Отиде си държавник, който бе с еднаква сила мразен и обичан
11.12.2006 14:51

Независимо от оценките на своите съвременници, Пиночет без съмнение бе личност, която трудно би могла да бъде забравена от историята. Отпечатъкът, който той остави с присъствието си в политиката на своята страна, на световната сцена и Латинска Америка е траен.

За едни той е траен като трудно зарастваща и продължаваща да кърви рана, за други – като невъзможния за отмиване вкус на горчиво, но спасително за държавния организъм лекарство. Никак не е случаен фактът, че и днес в Чили симпатизиращите на бившия диктатор и неговите яростни противници са приблизително равни като брой.

Истина е, че Пиночет спаси държавата си от тоталната икономическа разруха, предизвикана от едно марксистко управление, което не беше особено по-демократично, отколкото бе режимът, установен от генерала, и което имаше подкрепата на “Империята на злото”. Истина е, също така, че в рамките на не твърде продължителен период Пиночет успя да стабилизира чилийската икономика и дори да я направи водеща в района.

Другата страна на медала също е известна всекиму. Погазени бяха човешките права и гражданските свободи. Преследвани, отвличани и изтезавани бяха политическите противници на режима и това, че тези политически противници тогава (при възможност) едва ли биха се отнасяли по различен начин към неговите привърженици, не прави картината по-приемлива за окото.

Разбира се, през 70-те и точно в Латинска Америка, Пиночет трудно би могъл да действа по коренно различен начин. Въпреки това именно неговото име бе превърнато по света в символ на жестокост и насилия, а не – да речем – името на Кастро, което и до ден днешен продължава в очите на мнозина на бъде обвито в сиянието на някакъв трудноразбираем, романтичен ореол.

Кастро също взе властта с преврат, също потъпка свободите и правата в своята страна, но за разлика от чилийския генерал, изправил родината си на крака, донесе на Куба единствено мизерия, нищета, глад и масови бягства към САЩ. Заедно с Хрушчов Кастро дори успя да доближи света толкова до ядрената катастрофа, колкото никой друг и никога не е съумявал. Въпреки това никой не напира да арестува кубинския диктатор, когато се появи зад граница, никой не повдига лавина от обвинения срещу него по световните съдилища.

Нещо повече – когато сметна, че мисията му е изпълнена, Пночет допусна провеждането на свободни избори, което в кастрова Куба продължава да бъде само химера. Не е трудно да се предположи, че ако бе решил да няма избори, или пък да има, но резултатите им да бъдат фалшифицирани в негова полза, Пиночет имаше всички лостове и механизми, да го направи без никакви затруднения. Той обаче почтено загуби изборите и с достойнство се оттегли от властта. Това никой ме би трябвало да му отрича.

Без съмнение, наследството на Пиночет ще продължава да бъде феномен, с който чилийското общество ще се съобразява и в бъдеще, при това не само от емоционална гледна точка. То ще трябва да намери начините, по които да позволи на раните да зараснат, а на враждите – да се превърнат в част от миналото. Така често соченият за пример испански модел на помирението вероятно ще трябва да бъде приложен и в Чили под една или друга форма. Това би трябвало да се окаже по-лесно в тази вече модерна и просперираща държава, отколкото би се оказало в бедна и обрулена страна, каквато със сигурност би завещал на наследниците си Алиенде, ако бе успял да задържи властта в ръцете си.

Що се отнася до останалия свят, Алиенде и Пиночет би трябвало да се възприемат като достатъчно убедителен пример за това, как едната крайност често предизвиква до проявление и на нейната диаметрална противоположност. Едното безумие обикновено води до друго, а спиралата от насилие и несправедливости не е само кабинетна теория, а нещо, което може да се случи навсякъде и по всяко време, ако бъдат допуснати необходимите за целта грешки.

Изборът между две злини е избор, пред който нито едно общество не би трябвало да допусне да бъде изправяно. Той винаги е несправедлив избор.
Жоро Георгиев

Революционерите не се пенсионират никога
Весела Илиева
28 Декември 2006

 

„Долу експлоататорът! На въоръжена съпротива срещу експлоататора!” Слабото телце на тичащото 13-годишно момче се разтърсва при всеки негов вик из фабричното хале. Няколко тежки ръце го хващат и прекъсват траекторията на бягството му. Възторжените викове отстъпват място на детски хленч и писъци. Фидел Кастро Рус е заловен за втори път при опит за саботаж. В една от фабриките на баща си. Експлоататорът, когото така ненавижда. Чието незаконородено дете е. Като по-малкия Раул, неговият верен съучастник.

Година по-късно Фидел прави митинг сред работниците на плантация на баща си. За да поведе и тях на „въоръжена съпротива срещу експлоататора”. Работниците търпеливо изслушват детето, след което го отпращат през смях. Този неуспех не дразни Кастро. Напротив, в него вижда години по-късно „най-добрата тренировка” за живота на революционера. Той ненавижда баща си, при това от Анхел Кастро наследява изключително много. Не само голямото наследство, което получава, а и грижите и образованието.

Подобно на своя баща, той е изключително упорит. Наследствена упоритост и твърдост на характера отличават мъжете в рода Кастро. Тази черта помага на бедния испански войник Анхел Кастро да измине тежкия път на работник и служител в захарна фабрика, да се сдобие със земя и за 45 години да се превърне в крупен земевладелец. Богатството му обхваща плантации, хотел, пощенска станция, пекарна, месарница, занаятчийски фирми, фабрики и едно училище.

Подобно на баща си, когото толкова силно мрази, Фидел не търпи авторитети, развива се като амбициозно и свръхактивно дете.

Именно упоритостта и твърдостта, които Фидел Кастро наследява, ще се окажат решаващи за продължителността на комунистическия режим на острова. Вероятно едва с неговата смърт ще си отиде и отдавна заелата своя смъртен одър система. По-рано тя няма да напусне Куба. „Революционерите не се пенсионират никога” е заявил отдавна Кастро.

На 31 юли 2006 г. тежко болният диктатор упълномощава брат си Раул Кастро Рус (род. 1931 г.) и вицепрезидента си Карлос Давила „да поемат управлението на Куба”. Накъде ще навигират „кормчиите на революцията”, е въпросът, който вълнува не само кубинците.

При най-голямата си, 10-часова реч, червеният оратор маратонец прави и друга заявка. „Тази власт сме я взели с кръв и няма да я дадем безплатно.”

За високата цена на комунизма

напомня и българската й интерпретация „С кръв сме я взели тази власт и без кръв няма да я дадем.” Кой кого копира сред комунистическите диктатори, често не е трудно да се определи. В случая всички, ползвали тази сентенция перифразират Дзержински, маратонецът главорез сред първите идеолози на червения терор.

Фидел Кастро Рус идва на власт с помощта на основаната от него терористична мрежа „Движение 26-ти юли”, с която ръководи кубинската революция срещу ген. Батиста. Равносметката на червения латиноамерикански прототип на Ал Кайда са десетки хиляди избити, десетки хиляди политически затворници, десетки хиляди безследно изчезнали, стотици хиляди емигранти.  

Кастро не е на 80, а на 82 години. През 1942 г. фалшифицира със знанието на родителите си акта за раждане и се подмладява с две години, за да продължи прекъснатото си средно образование в Хавана. След завършването през 1945 г. започва да следва право. През 1950 г. прави докторат по право и отваря собствена кантора. Която просъществува само 2 години.

Първата му акция като експортьор на радикален комунизъм е през 1947 г. Тогава с около 3000 доброволци прави опит да събори правителството на Рафаел Трухильо в Доминиканската република. Акцията на Кастро търпи поражение, тъй като корабите му са заловени от кубински военноморски патрули. Той се спасява от залавяне като скача във водата и преплува разстоянието от над три мили обратно до кубинския бряг.

Следва една година затишие, през която се жени за Мирта Диас Баларт – студентка по философия от едно от най-заможните кубински семейства. Самият ген. Батиста е гост на венчавката им, младоженците получават големи сватбени подаръци от него. През 1949 г. се ражда синът им Фиделито. Кастро няма намерение да се раздели с комунизма, Мирта Баларт не споделя идеите му  - през 1955 г. Кастро разтрогва брака си. По време на Кубинската революция любовница му става терористката Силия Санчес. Следват многобройни връзки с революционерки, атентаторки и екзотични жени, за които малко се говори. Подобно други две теми табу - незаконородените му деца. И бягството на дъщеря му Алина от комунистическия Авалон.

„Движение 26-ти юли” - тероризмът като форма на класова борба  

Фидел Кастро боготвори антиамериканизма на Хосе Марти. Не е настроен просто срещу буржоазията - той ненавижда всичко, на което е символ Америка. Ненавижда я дори заради намесата й във Втората световна война - защото по този начин е изложила Сталин.

Няколко събития, които са символични за суеверния бивш католик, предопределят кариерата му в комунистическите среди. През 1952 г. се самоубива основателят и лидер на Ортодоксалната комунистическа партия, Едуардо Чибас. Кастро заема поста му. По същото време на власт идва ген. Батиста след преврата срещу Сократес. Фидел Кастро дава Батиста веднага след преврата на съд заради потъпкване на кубинската конституция, но до процес не се стига. Кастро няма добър опит на адвокат, а Батиста реагира с насмешка на всеки опит на младия революционер да саботира управлението му. Но „лудият хлапак”, когото генералът не взима насериозно, прави само месеци по-късно, през 1953 г. първия си сериозен опит за преврат срещу Батиста. При неуспешната акция в казармата Монкада на 26 юли са заловени всички 130 комунисти, които Кастро е успял да мобилизира за преврата. Генерал Батиста заповядва да бъдат разстреляни на място. Полковникът, натоварен да изпълни присъдата, се двоуми и предава заловените вместо на разстрел на прокуратурата. 15 години затвор получава Кастро след процеса, от които излежава едва две – през 1955 г. е пуснат на свобода при обща амнистия. Ген. Батиста не е научил урока на „хлапака”.

Веднага след излизането си от затвора Кастро изготвя план за създаването на терористична мрежа. По това време влиза в сила разводът му, „развежда се” и от Ортодоксалната комунистическа партия и основава радикалното комунистическо „Движение 26-ти юли”. Подготовката на новата организация протича в Мексико, в терористични клетки от 80-100 радикализирани комунисти. Испанският генерал Алберто Байо обучава с Че Гевара терористичните групи при „тренировките” срещу значително заплащане.

Разбрали за новите структури и намеренията им, старите кубински комунисти около Блас Рока и Анибал Ескаленте настояват „Движение 26-ти юли” да положи клетва за вярност към СССР. Но Кастро и Че Гевара нямат това намерение. Те не търпят конкуренция и презират силно Кремъл заради дистанцирането от Сталин след смъртта му. Двамата са вдъхновени от методологията на Ленин и Сталин. Кастро е скаран с Хрушчов години наред. Среща между тях в ООН през 1960 г. помага само за кратко време да затоплят отношенията си. Но след конфликтите им през 1962 г., следствие на които Хрушчов изтегля съветските ракети и „бързо приключва” с кубинската криза от своя страна (с което обърква сметките на Кастро) отношенията им навлизат в нова фаза на вътрешносистемен антагонизъм.  

На 25. 11. 1956 г. първите 80 терористи от „Движение 26-ти юли” преминават с яхтата „Гранма” от Мексико в Куба. Двегодишна кървава терористична съпротива започва, за да завърши със събарянето на Батиста. Генералът сам пише края на съдбата си. Той не е склонен да осигури демократични избори, счита както комунисти, така и демократични граждански партии еднакво опасни за властта си. Генералът концентрира усилия в забраната на граждански партии, поръчва убиването на опозиционни буржоазни лидери.

САЩ налагат ембарго на вноса на оръжие за Куба и отказват военна защита на режима на Батиста. ЦРУ остава до падането на генерала в Хавана и провежда собствени акции срещу „Движение 26-ти юли”. Опитвайки се да предотврати по-нататъшни терористични акции сред цивилното население и да рекрутира граждански лидери като вероятна алтернатива на Батиста и Кастро. Но тези опити са обречени, след падането на ген. Батиста, ЦРУ напуска Куба. Кастро, обратно на твърденията си пред сподвижниците си, концентрира цялата власт в своите ръце и в тези на приближените си. За да стане новият диктатор на Куба.

Поради социалния си произход, Кастро е разглеждан известно време като възможната връзка между комунистическите революционери и гражданско-либералните движения за реформи в Куба. Колко голямо е подобно заблуждение, показва агресивната борба срещу буржоазията, избиването на демократичните лидери и унищожаването на гражданските партии веднага след завземането на властта.

Политическите репресии стават дневен ред в Куба. Опозиционният лидер Хубер Матос е хвърлен в строг тъмничен затвор, след пускането му на свобода емигрира в САЩ. Граждански организации, интелектуалци и политици са преследвани, десетки хиляди са избитите и безследно изчезналите. Близо 15 000 са политическите затворници понастоящем в Куба според наблюдатели на хуманитарни организации.

Реалният социализъм

След налагането на новия режим, Че Гевара и Раул Кастро са упълномощени „да се грижат” за връзките и взаимоотношения със СССР. И за добиване на влияние в борбата за конкуренция сред младите соцрепублики. Конкуренцията между комунистическите режими за сфери на влияние в конвертиращите към комунизма страни на Азия, Латинска Америка и Африка добива след 1960 г.  жестоки и същевременно гротескни форми.

Борби между соцдиктаторите и паралелно вътрешно-партийно поляризиране характеризират това време. Борбата за оцеляване на видовете в интернационалната и вътрешнопартийна йерархия е безмилостна. Сключват се фамозни партийни и междуправителствени приятелства в голямото семейство на комунизма, преследват се „иноверци” в собствените редици, които не споделят афинитета на националния диктатор към негов по-голям или по-малък международен брат. Враждуващи една срещу друга групи в един режим и конфликти между няколко режима са част от световната соцдействителност.

Въпреки кризите помежду им, комунистическите лидери и номенклатурите им все пак водят живот на патриции, въпреки че един друг се поставят под натиск. В Куба това не е по-различно. Но на жителите на комунистическите страни йерархичните и междурежимни войни се отразяват жестоко. Режимите на социализма си налагат един друг икономически санкции и се дисциплинират с бойкот на стокообмен. Спират се доставки на суровини, стоки и електричество – това са най-популярните форми на наказание, с които се държат под контрол и в зависимост. Страда, разбира се, обикновеното население.

Куба е също потърпевша, но респективно участва със собствена тактика за натиск върху редица страни от комунистическата система, особено чрез влиянието си в Латинска Америка и Африка. Фидел Кастро се специализира и във всички форми на комунистически интернационализъм - в износа на революция, помощи за терористи и терористични клетки, износ на терористи в Африка, Азия и Латинска Америка. „Най-облагодетелствани” от идеологическия експорт на кубински комунизъм са Никарагуа, Венецуела, Етиопия, Ангола и централноафриканските страни.

Quo vadis?

Отлъчен от католическата църква след гонения на християни, разрушаване на църкви и прогонването на епископа на Куба в изгнание, Кастро дава след 40 години зелена светлина на Йоан-Павел Втори и допуска папата-антикомунист на острова. Йоан-Павел Втори се опитва да прокара коридор за реформи в Куба при посещението си през 1998 г. Но този опит на Ватикана не дава резултати. Кастро използва идеята за реформи хитро само по въпросите с наложеното ембарго на режима му. И за отваряне на някои от курортите с разрушена инфраструктура за западни туристи - при високи цени и големи ограничения за придвижване на гостуващите из страната.

Десетилетия наред около Гевара и Кастро се поддържа своеобразен култ към личността. Този култ намира почва и в някои западни интелектуални среди. Последните очевидно не се впечатляват от напускащите Куба стотици хиляди граждани. Преминаващи с риск за живота си разстоянието до Флорида в саморъчно направени плавателни съдове при екстремни обстоятелства.

Последните куриозни емигранти през зимата на 2006 г. са семейство млади кубинци, плуващи във вана, спасени от американски патрули. Най-широка известност доби казусът Елиан Гонзалес през 2000 г. Майката на 5-годишния Гонзалес бяга при сестра си в Маями с втория си съпруг, сина си от първи брак Елиан и бебето от втория. Единствено голямото дете оцелява.

Администрацията на Клинтън върна Елиан в Куба, въпреки всички протести на близките на загиналата му майка и го предаде на биологичния му баща. Кадрите от щурма на американските федерални сили за сигурност в дома на подалите молба за осиновяване роднини на Елиан и изземването на петгодишния кубинцки беглец обиколиха света. Хуан Мигел Гонзалес, партиен функционер от висшата йерархия на Кастро, не бе виждал детето си от раждането му, след последвал развод. Но получи Елиан след споразумението между Клинтън и Кастро.

Правдив е коментарът на Алина Фернандес - дъщерята на Кастро, емигрантка в САЩ, журналистка от 2006 г. в Си Ен Ен, а през 2000 г. репортер на радио в Маями. Според нея именно казусът Елиан Гонзалес, а не аферата Люински, е петното в политическата биография на Клинтън. „Американският президент унищожи един човешки живот съзнателно. Връщайки на режима в Куба едно петгодишно момченце, за свободата на което загинаха най-близките му.”

Сп. “Форбс” оцени тази година личното имущество на Кастро на близо 1 млрд. долара. Многобройните опити да бъде елиминиран Кастро, правени от страна на западни, но и конкурентни комунистически групи и организации се провалят. Тактиката да се пращат жени агентки, които да отстранят кубинския диктатор, е съкрушително безуспешна. Те се влюбват в диктатора или в членове на обкръжението му и сменят фронтовете.

Инфлация, разрушена инфраструктура и социален колапс са действителността в атрофиралата система. През 2007 г. основният въпрос, който възбужда духовете не само в Куба, ще бъде, кой ще управлява страната след смъртта на Кастро. Вследствие на тежкото му здравословно състояние тя се очаква в идните месеци. Обединение на опозиционните демократични сили и граждански организации няма да бъде възможно без помощта на емигрантските среди във Флорида и международни хуманитарни и политически организации. Но че системата ще претърпи окончателния си крах след като „великият команданте” напусне този свят, няма съмнение. Вероятно с придружаващи процеса на преход вътрешнопартийни борби за оцеляване сред остатъчната кубинска комунистическа номенклатура – защото в едно е прав диктаторът - „революционерите не се пенсионират”.

 

 

---

казаното тук не е нищо повече от лъжа и манипулация, но браво - имате добра перспектива да станете български политик надявам се все пак да не станете толкова успешен като Пиночет, жалко ще е за хората пък и не ми се ще да станем "Швейцария на Балканите" по чилийския начин :)

НАКАРАЙ ИКОНОМИКАТА ДА ЗАПИЩИ ! Казал президента Никсън на директора на ЦРУ Ричард Хелмс на срещата му с на която се уговаря организирането на преврата в Чили.