Написано от Кузман Илиев

Ползите от международната търговия

В наши дни ползите за икономиката от международната търговия са под въпрос, а политиците на национално ниво не просто използват протекционистки и меркантилистки дискурс. Често пъти те прибягват до прийоми, ограничаващи свободното движение на хора, стоки и капитали. При това с убеждението, че постъпват правилно и национално отговорно. Вероятно тези процеси са неизбежно следствия от финансово-икономическата криза, високата безработица, спуканите балони на финансовите пазари, огромните публични дългове и фискалните премеждия на глобално икономическо ниво през последното десетилетие.

Така че донякъде е разбираемо, че популизмът на икономическите националисти и протекционистите набира скорост. Семената му намират все по-плодовита почва и покълнват както в стария развит Западен свят, така и във възникващите пазари от Латинска Америка, Африка и Азия. На съседите и чуждите икономики се гледа, общо взето, като на враг, на опасност. А търговската конкуренция е представяна като причината са всички възможни злини, сполетели едно или друго национално стопанство. Но какво стои в основата на подобни нагласи и политики и защо са опасни те?

Нашата теза е, че се основават на неразбирането на основни икономически постулати, разработени и обяснени още  през 19-ти век от класическите икономисти като Дейвид Рикардо. Накратко, принципът на свободната търговия засяга оптималното използване на оскъдните икономически ресурси като капитал, земя и труд, зависещи от географски, културни, природни и демографски характеристики. Основната идея е, че всяка местна икономика се специализира в производството на стоки, услуги и блага, в които е най-успешна, ефективна и ефикасна. При това положение, относителните разходи биха били по-малко, отколкото ако се произвеждаха другаде, при по-неблагоприятни природни и материални условия. А качеството неизбежно е по-високото. Международната специализация и разделението на труда води след себе си до покачването на резултатите и икономическата продукция.

Ако, да речем, климатът в Хондурас благоприятства лесното и рентабилно отглеждане на банани (какъвто действително е случаят), то хондурасците ще разработват плантации с банани, продавайки онова, което не консумират сами. С приходите от износа, от своя страна, ще финансират вноса си на кисело мляко от България, например. Ефектът за българите е, че по-малките производствени разходи и икономиите от мащаба на хондурасците, правят възможно за нас да потребяваме по-качествени и евтини банани, отколкото, ако сами трябваше да си ги произвеждаме (което често е невъзможно). Същото важи и за хондурасците по отношение на киселото ни мляко.

В този контекст, ако някой застъпи тезата, че държавата трябва да подпомага „българските производители на банани”, за да има работни места и да се създава поминък, вероятно ще провокира размисъл. Държавата събира парите, с които подпомага един или друг производител, от всички нас чрез данъците. Няма логика да поощрява когото и да било, ако пазарът предоставя по-удачен начин за използване на ресурса. Няма бизнес или дейност, която да има монопол по отношение на важността си, а гражданите са заставяни да субсидират подобна дейност, въпреки наличието на разумни алтернативи. И трудът, и средствата за производство въобще, могат да бъдат насочени да добавят стойност в други сфери, имайки предвид неограничеността на човешките нужди.

Важно е да подчертаем, че класическите икономисти гледат на световното стопанство като едно цяло. Визия, диаметрално противоположна на идеята за икономическата самодостатъчност (автаркия) на националното стопанство, изповядвана от икономическите националисти. Най-просто казано, за класиците е характерно разбирането, че специализацията на труда на международно равнище, свободната търговия и размяната са в полза на всички и в последна сметка и водят до по-добър общ резултат. А по-евтините вносни стоки значат по-големи реални доходи за населението, следователно по-висок жизнен стандарт за гражданите.

По-евтини стоки поради ефективност и географски предпоставки, а не заради манипулирани на валутните курсове, субсидиране на местната продукция и т.н. Тази тема ще разгледаме в следващата ни статия, посветена на „валутните войни”. Засега е достатъчно само да споменем, че правителство, което девалвира (обезценява) валутата си с цел евтин износ, практически прави услуга на страните, за  които се изнася местната продукцията, товарейки собствените си граждани. Нетният резултат е, че се изнася евтино собственото производство, а се купува скъпо чуждото. В контекста на международното разделение на труда, подобен ход, макар и често облечен в привидно солидна икономическата теория, е пълен абсурд.

Повече коментари за абсолютизирането и самоцелността на износа като фактор за ръст на икономическия продукт ще може да прочетете във втората част на настоящата разработка.

И така, стигаме до закона на Дейвид Рикардо, английски икономист от 19-и век. Рикардо разработва концепцията за т.нар. „сравнителното предимство”.

Колкото и Германия да е по-силна в производството на всички автомобилни части за сглобяването на автомобил (а в това няма съмнение), тя винаги ще има изгода да делегира производството на кабелите на българските си подразделения, съсредоточавайки се върху основното си умение – сложният двигател. Ако трябваше да произвежда всички части сама, то щеше да направи съвкупно по-малко и с по-ниско качество двигатели и кабели, отколкото, ако се съсредоточи само върху двигателите. Така, оказва се, ние имаме „сравнително предимство” пред Германия в производството на кабели, нищо че като цяло немците са по-ефективни в производството на всеки компонент, разполагайки с „абсолютно предимство” по отношения на целият производствен процес.

Примерът, естествено, е напълно условен, с илюстративна цел и не много точен, с оглед на по-евтината работа ръка и други съображения за изнасяне на производството като данъчната среда, да речем.

Въпросът е да се онагледи ползата от международното разделение на труда и да се подложи на съмнение допускането, че видите ли големите икономики нямали полза да търгуват с малките и не дотам ефективните такива. Ползата от търговията неизбежно е налице за абсолютно всички играчи на международната арена.

Ако, подобен логически постулат е верен, то страховете от рода на „Китай става твърде мощен и ще погълне или смачка Европейският Съюз, ако не сме единни”, са без основание и чисто и просто не са истина. Принципът е, че и най-мощната национална икономика има полза да търгува и с най-слабопроизводителната и неразвита такава.

French connection

Колкото и самоочевидни и логични да изглеждат подобни заключени, за жалост, на практика съвсем не са. Да вземем за пример Франция – страна, считана на люлка на европейската цивилизация.
Френският министърът на „съживяването на производството” Арно Монтебур, например, печели политически дивиденти като редовно анатемосва южнокорейците – и не само - за евтините стоки и автомобили, с които заливат европейския, и в частност френския, пазар.

Наложи се комисарят по търговията на Европейската Комисия да обяснява на Арно Монтебур, че ЕС има търговски излишък с Южна Корея в по-голямата част времето, тоест изнася за азиатския дракон, повече отколкото внася, а конкурентоспособността на французите  зависи от редица други фактори, като склерозирал пазар на труда, неадекватно висока минимална работна заплата, конфискационно данъчно облагане и прочие, и прочие. И това е само дребен пример.

Тъжният изводът от цялата работа е, че търговският протекционизъм днес се завръща с пълна сила , в ущърб на обикновените хора в качеството им на потребители на по-евтини и качествени продукти и в пълен разрез с логически постулати на икономическата наука.

„Купувайте френското”

Подобни лозунги бълваше и иначе считания за „либерално” настроен бивш френски президент Никола Сарокози, а призивът се превърнал в лайтмотив на протекционистите по цял, които патриотично препоръчват „местните стоки”.

Без обаче Саркози логично да може да обясни какво го грее обикновения французин, ако една стока идва от Румъния на по-ниска цена и/или с по-високо качество. По отношение на стандарта на живот и оптималното използване на оскъдните ресурси, превес имат само онези предприемачи, които ги използват най-ефикасно, задоволявайки нуждите на пазара, тоест на свободните хора. В случая националността, езикът, цветът на кожата и музикалните вкусове на предприемачите са без значение от гледна точка на икономиката. Всякакви други усмотрения неизменно водят до разхищение и мизерия.

И така, по-евтините вносни стоки правят разполагаемия доход на гражданите по-голям, като това дава възможност за нови проекти, бизнес-начинания и идеи да бъдат реализирани. Тоест оставят пари в джоба на хората, с които други дейности да станат възможни, което е синоним на покачването на стандарта на живот и няма защо да „унищожава работни места у дома”. Напротив. Дава възможност за началото на нови.

Тук може би е уместно да намесим и страха от „притоците на работна ръка” отвън, които заемат работни места т.нар. развити икономики. Но да оставим този напудрен мит за следваща статия. Ето и едно хубаво видео по темата: http://www.youtube.com/watch?v=NtRmS7q9DlM

През цялото време досега изследваме въпросът от гледна точка на ползата, която страните имат от търговията помежду си. Но колкото и да е нагледна, сама по себе си тя не е аргумент за изборът търговския либерализъм като модел за политическо действие. Има множество идеи, които теоретично изглеждат добре оправдани, но политическата целесъобразност и грубата всекидневна действителност до голяма степен прегазват разумните им аргументи.

Най-силният довод за освобождаването на търговските отношения касае това какво би станало, ако се избере другия възможен път. Този на търговските войни, на митата, на търговски ограничения, квотите за внос, изолацията и протекционизма. Внимателният прочит на историята е показал, че изходът в такъв случай, често пъти е война. „Ако стоките не преминават границите, армиите ще го направят”, пише знаменитият френски икономист Фредерик Бастиа през 19-и век. И се оказва прав. Половин столетие след думите му светът е свидетел на разруха и катаклизми в резултат на двете помитащи Световни войни. В основата на военните конфликти стоят търговските ограничения и икономическият национализъм.

„Отворете границите, оставете хората, капиталите и стоките да се движат и правителствата просто няма за какво да се скарат”, пък гласи един неписан постулат, в чиято логика досега ни убедително ни убеждава премахването на границите и относителната либерализация на пазара в рамките на Европейския съюз.

Нека за финал, да откроим най-преките икономически последствия от изкривяването и пречките в международната търговия.

Първо, ако ударите чуждият внос, няма как да не ви отвърнат със същото. Справка: САЩ по време на Голямата Депресия. През 1930-та година на миналия век, президентът Хувър налага непоносими вносни мита на над 20хил. стоки с акта Смут-Холи. Вносът и износът на САЩ се сриват с 50 на сто, а световният стокооборот не остава по-назад – потъване от над 30%. Политическо решение, което впрочем със сигурност помага затова депресията да стане глобална, а възстановяването на САЩ да се проточи повече от десетилетие. И всичко това с благородния замисъл за стимулиране на местните производители…

Второ, ако ограничим вносът на стоки отвън, то отсрещната страна няма как да генерира достатъчно средства от търговия, с които да изкупуват нашия собствен износ.

Трето, търговските ограничения правят така, че де факто населението купува по-скъпи продукти, сиреч разполага с по-малко реални средства и обеднява. Ударът неизбежно засяга и местните производители.

И така, завършваме първата част от настоящата разработка с логически преход към втората, която ще е посветена, изцяло, на валутните войни.

В нея ще разгледаме инструментите на националните парични политики, използвани с цел да се ударят конкурентите и да се направи собственият износ по-евтин и съответно по-конкурентоспособен. Ще разгледаме концепциите, които легитимират подобни действия на монетарните власти, а също така и техните логически недостатъци. Ще се спрем на страничните ефекти, които подобни мерки могат имат върху глобалните стопански отношения, върху ползата от международното разделение на труда, разгледан в тази статия, и не на последно място – балансът в отношенията между народите и световния мир.


http://brain-workshop.org/index.php?option=com_content&view=article&id=238%3A2013-03-05-15-02-19&catid=40%3Aeconomy&Itemid=60