао, в своята юбилейна реч даде ясен отговор на въпроса за това, с какви методи ще се решава възникналият проблем: по негово мнение само социализмът може да спаси страната.
Но какво ще се случи реално – това е голям въпрос, а засега Китай не само няма да стане локомотивът, който да изтегли цялата останала световна икономика, както предвиждаха някои експерти, но даже не е много ясно, ще може ли Поднебесната да съхрани своя статут на „световна работилница”.
http://krizata.blog.bg/politika/2009/10/09/kitai-svetovna-rabotilnica-no-samo-dotuk.412770
В началото на 1950-те години, БВП на глава от населението в страната е бил $51. Днес, въпреки че Китайската Народна Република нарастна от 540 млн. през 1952 г. до 1,3 млрд. жители, БВП на глава от населението, средно за страната, е $2800, а в големите градове достига $7000.
Ролята на Китай в съвременната икономика е огромна, и кога, ако не в годината на юбилея на КНР, си струва да поговорим за Поднебесната.
Да си припомним, че преди шестдесет години именно заявлението на Мао Дзе Дун за появата на новата държава – Китайска Народна Република, даде основание на САЩ да организират „икономическото чудо” на Япония, на Тайван и на Хонконг, пускайки продукцията на тези страни на своите вътрешни пазари.
Да си спомним, че желанието на Мао Дзе Дун за изграждане на собствена независима „технологична зона” доведе до излизането на Китай от аналогичната съветска зона, което не само наложи организацията на редица провокации на китайско-съветската граница (от която най-известна е тази случила се на остров Даманск), но и даде ресурс на САЩ, който им позволи да „прескочат” момента на обективното поражение в студената война в първите години от седмото десетилетие на двадесети век.
В началото Китай, с помощта на САЩ, а след това на Европа и Япония, активно вървеше в посока към изграждане на собствена технологична зона, въпреки че той имаше определени проблеми с един от най-важните параметри за съществуване на такава зона – самодостатъчната икономика.
Въпросът е в това, че основният мултипликатор на растежа в тази страна оставаше експортът (в най-голяма степен към САЩ), а това означаваше принципна зависимост от външния фактор.
И към началото на деветдесетте години на XX век, пред ръководството на страната възникна основният въпрос: да се върви ли към изграждане на собствена технологична зона (операция, която за последен път се удаде на Сталин през 30-те години на XX век), или да се направи опит за вписване в единствената останала, след разпада на световната социалистическа система, технологична зона – американската, получавайки единствено и само особен статут в нея, който по-късно даде на Китай определена свобода за маневриране.
Първият, от изброените проблеми, щеше да изисква решаване на задачата, която в СССР бе поставена и решена през 20-30-те години на миналия век, а именно – създаването в страната на потребителски пазар за високотехнологична (за своето време) продукция.
За селянина е абсолютно несвойствено да потребява външни ресурси (той живее в рамките на собственото си натурално стопанство), което означава, че са необходими радикални действия за промяна в неговата психология.
Първи Сталин, а по-късно и другите комунистически лидери в изостаналата част на Източна Европа, използваха колективизацията за постигане на тази цел – фактически без да „пипат” селянина в качеството му на носител на патриархални нрави, но и стимулирайки (но само в известна степен) неговото излизане от селото.
Тогавашната система създаде колхозите и ТКЗС-та (по-късно АПК) като един вид посредник между промишлеността и населението, структури, които станаха един от основните потребители на промишлена продукция в социалистическите икономики.
По този начин Сталин изкуствено концентрира капитал, намиращ се в раздробен вид в населението, въпреки че този процес бе осъществен по достатъчно жесток начин.
Да разгледаме един конкретен пример:
Ако разполагаме с население от 8 000 000 човека, като всеки от жителите има по 10 000 евро, то за нас има смисъл, да речем, от създаване на автомобилна промишленост в страната.
Обаче, ако населението ни разполага с по 10 евра на човек – не само автомобили, но и велосипеди не биха се продавали у нас.
Така че икономическият смисъл в действията по колективизациите в Източна Европа е напълно разбираем (но само за обективните икономисти, надживяли пропагандните догми).
Днешната ситуация в Китай е, в известна степен, по-особена. За разлика от СССР, който при изграждането си не е разполагал с никакъв достъп до външни пазари, при китайците той съществува по презумция (американския пазар).
Този фактор не доведе до необходимостта от разрушаване на патриархалния бит на китайското село и пренастройването му на нова вълна.
Китайското ръководство просто „изтегляше” от селата необходимата му за реформите работна сила, която по този начин практически веднага попадаше в съвсем различни условия и стандарт на потребление.
И всеки път, когато китайското ръководство, трябваше да приеме решение за преход към вътрешно търсене, то отлагаше решаването на проблема, и в крайна сметка прие окончателно да се откаже от изграждане на самодостатъчна технологична зона.
Каква бе главната причина за такова решение, дали страхът пред почти милиардното китайско селячество, което можеше да бъде изкарано от състоянието на „хомеостаза” само след сериозни катаклизми, или желанието максимално да се ускори процесът на технологична модернизация, а може би, нещо друго? Днес всичко това не е толкова важно.
Важно е друго – от края на 60-те години на XX век Китай трайно се вписа в американската система на разделение на труда, отказавайки се от изграждане на собствена такава.
Когато кризата започна (по-точно, когато стана очевидно, че тя ще започне), китайското ръководство се оказа в сложно положение. То обяви курс към преход за преориентация към вътрешните си пазари.
Но осъществяването на такава дейност изисква десетилетия, с които, и това е очевидно, китайците не разполагат.
А доколкото главният механизъм на деншната икономическ криза се съдържа в падащото търсене в САЩ (в т.ч. и на китайски внос), то ребром възникнат следните въпроси:
1.) как да се стимулира падащата икономика и
2.) какво да се прави с излишната работна ръка.
На първия въпрос, до момента, е избран отговор в рамките на тези механизми, които се прилагат и в останалия свят, т.е. върви се към помпане на икономиката с пари (в случая от натрупаните резерви) в огромни мащаби.
А на втория засега липсва ясен отговор, тъй като даже при успешно преминаване към вътрешно търсене (което е крайно невероятно), то ще предизвика падане на стандарта на живот в пъти, на най-активната част от населението в Китай.
В противен случай, ако преходът бъде неуспешен, проблемите ще бъдат още по-големи.
Да отбележим, че ръководителят на Китай Ху Дзинтао, в своята юбилейна реч даде ясен отговор на въпроса за това, с какви методи ще се решава възникналият проблем: по негово мнение само социализмът може да спаси страната.
Но какво ще се случи реално – това е голям въпрос, а засега Китай не само няма да стане локомотивът, който да изтегли цялата останала световна икономика, както предвиждаха някои експерти, но даже не е много ясно, ще може ли Поднебесната да съхрани своя статут на „световна работилница”.
http://krizata.blog.bg/politika/2009/10/09/kitai-svetovna-rabotilnica-no-samo-dotuk.412770
Следващ постинг
Предишен постинг
Няма коментари
Търсене
