Гледаше я от височината на своята  близо два метра осанка и не можеше да се примири. В кой момент допусна този налудничав диалог да стигне до тук. Нали спазваше дистанция, нали беше изградил крепостни стени с всички екстри против нашественици, като нея. Как успя да се промъкне толкова близо до него и да свали гарда му. Добре че не го гледаше в очите, както правеше обикновено, за да го лиши от елементарни мисловни процеси. Погледът и се рееше някъде встрани от него, следвайки мисълта и. Тялото и продължаваше да потрепва импулсивно, но по скоро по навик, когато са заедно сами:    


    - И ще те помоля повече да не ме наричаш Зайко...  - Гласът му се сниши една октава по- надолу, надявайки се да не я изплаши и да избяга. Сърцето му се сви при спомена от последния път. Звукът от отдалечаващите и се стъпки още кънтеше в ушите му. Докато отвори вратата, тя беше изчезнала. Така и не можа да си прости за болката, която неволно и причини. - Не искам да ме асоциираш с това дребно животно.       

   - Но изпитваш страх ... От мен... Защо? Коя съм аз?- Тя вдигна поглед към лицето му. Сивите му очи бяха потъмнели. Като късчета продукт от ледниковия период. Протегна ръка и го погали. Пръстите и изписаха дъга и спряха на устните му.  После плахо ги отдръпна.         


   - Ти... Ти си ми всичко...- Наведе се и я целуна. Тя се сгуши в прегръдката му. Усети пулса на сърцето му и утихна.    


   - А Слънчо, мога ли да те наричам?      


   Не отговори, само се усмихна. С нежност, която няма граници и предели. Която изпълваше съзнанието му денонощно и го превръщаше в друг, по- добър човек.  

  22.03.23г.

Страхотни сравнения!

:)