Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
21.09.2007 23:49 - Как се създаде новата „държава КГБ
Автор: meto76 Категория: Други   
Прочетен: 1383 Коментари: 0 Гласове:
0



Как се създаде новата „държава КГБ“ 22.09.2007 image

Преди 16 години, през нощта на 22 август 1991 г., генералът от КГБ Алексей Кандуров, без да включва лампите, стоеше до прозореца на своя московски кабинет и гледаше как тържествуващата тълпа се движи към щабквартирата на Комитета на Любянка. Пучът, насочен срещу Михаил Горбачов, с трясък се провали. Шефът на КГБ – един от неговите организатори – вече беше арестуван и Кандуров сега бе останал един от най-високопоставените офицери в бързо опустялата сграда на Любянка. По някое време му се струваше, че тълпата ще тръгне да щурмува щабквартирата му. Яростта на събралите се обаче се обърна срещу паметника на бащата-основател на КГБ Феликс Дзержински. Двама мъже се изкатериха на върха и затегнаха въжена примка около врата на статуята, а след това я вдигнаха с кран. Виждайки как „железният Феликс“ се полюшва във въздуха, Кандуров, който работеше в Комитета от 1972 г., усети, че са го предали и „Горбачов, и Елцин, и бездарните лидери на пуча“. У него се прокрадна мисълта: „Аз ще докажа, че вашата победа е временна“.

 

Такова чувство на унижение, същото усещане, че са ги предали, изпитваха тогава всичките 500 000 сътрудници на КГБ в различните градове на Русия и зад граница, в това число и подполковникът Владимир Путин, чиято молба за оставка бе удовлетворена само ден по-рано. Чак след осем години за „кагебейците“ настъпи часът за мъст. През 1999 г., малко след като зае поста на президент, Путин, изказвайки се пред своите бивши колеги от Федералната служба за безопасност (ФСБ), шеговито подхвърли: „Искам да доложа, че групата от сътрудници на ФСБ, пратена в командировка да работи под прикритие в правителството, се справи с първия етап от своята работа“. Какво пък, във всяка шега има и доза истина.


За двата мандата, през които Путин е президент, тази „група сътрудници на ФСБ“ консолидира собствена политическа власт, изграждайки междувременно „корпоративна държава“ от нов тип. Хората, свързани с ФСБ и нейните „братски“ организации, контролират Кремъл, правителството, средствата за масова информация и редица други важни сектори на икономиката – а също така армията и останалите силови структури. По данни на социолога Олга Криштановска от Руската академия на науките, една четвърт от високопоставените чиновници в страната са „силоваци“ - с този термин се обозначават не толкова излезлите сътрудници от ФСБ, но и представителите на армията и от другите органи за безопасност. Ако се говори за хора, които непряко са работили в тези ведомства, но така или иначе са били свързани с тях, посочената цифра достига 75%. В психологически план те представляват твърдо сплотена група, вярна на ценностите, чиито корени са още от времето на първата болшевишка политическа полиция – ЧК. Ненапразно Путин често повтаря: „Такова понятие като бивш чекист не съществува“.

 

За много от параметрите за достъп до властта и богатството, с които се ползват днес шефовете на спецслужбите, няма прецедент в руската история. Съветското КГБ и неговите предшественици от времето на Руската империя не се интересуваха много от парите: за тях беше важна властта. Цялото влияние на КГБ бе насочено единствено към това да бъде „бойното подразделение“ на КПСС и бе изцяло подчинено на партията. Доколкото в своя състав тази структура обединяваше разузнаването, службата за безопасност и тайната политическа полиция, тя своевременно бе информирана за всичко по-добре от партийното ръководство, но да действа на своя глава нямаше възможност: КГБ можеше само да дава „препоръки“. През 70-те и 80-те години на миналия век на КГБ даже беше забранено да шпионира партийните лидери и трябваше да действа в рамките на законите – дори и съветски, дори и при цялата им антихуманност.

 

КГБ изпълняваше най-важните „надзирателски“ и репресивни функции: бе държава в държавата. Сега е само държава. По думите на Кандуров, освен самия Путин, „днес никой не може да казва „не“ на ФСБ“.

 

Сега всички важни решения в Русия, отбелязва госпожа Криштановска, се приемат от тясна група хора, служили заедно с Путин в КГБ, и при това земляци от родния му град Санкт-Петербург. В близките месеци този „избран кръг“ ще реши изхода от президентските избори през 2008 г. Но който и да е приемника на Путин, реалната власт веднага след това ще остане в ръцете на „контрите“. От всички съветски институции само КГБ успя да преживее прехода на Русия към капитализъм с неголеми загуби и в най-голяма степен успя да съхрани влиянието си. „Комунистическата идеология остана в миналото, но методите и психологията на съветската тайна полиция се запазиха“, отбелязва Кандуров, сега депутат в руската Дума.

 

Полуразбита, но оцеляла

 

Възходът на Путин до върха на властта стана в резултат на поредица от събития, началото на които бе положено преди около 25 години, когато бившият председател на КГБ Юрий Андропов смени Леонид Брежнев на поста Генерален секретар на ЦК на КПСС. Опитът на Андропов да реформира обхванатата от стагнация съветска икономика, за да съхрани СССР и неговия политически строй, бяха образец за Путин. Скоро след избирането му за президент той откри на Любянка мемориална плоча, посветена на „видния политически деец“ Андропов.

 

През 60-те и 70-те години на миналия век на служба в КГБ дойде ново поколение образовани прагматици: те отлично осъзнаваха в какво бедствено положение се намира съветската икономика и политическата система, управлявана от партийната „геронтокрация“. Точно заради това именно Комитетът стана една от главните движещи сили на „перестройката“ - политика на реструкруриране, започната от Горбачов през 80-те години. Реформите на перестройката имаха за цел да вдъхнат в съветската система нов живот. Когато те започнаха да заплашват самото съществуване на СССР, КГБ организира пуч за свалянето на Горбачов. По ирония на съдбата, именно превратът ускори разпадането на Съюза.

 

Поражението на пучистите даде на Русия историческия шанс да приключи с тази спецслужба веднъж и завинаги. „Ако Горбачов или Елцин имаха достатъчно смелост да демонтират КГБ през есента на 1991 г., това нямаше да срещне голямо съпротивление“, отбелязва журналистката Евгения Албац, безстрашно разкрила най-мрачните страници от историята на Комитета. Вместо това и Горбачов, и Елцин се опитаха да го реформират.

 

„Аристокрацията на КГБ“ - Първо главно управление, осъществяващо шпионаж, бе преобразувано в самостоятелна разузнавателна служба. Останалите структури на Комитета бяха разделени на няколко ведомства. По-късно, след няколко месеца разговори за прозрачност, вратите на спецслужбата тихомълком бяха затворени, а Вадим Бакатин – човекът на когото бе поръчано да направи реформата, бе уволнен. На една конференция през 1993 г. той направи мрачния извод: „Макар митът за несъкрушимостта на КГБ да е разбит, тази организация е жива и здрава както преди“.

 

Така си и беше. Наново създаденото Министерство за безопасност продължи да „делегира“ кадри от своя „активен резерв“ в държавните и комерсиални структури. Съвсем скоро след това офицерите от КГБ започнаха да окомплектоват данъчната полиция и митническата служба. В края на 1993 г. самият Борис Елцин призна: „Всички опити да се реорганизира КГБ имаха „повърхностен и козметичен“ характер и на практика реформиране не се осъществи. Системата на политическата полиция се оказа съхранена и лесно може да бъде възкресена“, отбеляза той.

 

И макар Елцин да не ликвидира спецслужбата, той все пак не я използваше в качеството й на опора на властта. КГБ фактически се оказа зад борда в процеса на преразпределение на активите в постсъветската епоха. И не е само това – организацията „направи завой на 180 градуса“ и надхитри куп конюнктуршчици (по всичко може да се съди, че сред тях е имало много евреи, към които КГБ не са се отнасяли с особена любов), които по-късно започнаха да наричат „олигарси“. Именно те завладяха голяма част от сивите ресурси на страната и други приватизационни активи. Офицерите на КГБ безсилно наблюдаваха как олигарсите баснословно се обогатяват, при условие, че те самите се налагаше да съществуват с нищожна заплата, с която трудно се издържаха.

 

Някои сътрудници на КГБ успяха да подобрят своето материално положение, но само след като постъпиха на работа при олигарсите. За да запазят себе си в условията на разгулна престъпност и рекет, олигарсите се опитаха да „приватизират“ кадри на КГБ. Техните огромни и скъпо струващи служби за безопасност се окомплектоваха и управляваха от бивши офицери от Комитета. Освен това, те наемаха и негови високопоставени сътрудници в качеството им на „консултанти“. Така шефът на Пето управление (занимаващо се с дисидентите) Филип Бобков работеше за медийния магнат Владимир Гусински. Г-н Кандуров, оглавяващ преди пресслужбата на КГБ, се устрои при Михаил Ходорковски, шеф и главен акционер на ЮКОС. „Във ФСБ останаха „второстепенни“ сътрудници“, твърди Марк Галеоти, британски експерт по руските спецслужби.

 

Офицерите от ниските звена бяха наемани при руските богаташи за телохранители (така Андрей Луговой, главният заподозрян за убийството на Александр Литвиненко, по едно време охраняваше олигарха Борис Березовски, който днес се страхува от арест в родината си и живее във Великобритания). Ветераните от КГБ създадоха в цялата страна стотици частни охранителни фирми, болшинството от които, макар и не всички, съхраниха контактите с „Алма-матер“. По думите на Игор Голощапов, бивш офицер от спецназ на КГБ, предишните почти 800 000 сътрудници на ЧОП „през 90-те години имахме една цел: да преживеем и съхраним своите навици. Ние не отделяхме себе си от тези, които останаха във ФСБ. Ние деляхме с тях всичко, а своята работа разглеждахме просто като друга форма на служба на държавата. Ние знаехме: ще дойде време, когато ще ни повикат“.

 

Този момент настъпи в последния ден на 1999 г., когато Елцин подаде оставка от поста президент, и независимо от своето отношение към КГБ, предаде разораната бразда на Владимир Путин, когото той през 1999 г. постави начело на ФСБ, а година по-късно назначи за министър-председател.

 

Близкият кръг

 

Според новия държавен глава, негова първостепенна задача е била да възстанови управлението на страната, да укрепи политическата власт и да неутрализира алтернативните източници на влияние: олигарси, регионални губернатори, неправителствени организации. Бившите колеги от КГБ му помогнаха да достигне тази цел.

 

Самите „политически активни“ олигарси, като Березовски, който помогна на Путин да дойде на власт, и Гусински – бяха изгонени от страната, а принадлежащите им телевизионни канали отново попаднаха в държавни ръце. Ходорковски – най-богатият човек в Русия, прояви по-голям инат.  Без да се съобразява с нееднократните предупреждения, той продължи да финансира опозиционните партии и неправителствени организации и отказа да напусне Русия. През 2003 г. ФСБ арестува Ходорковски и след наказателен процес той влезе в затвора. За да се разправи с непокорните регионални губернатори Путин учреди институция от упълномощени представители на президента, които имат съответните пълномощия по надзора и контрола на дейността на главните субекти във федерацията. Болшинството от хората, заемащи основните длъжности в тази институция, са ветерани от КГБ. Губернаторите загубиха контрола над регионалните бюджети и местата в Горната камара на руския парламент. А след това и гражданите бяха лишени от правото им да избират главите на своите региони.

 

Всички стратегически решения, по думите на г-жа Криштановска, се предлагат и приемат от неголяма група хора, съставляващи неофициалното путинско „политбюро“. В него влизат двамата заместник-шефове на Администрацията на президента: Игор Сечин, официално контролиращ производствената работа, но на практика занимаващ се още и с икономическите въпроси, и Виктор Иванов, отговарящ за кадрите в Кремъл и другите държавни структури. Освен тях, в „близкия кръг“ влизат и шефът на ФСБ Николай Патрушев, и бившият министър на отбраната Сергей Иванов (сега заемащ поста вицепремиер). Всички те са земляци от Санкт-Петербург и по едно и също време са служили в разузнаването или контраразузнаването. Сечин е единственият от тази четворка, който се старае да крие биографията си.

 

Този факт, че двама от четиримата най-влиятелни хора в страната заемат относително скромни постове (заместници на ръководителя на Администрацията), и рядко се появяват пред публика, не трябва да заблуждава никого. В края на краищата в съветските времена съществуваше практика, при която заместниците, свързани с КГБ, имаха по-голямо влияние от своите непосредствени началници. „Тези хора се чувстват комфортно, като остават в сянка“, обяснява Криштановска.

 

Във всеки случай, всеки от тези ветерани на КГБ има много сподвижници в другите държавни структури. Един от бившите заместници на Патрушев (също кадър на КГБ) заема поста министър на вътрешните работи, т.е. контролира полицията. Сергей Иванов и сега се ползва с авторитет във висшите военни кръгове. Сечин има близки родствени връзки с министъра на правосъдието. Генералната прокуратура, която в съветско време макар и формално надзираваше дейността на КГБ, сега се е превърнала в негов инструмент. Същото може да се каже и за данъчната полиция.

 

Политическата власт на силоваците се поддържа от държавните корпорации с огромни финансови възможности (или обратно, силоваците обезпечават съществуването на такива корпорации). Например, Сечин едновременно се явява и директор на най-голямата в Русия нефтена компания „Роснефт“. Виктор Иванов оглавява Съвета на директорите на „Аерофлот“, а също и на компанията „Алмаз-Антей“ - най-големия производител на ракети за противовъздушна отбрана. Сергей Иванов контролира военно-промишления комплекс, а също и създадения неотдавна държавен авиационен монополист.

 

Властта на силоваците се простира във всички руски сфери на живот. Силоваците работят не само в правоохранителните органи, но и в министерствата на икономиката, транспорта, природните ресурси, телекомуникациите, културата. Важни постове в „Газпром“ и „Газпромбанк“ (която се оглавява от 26-годишния син на Сергей Иванов) заемат бивши офицери на КГБ.

 

Прессекретарят и доверено лице на Путин Алексей Громов заседава в Съвета на директорите на първия (и главен) канал на руската телевизия. Железопътният монополист е оглавяван от Владимир Якунин, някога заемал висок пост в нюйоркското бюро на ООН, а също така, видимо, висок пост в йерархията на КГБ. Старият колега на Путин по Дрезден (бъдещият президент е работил там от 1985 г. до 1990 г.) Сергей Чемезов завежда „Рособоронекспорт“ - необичайно разраснала се под неговото управление държавна структура. Списъкът може да се продължи.

 

Много офицери от резерва на първо място „доработват“ в крупни руски компании, както частни, така и контролирани от държавата, получавайки заплата едновременно от ФСБ и от тези компании. По думите на един полковник от ФСБ: „Ние сме длъжни да следим фирмите да не вземат решения, противоречащи на интересите на държавата“. Да бъдеш в резерва на първо място и едновременно да работиш във фирма – това е буквално мечта на всеки: „Плащат огромни пари и не търсят служебна бележка“. Един от тези щастливци – 26-годишният син на Патрушев, през миналата година съвместяваше работата във ФСБ с работата в „Роснефт“ в качеството на съветник на Игор Сечин. Само след седем месеца работа в „Роснефт“ Путин награди Патрушев-младши с „Почетен орден“ - „за многото години добросъвестна работа“. След разгрома на ЮКОС голяма част от активите придоби „Роснефт“.

 

Впрочем, гореспоменатият разгром бе в решаващ стадий именно тогава, когато Сечин започна работа в „Роснефт“, беше първият вопиющ, но съвсем не последен от поредицата случаи, за преразпределение на собствеността в полза на силоваците. Собственикът на „Русснефт“ Михаил Гуцериев, обвинен през август в незаконна дейност, бе принуден да се откаже да води дела. Според признание на самия Гуцериев, отначало той отхвърлял всички обвинения, но след това с него се е заела цялата държавна агентура: прокуратура, данъчна полиция, Министерството на вътрешните работи – и тогава му се наложило да се предаде.

 

Спецслужби вместо олигарси?

 

Вероятно процесът за преразпределение на богатствата от олигарсите към силоваците е бил неизбежен. Сами по себе си, болшинството руснаци нямаха никакви възражения: самата дума „олигарх“ се превърна едва ли не в ругатня. Силоваците дори си заработиха популярност, „притискайки“ олигарсите. Съмнително е дали със същия успех ще експлоатират и добитите активи. „Те умеят да разгромяват фирми, да конфискуват имущество. Но те не умеят да управляват бизнеса. Те използват сила, защото не знаят друг метод!“ - обяснява един предприемач и бивш офицер от КГБ.

 

Никак не е странно, че концентрацията на такъв обем власт и икономически ресурси в ръцете на неголяма група силоваци, асоцииращи себе си с държавата, не доведе до маргинализация на работниците от спецслужбите на по-ниско ниво. Част от благата, концентрирани на върха, някак се просмукват надолу. През последните години заплатата на средния работник от ФСБ се повиши няколко пъти, а на доработването в повечето от случаите се гледа през пръсти. Заради това повечето руснаци смятат, че предаването на активите от частни ръце към силоваците е в полза на държавата. По думите на Голощапов, „те вземат за себе си, каквото им принадлежи, имайки за това пълно право“.

 

Правата на силоваците обаче нямат никакво отношение към тези права, които се определят от законите и Конституцията. Силоваците претендират за статут на възстановители на държавната власт, за спасители на страната от деградация, за усмирители на враговете, стремящи се да я отслабят. По думите на Кандуров, подобен идеализъм се осъществява с опортюнистическа готовност, цинично използвайки ситуацията за собствени и корпоративни интереси.

 

Работниците от спецслужбите се самоопределят като тясно сплотено братство от хора, готови да нарушат всякакви закони, за да достигнат своите цели. В техния жаргон изобилстват ругатните, а национализмът обикновено е съпроводен с презрение към обикновените граждани. Още повече, че те твърдо стоят един зад друг.

 

Кандидатите за работно място в спецслужбите съвсем не са малко. Още КГБ се отнасяше към подбора на кандидатите с голяма прецизност, като първоначално ги подбираше според различните висши учебни заведения, а след това ги пращаше на обучение в специални училища. Постоянно в московската академия на ФСБ влизат децата на силоваците. Благодарение на новата огромна сграда студентите се увеличават двойно. По думите на експерта от Великобритания Галеоти, „важно е не това, което ще те научат там, а с кого там ще се запознаят“.

 

Випускниците на академията на ФСБ напълно могат да се съгласят с това. „Чекист – това е особена порода!“, заявява генерал от КГБ в оставка. Съвременните силоваци високо ценят добрата наследственост – например, ако бащата или дядото са работили в КГБ. Поощряват се и сватби между сътрудници.

 

Виктор Черкесов, сега оглавяващ руската агенция за борба с наркотиците, в края на 1980 г. се е занимавал с преследване на дисиденти. В своя статия, превърнала се в манифест на спецслужбата, той обобщава „психологията на силоваците“ и ги призовава към консолидация. Предлагаме малък цитат от него.

 

„Ние (т.е. силоваците) трябва да разберем, че сме единно цяло. Историята направи така, че бремето да поддържаме руската държава лежи на нашите плещи. Аз вярвам в нашата способност като почувстваме опасността да загърбим всички дребни неща и да останем верни на нашата клетва“.

 

Независимо от призивите на съветския патриотизъм, руските спецслужби често намират съюзници от средите на духовенството. Редом с главната сграда на ФСБ на Любянка стои църквата „Света София Божия Премъдрост“ - сграда от XVII век, „възстановена през август 2001 г. с ревностната помощ на ФСБ“ (гласи съответна табелка).

 

Свежо изрисуваните икони сияят в злато. „Слава Богу, че го има ФСБ“, казва отец Александр. „Цялата власт е от Бога, и тяхната власт – също“. Генерал от КГБ в оставка се съгласява с него: „Те действително вярват, че са били избрани и тях ги ръководи и направлява Бог, и че даже цената на нефта, от който сега те добре живеят, се е вдигнала по воля Божия“. Сергей Григорянц, два пъти разпитван от КГБ и два пъти лежал в затвор за антисъветска пропаганда, твърди, че чекистите са убедени, че „само те реално виждат картината на света и правилно разбират всичко“. В центъра на тази картина, оказва се, лежи образът на врага, който оправдава тяхното съществуване - нали ако нямаше врагове, за какво са нужни те самите? Криштановска добавя: „Те мислят, че виждат врагове, които обикновените граждани не виждат“.

 

„Преди няколко години ние се поддадохме на илюзията, повярвахме, че нямаме врагове, и скъпо заплатихме за това“ - тези думи Путин произнесе, обръщайки се към работниците от ФСБ през 1999 г. Това мнение се поддържа и от болшинството стари агенти на КГБ и техните по-млади колеги. Смята се, че огромна опасност се задава от Запада, който всякак се опитва да отслаби Русия и да я хвърли в хаос. „Той иска да направи Русия зависима от неговата технология“, оплаква се един от сътрудниците на КГБ. „Западът напълни нашия пазар със свои стоки. Слава Богу, че ние все още имаме ядрено оръжие“.

 

Психологията на „обсадената крепост“, присъща на силоваците, приляга на руското общество. Ето какво каза по този повод Голощапов, прессекретар на частен агент: „В горбачовско време Русия се харесваше на Запада и какво получихме от това? Та ние дадохме всичко: Източна Европа, Украйна, Грузия. НАТО вече е на нашите граници“.

 

При такава перспектива вътрешен враг може да стане всеки, който работи за Запада, като: последните и немногочислени свободомислещи журналисти, последните останали в страната неправителствени организации, спонсорирани от Запада и няколко либерални политици, все още харесващи западните ценности.

 

За да се усети мащаба на проблема, предлагам да се помисли върху коментара на един от сътрудниците на ФСБ по повод убийството на журналиста Анна Политковска, чиято книга за Путин и неговата кървава чеченска война по-добре я знаят извън границите на Русия, отколкото вътре в страната: „За не знам кой я е убил, но нейните статии са писани от ръцете на западната преса. Тя си получи заслуженото“. Излиза ли, че и Литвиненко, отровен с полоний през миналата година в Лондон, е получил заслуженото?

 

При такъв идеологически климат не е удивително, че от гледната точка на обществото и закона се смята за нормално това положение на нещата, при което спецслужбите имат право безмилостно да се разправят с враговете на държавата, където и да се намират. Например, новият закон „за екстремизма“ позволява на ФСБ и на другите агенции да преследват всеки гражданин заради постъпка или изказване, отправено срещу Кремъл. Този закон вече бе използван срещу независими аналитици и журналисти. Така например, един адвокат, отправил жалба в Конституционния съд срещу сътрудник на ФСБ, незаконно подслушвал телефонните разговори на негов клиент, бе обвинен в разгласяване на държавна тайна. Няколко учени, работили с чуждестранни фирми, вече лежат в затвора за държавна измяна. Независимо от верността към съветските традиции, настоящите силоваци се отличават от своите предшественици-комунисти. Те не искат да се връща комунистическата идеология и изцяло се стремят да се наслаждават на плодовете на капитализма. На тях им е съвършено чужд традиционният съветски аскетизъм. Масовите репресии – също не са техният метод: нали в страна, където страхът е така дълбоко вкоренен, както в Русия, спокойно можеш да отстраниш отделни неугодни индивиди. Но концентрацията на такъв обем властови пълномощия и финансова мощ в ръцете на спецслужбите все едно не е в полза на репутацията на Русия.

 

Лошо работят!

 

Образът на „външния враг“ добре помага на вътрешните нарезбории и дава храна на националистическите настроения, но не може да обезпечи на страната нито безопасност, нито разцвет. Докато ФСБ праща в Кремъл отчети за усилващ се шпионаж, обвинява учени в държавна измяна и прославя братските роднински връзки в своя колектив, Русия ще остане една от най-криминализираните, корумпирани и бюрократизирани страни в света.

 

Когато в Беслан през 2004 г. бяха взети заложници в училище, ФСБ единствено пречеше на журналистите да си вършат работата. Спецчастите дори не успяха да отцепят района около сградата на училището. Съседната на Чечения кавказка република Ингушетия под ръководството на бившия колега на Путин от ФСБ се превърна в театър на бойните действия. Армията разхлаби колана на престъпността и шуробаджанащината. Правоохранителните органи регулярно тровят живота на частните преприемачи. Външната политика на Русия се свежда до нападки към враговете по всички фронтове, нерядко отвращавайки дадена страна от дружбата с Русия и превръщайки я от потенциален съюзник в съперник.

 

Принципно не е удивително, че ветераните от КГБ отново се надигат към властта. Ирина Соловева, историк по руска култура, свързва този процес с тези свойства, които руският народ иска да види у своите представители: твърдост, спокойствие, властност и малко загадъчност. „КГБ влиза в това определение – или, в крайна сметка, се научи да се преструва, че влиза“.

 

Главният въпрос – носят ли спецслужбите полза на страната? „Хората, служили в КГБ, винаги са били тактици, а не стратези. Ние никога не сме били обучавани да решаваме стратегически задачи“, признава Кандуров. По думите му, а и според много други негови колеги, главният проблем на ФСБ е снижаване на професионализма на сътрудниците. При напомнянето за лондонската „полониева работа“, той почервенява и казва с въздишка: „Никога преди не сме падали толкова низко. Какъв удар по репутацията на страната!“.

 


Използваният материал е на вестник The Economist.



Тагове:   как,   държава,   новата,


Гласувай:
0
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: meto76
Категория: Политика
Прочетен: 12907795
Постинги: 4396
Коментари: 12131
Гласове: 9758
Спечели и ти от своя блог!
Архив
Календар
«  Декември, 2020  
ПВСЧПСН
123456
78910111213
14151617181920
21222324252627
28293031