Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
25.11.2007 23:45 - Завръщането на авторитарните велики сили
Автор: meto76 Категория: Политика   
Прочетен: 2519 Коментари: 3 Гласове:
0



Завръщането на авторитарните велики сили

image

От Азар Гат *


Днешният глобален либерален ред е изправен пред две предизвикателства. Първото е радикалният ислям – и той е по-малкото. Въпреки че защитниците на радикалния ислям смятат либералната демокрация за противна и че движението често е описвано като новата фашистка заплаха, обществата, от които тя произлиза, са като цяло бедни и изостанали. Те не представляват ценна алтернатива на модерността и не могат да бъдат реална военна заплаха спрямо развития свят. Единствено използването на оръжия за масово поразяване – най-вече от недържавни, терористични организации – прави от войнстващия ислям реална заплаха.

Второто и според мен по-значително предизвикателство към демокрациите произтича от възхода на недемократичните велики сили. Това са старите противници на Запада Китай и Русия , които днес съществуват, за разлика от близкото минало, под формата на авторитарни капиталистически режими. Авторитарните капиталистически велики сили играят водеща роля в международната система до 1945 година. След Втората световна война те изчезнаха или промениха своят вътрешен политически ред, но днес се завръщат в стария си костюм.

Господството на капитализма изглежда здраво установено, но днешната доминация на демокрацията може да се окаже далеч по-крехка. Капитализмът се разпространява неуморно от началото на модерността, неговите евтини стоки и гъвкава икономическа сила подкопаха и трансформираха всички предшестващи го социоикономически режими, процес, който бе описан забележително от Карл Маркс в неговия Комунистически манифест . Обратно на очакванията на Маркс обаче капитализмът имаше поразяващ ефект и върху комунизма, който най-накрая бе “погребан”, без да гръмне и пушка. Триумфът на пазара, подпомогнат от индустриалната технологична революция, доведе до възхода на средната класа, до интензивната урбанизация и разпространението на образованието, до появата на масовото общество и охолството. В епохата след Студената война (точно както през деветнадесети век и през 50-те и 60-те години), за момент широко се разпространи вярата, че либералната демокрация възниква съвсем естествено, възглед, който бе поддържан от не без известния Франсис Фукуяма . Днес повече от половината държави в света имат демократично избрани правителства и в почти половината съществуват определени либерални права.

Но причините за триумфа на демокрацията, особено в нейните недемократични капиталистически противници от двете световни войни, Германия и Япония, са по-проблематични, отколкото обикновено се приема. Авторитарните капиталистически държави, чиито днешни най-ярки примери са Китай и Русия, днес отново представляват жизненоспособен, алтернативен път на развитие, което от своя страна ни подсказва, че победата на либералната демокрация или нейната бъдеща доминация не е така неизбежна, както ни се струваше в близкото минало.

Либералният демократичен лагер победи своите авторитарни, фашистки и комунистически противници във всичките три големи битки на двадесети век – двете световни войни и студената война. За да се разбере каква е причината за този резултат, изкушението истината да бъде търсена в специфичната среда и вътрешните предимства на либералната демокрация е голямо.

Да, едно от възможните предимства на демократичните капиталистически държави е в сегашното демократично международно управление. Демокрациите по-лесно установяват международно сътрудничество в границата и дисциплината на глобалната пазарна система. Това обяснение вероятно приляга точно на периода на Студената война, когато разширяващата се глобална икономика бе доминирана от демократичните сили, но не може да бъде приложено в случая на двете световни войни. Не е вярно твърдението, че успехът на либералните демокрации се дължи на взаимната им подкрепа. Но е вярно, най-малко като важен фактор, че по времето на Студената война, докато демократичният капиталистически лагер поддържаше своята цялост, растящият антагонизъм между Китай и Русия разделяше комунистическия блок на части. По време на Първата световна война обаче идеологическото разделение между двете страни бе много по-неясно. Англо-френският алианс далеч не бе предопределен, по-скоро светът бе свидетел на изчисляван баланс на силите, отколкото на сътрудничество между либерални режими. В края на деветнадесети век силовата политика доведе Британия и Франция, две горчиво антагонистични страни, до ръба на войната и принуди Британия да търси активно съюз с Германия. Скъсването на либерална Италия с Тройния алианс и присъединяването й към Антантата, въпреки съперничеството си с Франция, беше функция на англо-френският алианс, защото географското положение на Италия я поставяше под заплаха от водещата морска сила по онова време – Британия. Подобно, по време на Втората световна война, Франция бе бързо победена и изкарана като страна от Алианса (който пък включваше Съветска Русия), докато десните тоталитарни сили бяха в един отбор. Изследванията върху поведението на демокрациите, търсещи и избиращи съюзи, ни подсказват, че демокрациите всъщност не са по-склонни да стоят винаги в един лагер, в сравнение с другите типове режими.

Не е вярно също, че тоталитарните капиталистически режими загубиха Втората световна война, защото техните демократични опоненти са имали по-твърда морална основа, която е повлияла вдъхновяващо на народите им, както историкът Ричард Овъри и някои други твърдят. По време на 30-те и 40-те години, фашизмът и нацизмът бяха вълнуващи нови идеологии, които генерираха масивен народен ентусиазъм, докато демокрацията стоеше в идеологическа отбрана, изглеждаща стара и обезкуражена. Каквото и да казваме, фашистките режими се доказаха по-вдъхновяващи във военно време, отколкото техните демократични противници и представянето им на бойното поле се смята за по-добро.

Вътрешните икономически предимства на демокрацията също могат да бъдат поставени под въпрос. По време на Първата световна война полуавтократична Германия разпредели своите икономически ресурси не по-зле от своите демократични противници. След първите победи по време на Втората световна война, икономическата и военна продуктивност на нацистка Германия показа дефекти в критичните години 1940-42. Добре позиционирана по онова време да промени фундаментално съотношението в глобалния баланс на силите чрез разрушаване на Съветския съюз и възсядайки цяла континентална Европа, Германия се провали, защото нейните военни части бяха недостатъчно подготвени за задачата. В историческия дебат причините за този недостатък остават под въпрос, но един от проблемите бе съществуването на конкуриращи се центрове на власт в самата нацистка система, в която тактиката на Хитлер “разделяй и владей” и ревността на партийните функционери да опазят своите области на влияние създаваха ефект на хаос. И още нещо, от падането на Франция през юни 1940 до германското поражение преди подстъпите към Москва през декември 1941 в Германия съществуваше широко разпространено усещане, че войната е практически спечелена. Също така, от 1942 година, Германия силно увеличи своята икономическа мобилизация и настига, та дори размина либералните демокрации по отношение на БВП, отделен за военни разходи (въпреки че размерът на нейната продуктивност беше далеч по-нисък от този на мощната американска икономика). И накрая, нивата на икономическа мобилизация в имперска Япония и Съветския съюз, успяха да надхвърлят тези на Съединените щати и Британия, благодарение на безжалостните усилия и характеристиките на техните авторитарни системи.

Едва по време на Студената война съветската командна икономика показа задълбочаваща се структурна слабост – слабост, която бе пряката причина за падането на Съветския съюз. Съветската система успешно премина ранните и междинни фази на индустриализация (въпреки ужасната човешка цена) и показа сила в централно ръководеното масово производство по време на Втората световна война. Също така тя успешно поддържаше военните си сили по време на Студената война. Но тъй като присъщите черти на тази система са скованост и липса на поощрения, тя се оказа зле подготвена за по-напредналите стадии на развитие и за нуждите на информационното общество и глобализацията.

Няма причина обаче да предполагаме, че тоталитарните капиталистически режими на нацистка Германия и имперска Япония са се представяли зле икономически в сравнение с демокрациите. Неефикасността, която привилегиите и липсата на отговорност, характерни черти на този тип режими, бяха в контраст с по-високите им нива на социална дисциплина. Заради своите по-ефикасни капиталистически икономики, десните тоталитарни сили бяха по-силно предизвикателство за либералните демокрации, отколкото Съветска Русия.

Защо демокрациите спечелиха големите битки на двадесети век? Причините варират според противника. Те победиха във война своите недемократични противници, защото Германия и Япония бяха страни със среден размер, т.е. с ограничена ресурсна база. Победата над комунизма обаче беше нещо повече от победа с помощта на “структурни” фактори. Капиталистическият лагер, който след 1945 година се разшири, включвайки по-голямата част от развития свят, имаше далеч по-голяма икономическа мощ, отколкото комунистическият блок. Вътрешната неефективност на комунистическите икономики ги възпираше да използват иначе значимите си природни ресурси. Взети заедно Съветският съюз и Китай бяха по-големи и така имаха потенциала да надминат по мощ демократичния капиталистически лагер.

В голяма степен историческият шанс или случайност бе причината издънката на англо-саксонския либерализъм да пусне корени от другата страна на Атлантика, институционализирайки своето наследство с независимост, разпространявайки се върху най-широките, благоприятни за живот и по онова време слабо населени територии на света. Тази експанзия, комбинирана с природни богатства, подкрепена от масивна имиграция от Европа, накрая се изрази в това, на което сме свидетели и днес – най-голямата позната в историята концентрация на икономическа и военна мощ. Либералният режим, както и другите характерни черти на американската политико-икономическа структура, допринесоха за икономическия успех на Съединените щати, но той вероятно не би бил възможен, ако липсваха предимствата на географската ниша, в която бяха разположени. Без съществуването на Съединените щати либералните демокрации вероятно биха загубили и двете световни войни. Това е една трезва оценка, която често се пропуска от изследователите на разпространението на демокрацията през 20 век и която разкрива далеч по-голямата зависимост и слабост на демокрациите. Ако “американският фактор” липсваше, преценката на по-късните генерации спрямо либералната демокрация, вероятно щеше да напомня на негативното отношение спрямо демокрацията, което гърците от четвърти век пр. Хр. имаха в резултат на поражението на Атина в Пелопонеската война.

Интересно ще е да се запитаме, какво би станало, ако тоталитарните капиталистически режими се бяха развили и не бяха победени във война. Биха ли се променили с времето, биха ли се превърнали на един по-късен етап на развитие в либерална демокрация, както в крайна сметка се случи с комунистическите режими от Източна Европа? Движеше ли се имперска Германия преди Първата световна война към увеличаващ се парламентарен контрол и демократизация? Или щеше да се развие в един авторитарен олигархичен режим, доминиран от съюза между бюрократизма, военните сили и индустрията, както беше в Япония (въпреки кратката либерална интерлюдия през 20-те). Появата на либерализъм изглежда още по-съмнителна в случая с нацистка Германия, ако режимът беше оцелял или победил. Отговорите на тези въпроси са спекулативни, тъй като всички тези исторически експерименти бяха прекратени с война. Все пак данните от периодите на мир, които може да съберем от авторитарните капиталистически режими след 1945 година, могат да ни предложат нишка за разбиране.

Изследванията, които покриват този период, показват, че демокрациите като цяло превъзхождат икономически другите системи. Авторитарните капиталистически режими обикновено са успешни в началните етапи от своето развитие и имат тенденцията да се демократизират след преминаването на определен праг на социално и икономическо развитие. Това бе повтарящ се модел в Източна Азия, Южна Европа и Латинска Америка. Опитът да се извлекат заключения от тези модели обаче може да бъде подвеждащ, заради огромният гравитационен фактор на съществуването на САЩ и либералната хегемония.

Заради военните поражения големите тоталитарни капиталистически сили Германия и Япония и заплахите идващи по-късно от страна на Съветския съюз, се насочиха към тотална институционална промяна и демократизация. Също така по-малките държави избраха капитализма над комунизма, заради влиянието на западния икономически модел и недостатъчната сила на противостоящия му комунистически модел. Сингапур е единственият пример за страна с напълно развита икономика, която все още се управлява от полу-авторитарен режим и дори показва признаци за настъпваща промяна под влиянието на либералния ред, в който е принуден да съществува. Но дали ще се промени?

Този въпрос е изключително уместен днес като се има предвид появата на недемократични гиганти, най-вече бившата комунистическа Русия и преуспяващия авторитарно-капиталистически Китай. Русия се оттегля от своя посткомунистически либерализъм и показва, с нарастването на икономическата си сила, едни увеличаващо се авторитарни тенденции. Някои вярват, че тези страни ще станат най-накрая либерални демокрации, чрез комбинацията на вътрешно развитие, нарастващо изобилие и външно влияние. Другата възможност е те да станат достатъчно мощни, за да създадат един нов недемократичен, но икономически напреднал Втори свят. Те могат да изградят един мощен авторитарен капиталистически ред, който обединява политически елити, индустриалисти и военни, който да бъде националистически по своята ориентация и който да участва в глобалната икономика активно и с влияние, както правиха навремето Германия и Япония.

Широко разпространено е мнението, че икономическото и социално развитие създават натиск към демократизация, която авторитарната държавна структура не понася. Също толкова разпространен е и възгледът, че “затворените общества” може и да са превъзхождали другите в масовото производство, но не и в напредналите етапи на информационната икономика. Дали това е така, все още е неясно, тъй като данните и примерите за едно подобно развитие са все още непълни. Имперска и нацистка Германия стоеше в челните редици сред напредналите научни и манифактурни икономики от онова време, но някой може да оспори същият резултат в средата на много по-сложна информационна икономика. Недемократичен Сингапур е една високо развита информационна икономика, но Сингапур е град-държава, не голяма страна. Дълго време трябва да чакаме преди Китай да достигне етапа на развита капиталистическа икономика комбинирала в себе си авторитарно управление, за да видим какво ще се случи. Всичко, което може да бъде казано в този момент е, че няма исторически свидетелства, които доказват, че промяната в една съвременна авторитарна капиталистическа държава към демокрация, на определен етап от развитието й, е неизбежна.

Русия и Китай представляват завръщането на икономически успешните авторитарни капиталистически сили, които липсваха след поражението на Германия и Япония през 1945, с тази разлика, че новопоявилите се авторитарни сили са далеч по-големи от последните две. Въпреки икономическата си мощ Германия и Япония бяха прекалено малки по отношение на население, ресурси и потенциал, за да преодолеят САЩ. Днешен Китай обаче е най-големият играч в международната система като население и преживява изключителен икономически растеж. Пренастройвайки се от комунизъм към капитализъм Китай превключи на далеч по-ефективна форма на авторитаризъм. Колкото по-бързо Китай скъсява икономическата празнина между него и развития свят, възможността да се превърне в истинска авторитарна суперсила става все по-реална.

Дори в своите настоящи бастиони на Запад либералният и икономически консенсус е уязвим към непредвидени развития като внезапна катастрофална икономическа криза, способна да разруши глобалната търговска система или подновяване на етническите борби в Европа, заради увеличаващата се имиграция и етническите малцинства. Ако Западът се разклати, либералните демокрации в Азия, Латинска Америка и Африка също ще бъдат разклатени. Тогава, новият, успешен недемократичен Втори свят, може да бъде възприет като атрактивна алтернатива на либералната демокрация.

Въпреки че възходът на автократичните велики сили не задължително води до недемократчна хегемония или война, неговата поява подсказва, че надеждата за “демократичен мир” в света е все още илюзия. Новите авторитарни капиталистически сили могат да бъдат дълбоко интегрирани в световната икономика и да нямат желание за икономическо самозадоволяване, както направиха нацистка Германия и комунистическият блок. Великата сила Китай може да се окаже по-малко ревизионистична от териториално ограничените Германия и Япония, макар че Русия все още се люлее от загубата на своята империя и вероятно ще бъде склонна към ревизионизъм.

Ако Китай не се демократизира, а Русия продължи пътя си към авторитаризъм, най-важният фактор за запазване на бъдещата либерална демокрация са Съединените щати и техният съюз с Европа. Въпреки проблемите и слабостта, САЩ все още държат водещите глобални позиции и вероятно ще ги запазят и при растежа на авторитарните капиталистически сили. Не само БВП и най-високите нива на продуктивност са фактор за силата на Съединените щати, имиграцията и ниските нива на гъстота на населението в сравнение с ЕС и Китай, са показатели за изключителния им потенциал за бъдещ растеж. Също така дори китайският растеж да се запази и брутният вътрешен продукт на тази страна да надмине този на САЩ към 2020, каквито са често прогнозите, Китай все още ще има една трета от богатството на Америка, изчислявано на човек от населението и следователно икономическата му и военна сила ще бъдат значително по-ниски. Трябва да се напомни, че БВП е недостатъчна мярка за силата на една държава и прогнозите за бъдещото китайско надмощие, основани на него, са крайно подвеждащи.

В заключение, смятам, че както през 20 век така и днес, САЩ остават най-голямата гаранция за господството на либералната демокрация в световната система.


* Азар Гат е Weizman Professor of National Security в Tel Aviv University и автор на War in Human Civilization . Статията е публикувана в списание Foreign Affairs . Преводът е със значителни съкращения. 



 
 http://mediatimesreview.com/november2007/Great_Powers.php



Тагове:   сили,


Гласувай:
0



1. ok3223 - Нищо чудно
27.11.2007 17:09
Американец си хвали Америката.Нормално е.Това,което е добро за САЩ е добро за света.Да,ама не.Статията е куха и пълна с банални истини.САЩ се намеси във войната 44г,когато изхода и бе решен пред Москва и Сталинград и немците,морално и физически бяха загубили битката със СССР.Американците се намесиха накрая,за да участват в следвоенния дележ на света и плячката.Като в баснята за мухата и вола.
Само за това.Ресурсите, материални и в жива сила на Германия и Япония бяха в пъти по-малки от тези на противостоящите сили.Затова и загубиха войната.
Нещо,което разбират и децата.
цитирай
2. diesirae - "тоталитарни капиталистически сили"
30.11.2007 13:56
"тоталитарни капиталистически сили" (???)

Те такова животно няма! Но типично за един либерал да не е наясно какво говори...
цитирай
3. meto76 - Защо Русия какво е; Пакистан какво ...
30.11.2007 23:10
Защо Русия какво е; Пакистан какво е; Китай какво е; Чили при Пиночет.Това не са ли тоталитарни капиталистически сили.
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: meto76
Категория: Политика
Прочетен: 14582565
Постинги: 4396
Коментари: 12131
Гласове: 9761
Спечели и ти от своя блог!
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031