Постинг
08.06.2023 09:56 -
Писателката
Автор: blanche
Категория: Поезия
Прочетен: 1061 Коментари: 0 Гласове:
Последна промяна: 08.06.2023 10:00
Прочетен: 1061 Коментари: 0 Гласове:
1
Последна промяна: 08.06.2023 10:00
Беше един от онези първи дни на лятото...Беше един от онези първи дни на лятото, в които му нямаш доверие, защото сенките са все още студени. Беше всъщност точно онзи преломен ден, в който поемаш дъх, запушваш носа си и загубил разум и страх, се гмуркаш. Надълбоко скачаш в лятото, пляскаш с крака без страх дали ще те ужили или опари, и то ще не ще започва.
Жената изкачваше бавно стълбите на старинния град. Около нея тежките каменни дувари бяха заключили хлада в себе си, докато изтече горещият обеден час. Само през някой леко отворен прозорец бе успяла да избяга тънка струйки аромат на пресни печени картофи и свежестта на току що нарязана краставичка. Обедното време редеше масите, изсипваше няколко тона от звънящи порцеланови купи, качваше се по сивите зидове, увиваше се като разцъфтял трендафил и се изливаше в сока на черешата в двора.
Жената поспря, усетила значимостта на този миг, сложи тежката си чанта на вития каменен парапет и въздъхна. Дали този свят щеше да съществува в книгата й? Дали щеше да го има след петдесет години? Бе направила основни проучвания за развитието на технологиите, икономическите тенденции, геополитическото разпределение и виждаше свят коренно различен от този. Къде изчезна онова усещане...? Как се казваше...?
- Жаба! – изведнъж чу глас над себе си.
Каменния парапет се изкачваше десетина стъпала нагоре и образуваше малко площадче, скрито зад няколко люлякови храста. Над него се листеше шарената сянка на една разпукваща се липа.
- Хванал си жаба! – възкликна един момчешки глас.
- Не е точно жаба. Нещо по-яко е! – отвърна друг.
Жената се усмихна. Сценарият й се беше завъртял и развил в неизвестна посока, бе станал богат и сложен и накрая...Накрая се бе препънал в един детски диалог. На него циклеше вече цяла седмица. Сниши се и затаи дъх. Щеше да послуша. За вдъхновение или защото усети...
- Хайде, покажи де! Какво си уловил? – заповяда първият момчешки глас.
Зад храста се мярнаха крака, обути в искрящо бели маратонки. Изведнъж настана тишина. Тишина пълна с прелестно очакване, еуфория и детско вълшебство. Липата пукна няколко пъпки и върху децата се разпиля ситен златен дъжд. Проблесна стъкло на буркан – компотен буркан от онези с пробити капачки за живи съкровища.
- Какво е това? – извиси се в кресчендо първият момчешки глас. Тишината се счупи в заядлив смях.
- Това е бръмбар рогач.- отговори гордо момчето.
- Не е рогач, смотаняк! – извика трети глас. – Уловил си щурец. Най-обикновен щурец. - Виж му рога. – почти проплака детето.
Нищо не се е променило. Усмихна се жената и кръстоса ръцете си в скута. Ах, не й помагаха! За какво говореха децата в бъдещето? Какво ги вълнуваше петдесет години напред. Човек не можеше да види дори в десет, та какво говорим за петдесет. Светът щеше да е различен. Много различен. Може би без този разговор, без трендафила, без котката, безучастно дремеща на дувара, без дъха на старите къщи.
- Извинявай, загуби ли се? – изведнъж чу зад гърба си момичешки глас.
Ох, не искаше никой да й досажда! Искаше да слуша лятото, потънала в него. Обърна се – срещу нея стоеше момиче на възраст около десет години. Къдриците й бяха залепнали за челото, а потните й длани се плъзгаха по розовите къси панталонки.
- Загуби ли се? – повтори момичето. – Изглеждаш като хваната в капан. Можеш ли да дишаш?
- Не съм в капан. – тросна се жената. – Дойдох с влака и ще си тръгна в...Ще си тръгна в...- беше забравила какво й казаха на гарата. Кога беше последния влак? Изобщо накъде беше тръгнала? Откъде е?
- Не съм в капан. Аз съм писателка и...- извика жената, но момичето вече тичаше нагоре по разбитите каменни стъпала.
Жената въздъхна и се облегна на зида зад себе си, затвори очи и... се пусна. Гмурна се в този приказен обеден свят. Усмихна се и пое аромата и звуците му, хвърли мисълта си по един лек повей на вятъра и я остави да се рее над махалата. Не й се тръгваше. Гласовете на децата заглъхнаха и тя потъна с наслада в топлата тишина.
- Ти какво улови, Юли? – попита едно от момчетата.
- Мисля, че си улових... читателка. – каза Юлия. Седна върху каменния зид и извади тетрадка от раницата си. Отгърна корицата с нарисуван еднорог, а под нея заподскачаха думи:
„Беше един от онези първи дни на лятото...Беше един от онези първи дни на лятото, в които му нямаш доверие, защото сенките са все още студени. Беше всъщност точно онзи преломен ден, в който поемаш дъх, запушваш носа си и загубил разум и страх, се гмуркаш.“
Елица Кръстева
Жената изкачваше бавно стълбите на старинния град. Около нея тежките каменни дувари бяха заключили хлада в себе си, докато изтече горещият обеден час. Само през някой леко отворен прозорец бе успяла да избяга тънка струйки аромат на пресни печени картофи и свежестта на току що нарязана краставичка. Обедното време редеше масите, изсипваше няколко тона от звънящи порцеланови купи, качваше се по сивите зидове, увиваше се като разцъфтял трендафил и се изливаше в сока на черешата в двора.
Жената поспря, усетила значимостта на този миг, сложи тежката си чанта на вития каменен парапет и въздъхна. Дали този свят щеше да съществува в книгата й? Дали щеше да го има след петдесет години? Бе направила основни проучвания за развитието на технологиите, икономическите тенденции, геополитическото разпределение и виждаше свят коренно различен от този. Къде изчезна онова усещане...? Как се казваше...?
- Жаба! – изведнъж чу глас над себе си.
Каменния парапет се изкачваше десетина стъпала нагоре и образуваше малко площадче, скрито зад няколко люлякови храста. Над него се листеше шарената сянка на една разпукваща се липа.
- Хванал си жаба! – възкликна един момчешки глас.
- Не е точно жаба. Нещо по-яко е! – отвърна друг.
Жената се усмихна. Сценарият й се беше завъртял и развил в неизвестна посока, бе станал богат и сложен и накрая...Накрая се бе препънал в един детски диалог. На него циклеше вече цяла седмица. Сниши се и затаи дъх. Щеше да послуша. За вдъхновение или защото усети...
- Хайде, покажи де! Какво си уловил? – заповяда първият момчешки глас.
Зад храста се мярнаха крака, обути в искрящо бели маратонки. Изведнъж настана тишина. Тишина пълна с прелестно очакване, еуфория и детско вълшебство. Липата пукна няколко пъпки и върху децата се разпиля ситен златен дъжд. Проблесна стъкло на буркан – компотен буркан от онези с пробити капачки за живи съкровища.
- Какво е това? – извиси се в кресчендо първият момчешки глас. Тишината се счупи в заядлив смях.
- Това е бръмбар рогач.- отговори гордо момчето.
- Не е рогач, смотаняк! – извика трети глас. – Уловил си щурец. Най-обикновен щурец. - Виж му рога. – почти проплака детето.
Нищо не се е променило. Усмихна се жената и кръстоса ръцете си в скута. Ах, не й помагаха! За какво говореха децата в бъдещето? Какво ги вълнуваше петдесет години напред. Човек не можеше да види дори в десет, та какво говорим за петдесет. Светът щеше да е различен. Много различен. Може би без този разговор, без трендафила, без котката, безучастно дремеща на дувара, без дъха на старите къщи.
- Извинявай, загуби ли се? – изведнъж чу зад гърба си момичешки глас.
Ох, не искаше никой да й досажда! Искаше да слуша лятото, потънала в него. Обърна се – срещу нея стоеше момиче на възраст около десет години. Къдриците й бяха залепнали за челото, а потните й длани се плъзгаха по розовите къси панталонки.
- Загуби ли се? – повтори момичето. – Изглеждаш като хваната в капан. Можеш ли да дишаш?
- Не съм в капан. – тросна се жената. – Дойдох с влака и ще си тръгна в...Ще си тръгна в...- беше забравила какво й казаха на гарата. Кога беше последния влак? Изобщо накъде беше тръгнала? Откъде е?
- Не съм в капан. Аз съм писателка и...- извика жената, но момичето вече тичаше нагоре по разбитите каменни стъпала.
Жената въздъхна и се облегна на зида зад себе си, затвори очи и... се пусна. Гмурна се в този приказен обеден свят. Усмихна се и пое аромата и звуците му, хвърли мисълта си по един лек повей на вятъра и я остави да се рее над махалата. Не й се тръгваше. Гласовете на децата заглъхнаха и тя потъна с наслада в топлата тишина.
- Ти какво улови, Юли? – попита едно от момчетата.
- Мисля, че си улових... читателка. – каза Юлия. Седна върху каменния зид и извади тетрадка от раницата си. Отгърна корицата с нарисуван еднорог, а под нея заподскачаха думи:
„Беше един от онези първи дни на лятото...Беше един от онези първи дни на лятото, в които му нямаш доверие, защото сенките са все още студени. Беше всъщност точно онзи преломен ден, в който поемаш дъх, запушваш носа си и загубил разум и страх, се гмуркаш.“
Елица Кръстева
Кратунко - самый крутой пинчер в мире .....
На час по лъжичка, за да няма пресищане....
"Некой саображения", относно т...
На час по лъжичка, за да няма пресищане....
"Некой саображения", относно т...
Следващ постинг
Предишен постинг
Няма коментари