В първата част на репортажа за лекцията на американската журналистка Ан Апълбаум в Берлин разказахме за равносметката на десетгодишната й работа в руските архиви на тема “Съветската лагерна система”. Втората част на своята лекция американската журналистка, носителка на най-реномирани публицистични награди, посвети на въпроса защо в днешна Русия така рядко се говори за Гулаг, за престъпленията на комунистическия режим като цяло, защо територията на страната не е покрита от паметници в чест на именните и безименни жертви на терора.

Ан Апълбаум не може да се примири с мисълта, че 20 години след епохата на “Glasnost” в Русия не е имало нито един процес срещу виновниците за кървавата съветска история. Държавата не е направила нищо за да способства разкриване истината за миналото, не е създаден институт за паметта, репресираните не са получили никакво обезщетение. Президент на Русия е офицер от КГБ, който гордо нарича себе си “чекист” - нарицателно, което предизвиква у запознатите страх и погнуса.

Още по-обезпокояващо според Ан Апълбаум е отсъствието на обществен дебат по въпроса. Тя цитира пример след пример за пасивността и дори враждебността към тази тема на по-голямата част от руското население. При това авторката проявява донякъде разбиране за настроенията на днешните руски граждани. Всекидневният живот е изключително тежък за повечето от тях. Те водят всекидневна борба за икономическото си оцеляване и нямат сили за сложни анализи и болезнени завръщания в миналото. Освен това през последните десетилетия Русия е преживяла толкова трагедии, че темата за лагерите се измества в общественото съзнание от гладните години на индустриализацията, от мрачните военни и следвоенни години. На авторката често е бил задаван въпросът “Откъде накъде репресираните ще получават обезщетение, нали всички живяхме трудно?”.

Мнозина правят според Ан Апълбаум неоправдана връзка между дебата за престъпленията на миналото, който се водеше в обществото по време на Горбачовата перестройка и последвалата икономическа катастрофа и социална криза през 90-те години. Това ги кара да отхвърлят безкритично всеки днешен опит да се говори откровено за комунистическите десетилетия. Трудно е да се решиш да отречеш миналото като абсурдно и престъпно, когато си прекарал целия си живот в него като пасивно винтче в голямата обществена машина.

За много руснаци, казва Ан Апълбаум, е невъзможно да се дистанцират от съветската история, защото пропагандата я е превърнала за тях във въпрос на чест и гордост. Не са малко хората, които са възприели рухването на СССР като съдбоносен личен удар и казват днес, че какъвто и да е бил животът в онези години “но поне живеехме във велика и мощна страна и всички ни уважаваха”.

Същинската причина за липсата на обществен дебат обаче, според Ан Апълбаум, е другаде. Тя се крие в ръководната клика, която държи страната в своята властова хватка.  Бивши комунисти и КГБ-исти не могат да имат интерес от обсъждане на миналото. Макар самият Путин да не е бил лагерен комендант, но принадлежността му към организация, която в хода на откровения анализ на миналото ще бъде определена като престъпна, вреди на така желания от него имидж на реформатор.

С всяка измината година става все по-ясно, че категоричният отказ от правдив прочит на историята и покаяние на виновните, влияе разрушаващо на целия руски обществен организъм. Ако руснаците днес знаеха истината за онова, което Сталин е сторил на чеченския народ през 40-те години на миналия век, този тип война, който те водят днес в Кавказ, едва ли би бил възможен. Според Ан Апълбаум агресията на руската армия в Чечения в края на XX век в морален план може да се сравни с немислимия сценарий днес Германия отново да навлезе в Полша. За съжаление много малко руснаци осъзнават това.

Пропуснатата възможност истината за миналото да се каже гласно и да проникне в съзнанието на обществото влияе и на всекидневния живот на обикновените руснаци. Само липсата на откровен анализ може да обясни нечувствителността на повечето от тях към растящата държавна цензура в средствата за масова информация, пасивността им пред всеобхватното присъствие на тайната полиция в живота им. Срастването на тайните служби с мафията, която е техен пряк продукт, възражда спомените за комунистическото минало. Знаковите убийства на Анна Политковская и Александър Литвиненко, каза Ан Апълбаум, са именно резултат на арогантното самочувствие на органите, че те са вече безнаказани, че за тях просто няма ограничения.

Много малко са хората в днешна Русия, които чувстват отговорност и дълг за извършеното през годините спрямо техния собствен и спрямо съседните народи. Ето защо миналото като зловеща кутия на Пандора препречва пътя напред и на бъдещите поколения.

Публиката, препълнила залата на Библиотеката в памет на жертвите на сталинизма в Източен Берлин, прие с аплодисменти и живо участие в дискусията лекцията на американската журналистка. За привикналите към условностите на германския медиен пейзаж, изложението на Ан Апълбаум прозвуча като навременно и сериозно предупреждение.

Други материали от автора може да намерите на блоговете http://www.de-zorata.de/ и www.de-zorata.de/blog