Йосиф ПЕРЕЦ
Който е изгледал тричасовото шоу на президента Първанов открай докрай, без да задреме (като някои от присъстващите в залата), не може да не си зададе поне два основни въпроса.
Първият се отнася за българските медии. Вторият - за целта на упражнението.
Да започнем с първия. Знаете ли какво става, когато високопоставен държавник от истински демократичните страни попадне - при това доброволно - в лапите на журналистите? Те са готови да го разкъсат с въпросите си, да го питат за всяка случайно изпусната фраза, за непремерени или поне така изглеждащи действия, за контактите, лични и служебни, за финансовото му състояние, ако щете - дори за семейните му проблеми. Обществото го е избрало, то има свещеното право да узнае какъв човек е поставило на върха, а единственият начин да стигне до тайните, които политикът - човешко е! - иска да скрие, защото са ако не компрометиращи, то поне неудобни за него, е чрез медиите.
Какво видяхме и чухме в повече от тричасовото, гонещо рекорда на Фидел Кастро, присъствие на Георги Първанов на телевизионния екран? Първо, в залата имаше повече щатни клакьори на президента, отколкото журналисти. Така наречените интелектуалци от “Съзидание”, издигнали кандидатурата на Първанов за втори мандат, бяха курдисани там с предварително подготвени въпроси. Вежди Рашидов, Николай Овчаров, Иван Гранитски, Антон Дончев, интелектуалката-гимнастичка Нешка Робева, априлските поети Любомир Левчев и Недялко Йорданов… За какво бяха там? Тях ли ще убеждава в своята правота президентът, нали те са убедени - инак не биха го подкрепили на изборите. Някои от тях му зададоха въпроси, отговорите на които би трябвало да са им по-познати, отколкото на държавния глава - нали те са му съветници по същите тези проблеми.
За президентските храненици - толкоз, всичко е ясно. Впрочем, наличието на клакьорска група май е присъщо на всяко политическо събиране, но опитните политици го правят по-прикрито, пък и не толкова масирано.
Но как се държаха журналистите на събитието, което, с колкото и гръмки названия да го кичат, не е повече от голяма пресконференция? Задаваха въпроси, разбира се. Сред тях и неудобни. Е, не чак толкова, колкото на Тодор Живков, когато един виден интелектуалец го запита: “Какво да правя, другарю Живков, когато толкова много ви обичам?” Не, сега питанията бяха по-изтънчени, само че прекалено ясно им личеше целта: да дадат на президента да демонстрира своите мъдри и проникновени мисли по проблема. Например, Валерия Велева от “Труд” го попита дали трябва да се променят избирателните закони и той каза - да, трябва. Обаче премълча, че по този въпрос се работи отдавна, от 1998 г., и десетгодишното умуване в края на краищата се връща в изходната точка - до констатацията, че такава промяна е нужна. Впрочем, какво искате да го пита Велева, да не би да се подхлъзне и да зачекне темите за близките връзки на Първанов със съмнителни личности, за несръчното сглобяване на тройната коалиция или за евентуалните вреди, които петролопроводът Бургас-Дедеагач ще нанесе на черноморската ни природа? Нали ако се позволи такава волност, Първанов повече няма да ходи на рождения ден на Тошо Тошев!
А защо не се изявиха опозиционно настроените журналисти, тези от истински независимите медии, хората, които трябва да бъдат будната съвест на обществото, да накарат държавниците да мислят и работят, а не само да се наслаждават на удобствата, които им предоставя членството в така наречения елит? Много просто. Такива журналисти просто не бяха поканени. Разбира се, организаторите имаха основателна причина за това - просто този тип медии у нас са изчезващ вид. С изключение на “ПРО и АНТИ” и още един-два седмичника с не особено голям тираж, на няколко електронни издания, истински независими медии не съществуват. За това предварително са се погрижили партийните олигарси, които установиха монопол на своите червено-жълти средства за масова дезинформация, при това пред късогледия поглед на така наречените демократични водачи (които след дъжд качулка започнаха да проглеждат, че без свои издания са за никъде). Дори устатата бесепарка Татяна Дончева след изявата на Първанов призна, че “медиите са сведени до положението на прислуга”.
Нейното изказване може да послужи като “мирен преход” към втория от основните въпроси - какво целеше президентът с тричасовия спектакъл?
Първото му намерение е очевидно - искаше да си направи реклама. Разбираемо е. Всеки политик, както и всеки бизнесмен, трябва да похвали стоката си, за да привлече повече купувачи, респективно избиратели. Първанов например заяви на учудената публика, че в преговорите с Русия е успял да матира Путин, за да отбие атаките, че е защитавал не българските, а руските интереси. Никой не му повярва, но пък и кой вярва на рекламите?
Добре замаскираната цел на настоящия президент обаче е да поеме пълната власт в страната, а като първа стъпка - в собствената си партия. За разлика от шумните скандали на опозицията в стил “развод по италиански”, които забавляват зрителите, но едва ли са плодотворни, процесите в социалистическата партия са подмолни, скрити от любопитните очи. На повърхността всичко е спокойно, само отвреме-навреме бълбукат мехури, които показват, че някъде в дълбокото в тинята текат битки, за какво - можем само да гадаем. Наистина ли в тази изглеждаща непоклатима партия се борят две крила - едното с по-модерно и европейско (доколкото това е възможно) мислене и друго, олицетворено от близките до Първанов министри и депутати, което свързва тясно съдбата си, а с това и съдбата на България, с Руската империя, която Путин систематично се стреми да възстанови? Или просто, в типичен нашенски маниер, е борба за кокала? Има ли наистина вражда между двамата Руменовци - Овчаров и Петков - или само така ни се привижда? Защо Овчаров беше отстранен от министерския пост и веднага стана председател на една от най-важните парламентарни комисии? Случайни ли са изказванията на Татяна Дончева, които понякога ни изглеждат като изцепки, но може би са стрели, насочени към определена цел? А Първанов, защо той и на медийното шоу, и преди това атакува политиците, сякаш той не е от техния занаят, а е пчелар или историк например?
Тричасовият телевизионен театър леко повдигна завесата. Изглежда, така нареченият отчет на президента фактически е заявка за по-голяма власт - не толкова явна, колкото потайна. А там, където тайната власт започне да господства, демокрацията умира.
http://www.epochtimes-bg.com/2008-01/2008-02-04_12.html
