Ким Чен Ир Фотограф: AFP/Getty Images

Малко хора са имали възможността да видят как един срамежлив младеж се превръща в безмилостен диктатор и да оцелеят, за да ни разкажат. Но за един севернокорейски професор Ким Чен Ир e много повече от човека, който тормози страната си. Той е негов бивш ученик.

Ким Хюн Сик е професор в "George Mason University". Той е работил като професор по руски език в Педагогическия университет в Пхенян повече от 38 години. Мемоарната му книга "Един идеологически номад на ХХІ век", която е в основата на тази статия, е публикувана в Южна Корея през 2007 г.

Срещнах Ким Чен Ир за пръв път през октомври 1959 г. Той беше ученик в горните класове на елитното училище "Намсан", а аз бях 27-годишен професор по руски език в Пхенянския педагогически университет. Освен това бях избран и за частен учител в семейството на севернокорейския президент Ким Ир Сен. Един ден Великият вожд отбеляза, че руският на сина му е доста слаб, и ми каза да отида в неговото училище, за да направя оценка както на езиковите умения на Ким Чен Ир, така и на качеството на преподаването по руски език в училището. Избран лично от Йосиф Сталин да управлява Северна Корея и самият той отлично владеещ руски език, Ким Ир Сен смяташе, че руската езикова подготовка е особено важна за отношенията със Съветския съюз - най-големият политически, икономически и военен покровител на Северна Корея по онова време. Отидох във всички часове по руски в училището, оцених ги, а след това извиках 17-годишния Ким Чен Ир в кабинета на директора. Директорът, един от учителите по руски и аз, според нарежданията на Ким Ир Сен, проведохме устен изпит по руски на Ким Чен Ир.

Изпитваният изглеждаше изключително нервен, докато седеше сам пред нас на устен изпит, провеждащ се при това по нареждане на баща му. Срамежливото момче с пухкави червени бузки отговаряше покорно на всеки въпрос, който задавах.

- Отвори, ако обичаш, книгата "Ри Су Бок" (севернокорейският Матросов) и превеждай - казах на Ким.

Той започна бавно да чете пасажи от книгата и да ги превежда на корейски. Преводът му не беше безупречен, но все пак се справяше без много грешки. След малко казах:

Разкажи, ако обичаш, накратко съдържанието на книгата.

На корейски ли? – попита Ким.

Не, на руски, разбира се - отговорих аз.

Леко смутен, той започна да говори със запъване на руски. Говоримият му руски изоставаше от четенето и превода.

Добре. Сега ще те изпитам върху склонението на съществителните и прилагателните, глаголните времена и формите за първо, второ и трето лице.

Когато баща му ми нареди да оценя руския на Ким, той похвали граматическите умения на сина си. Прав беше. Аз подхвърлях бързо думи, а Ким отговаряше без никакво колебание.

И накрая ще те изпитам върху говорим руски. Моля те, слушай въпросите и забележките ми и отговаряй по съответния начин.


Задавах на Ким Чен Ир обикновени въпроси, например как се казва и кога е рожденият му ден, каква дата и ден от седмицата е днес, за времето, но въпреки това той се затрудняваше да отговори. През последната част на разговора се изчерви и по челото му избиха капки пот. Без изобщо да спомене, че е син на великия вожд, Ким Чен Ир стоически издържа изпита.

Моята оценка на обучението по руски език в "Намсан" беше, че преподаването на говоримия език изостава от граматиката. Информиран за заключението ми, Ким Ир Сен се ядоса и поиска да бъдат уволнени всички преподаватели по руски в училището, които не говорят свободно. Препоръчах нова учебна програма, с акцент върху разговорния език и предложих следващият национален ежегоден конгрес на учителите по руски да се проведе в "Намсан".

Следващия януари учителите по руски от цялата страна се събраха в гимназията. По време на конгреса Ким Чен Ир с увереност показа новите си умения по руски. Съчетанието от новата учебна програма и настоятелността на баща му беше дало резултат – нервното и плахо поведение на Ким на изпита отпреди няколко месеца се бе изпарило. Като педагог бях горд от впечатляващия му напредък.

Почти 50 години са минали от деня, в който проведох онзи изпит, но все още си спомням въпросите, които задавах на Ким Чен Ир, и отговорите му на слаб руски. "Обичам и уважавам баща си повече от всеки друг." "След завършването на общообразователното средно училище "Намсан" възнамерявам да се запиша в университета "Ким Ир Сен". "Обичам повече да гледам филми, отколкото да спортувам."

Това не изглежда като някакъв изключителен момент. Просто един учител и един ученик се държат така, както биха се държали навсякъде другаде. Сега, разбира се, съм видял достатъчно, за да знам колко далеч от обикновеното е всичко в Северна Корея.

Ако бях загинал в бой срещу американците по време на корейската война (което почти ми се случи), можеше никога да не разбера колко морално провалени са идеалите, които защитавах. Но оцелях. Следвах в университета. Научих руски. Имах щастието да преподавам обичания от мен език на поколения студенти, някои от които заеха позиции с власт и влияние из цялата страна. Станах декан на факултета за чуждестранни езици. Не бях особено богат или привилегирован. Но пътуванията ми извън границите на Отшелническото царство, контактите ми и специалната ми тайна позиция на частен учител в семейството на Ким Ир Сен в продължение на 20 години ми дадоха нещо, което повечето ми съграждани никога не получиха и все още нямат: прозорец, през който да разбера династията, тероризираща Северна Корея.

Иска ми се да кажа, че срамежливият и целенасочен младеж, когото срещнах за пръв път през онзи октомврийски ден, е реалната личност зад жестокия и капризен диктатор, когото останалата част от света познава. Но оттогава се случиха много неща.

През 1991 г., при едно посещение като гост-професор в Москва, южнокорейски агент установи контакт с мен. Той ми донесе невероятни новини. Можел да уреди среща с по-голямата ми сестра, избягала на юг по време на корейската война, а по-късно отпътувала в Чикаго. Срещата, уредена от националната разузнавателна служба на Южна Корея, беше първото ни виждане след повече от 40 години. През цялото това време всеки бе смятал другия за мъртъв. Сестра ми ме молеше да отида в САЩ с нея и да стана свещеник, каквото беше предсмъртното желание на майка ми. Макар че не можех да отида със сестра ми, това бе един от най-щастливите мигове в живота ми.

Радостта ни беше кратка. Явочникът, който ни беше позволил да използваме къщата му за нашите срещи, се оказа двоен агент, работещ за Севера. Получих държавно нареждане да се върна у дома на следващия ден. Беше ми напълно ясно, че не трябва да се прибирам: щяха да ме унищожат като предател. Измъчвах се с въпроса как това ще се отрази на семейството ми в Пхенян. Лошо беше дори един военнослужещ или студент да избягат в чужбина. А аз знаех интимни подробности за вътрешните кръгове на управляващото семейство. Те със сигурност щяха да възприемат предателството ми като лична обида.

Никога не се върнах в Северна Корея и никога повече не видях семейството си. Няколко години по-късно чух от високопоставен южнокорейски служител, че роднините ми са изпратени в Гулаг и убити, невинни жертви на моята държавна измяна. До ден днешен не знам никакви подробности за смъртта им и дали са ме проклинали, умирайки.

Боли ме, когато мисля какво направи Ким Чен Ир на моето семейство. Толкова пъти съм си представял как го убивам и след това се самоубивам. Безброй дни и нощи сърцето ми се блъскаше в гърдите, изпълнено с вина и скръб. Неспособен съм да си простя ужасната съдба, на която обрекох любимата си съпруга, верен мой спътник през целия ми живот, нашите дъщери и сина ни, техните съпрузи и дори нашите внучета.

Но мечтая да се освободя от болезнената си ненавист към Ким Чен Ир. Единственото ми желание е той да отвори вратите на Северна Корея и да остави гладните изтощени хора да се радват на свободата и благоденствието, както им се радват южнокорейците, американците и толкова много други. Но преди това ще дам възможност на света да види това, което аз съм видял: едно малко невинно момче, което стана чудовище, и една обещаваща страна, превърната в концентрационен лагер.

УЧИЛИЩЕТО СВЪРШИ ЗАВИНАГИ

През септември 1973 г. Сул Сонг, дъщерята на Ким Чен Ир, беше записана в началното училище "Намсан". Обкръжено от високи зелени тополи, по които птиците гнездят и пеят, училището създаваше атмосфера на природен парк. Откъм задната страна на училищния стадион, на върха на хълма Хейбанг, бяха къщите на най-високопоставените партийци.

Този пасторален пейзаж беше обител на децата на елита - партийните кадри над ниво заместник-министър. Те се ползваха от всичките екстри, предоставени на "избраните" в корейското общество – най-добрите учители, най-добре обзаведените помещения и само няколко дни задължителна работа в селското стопанство всяка пролет (за разлика от средното между 60 и 90 дни). Възпитаниците на "Намсан" имаха гарантирано място във всеки избран от тях университет и вратата на успешната кариера беше отворена пред тях. Изолирани от децата на обикновените хора, те ставаха ръководни дейци на партията и държавата.

Естествено, децата на Ким Ир Сен бяха учили в "Намсан", включително Ким Чен Ир. През годините, прекарани в училището, Ким беше съвсем обикновен ученик. От природните науки и изкуствата до спорта и извънкласната работа, той никъде не изпъкваше с нищо. Завърза малко приятелства. При завършването си Ким и неговите братя и сестри бяха записани в университета "Ким Ир Сен". Животът на неговата дъщеря беше планиран по същия начин – до онзи септемврийски ден.

Персоналът на училището чакаше с букети в ръка на училищната врата. Минутите минаваха и звънецът удари, но Сул Сонг не се появяваше. Учителите ставаха все по-тревожни. Час по-късно училището получи от държавните власти следното известие от един ред: "Ким Сул Сонг няма да бъде записана в училище "Намсан". Разочарованите учители и останалия персонал, които се бяха подготвили за записването на Ким Су Сонг, бяха оставени в неведение да се чудят дали тя няма да учи в чужбина.

Нямаха време да се мотаят: на този ден се отбелязваше записването и на друг важен първокласник. Не някой друг, а Ким Мин Чул, племенник на втората жена на Ким Ир Сен. Спомням си този ден изключително добре, тъй като бях избран да оценявам способностите на шестгодишното дете за ускорено обучение. В този ден тъщата на Ким Ир Сен дойде да види как любимият й внук започва училище. Наоколо се мотаеха няколко други роднини, а училището бе потънало в суетня от необичайното присъствие на толкова много важни лица.

Ким Чен Ир побеснял, като разбрал, че единствената му дъщеря трябва да сподели светлината на прожекторите с дете от "страничните клонове" – роднините извън основната семейна линия - през цялото си начално обучение. Затова той решил да наеме частен учител за дъщеря си, вместо да я праща в "Намсан". Отписването й от училището било публично признание за неговата враждебност към по-широкия семеен кръг, но само по себе си това нямаше да елиминира тези потенциални съперници на собствените му деца. По тази причина Ким Чен Ир разпореди взривяването на своята алма матер - мястото, където беше прекарал толкова голяма част от детството и младостта си.

Няколко години по-късно, през 1982 г., докато той консолидираше властта си вътре в партията, тъщата на Ким Чен Ир (близка моя приятелка) описа как той осъществил плана си. Най-напред повдигнал въпроса за училището на едно заседание с високопоставени лица.

- Другари, какво мислите за това, че училище "Намсан" е разположено точно пред централната сграда на партията?

Неговите подмазвачи разбрали намека.

- Скъпи другарю лидер, не е ли неразумно да има училище вътре в централния партиен район? - това бил типичният отговор. – Мисля, че е най-добре училище "Намсан" да си намери друго място и да се премести.

С всяко кимване в знак на съгласие, Ким Чен Ир ставал все по-доволен.

- Мисля за това от известно време насам. Отдавна смятам, че присъствието на училище в партийния район е неподходящо и съм против децата на партийните функционери да се учат в специално училище като "Намсан". Защо трябва партийните другари да получават специално отношение и защо децата им да се учат сами, откъснати от останалата част от народа? Нека сложим край на това разделение между партийните лидери и обществеността.

Всъщност първоначалното намерение при създаването на училището било да се отделят децата на високопоставените лица, за да се предотврати разпространението на държавни тайни. Но, както в много други комунистически общества, училището всъщност скриваше охолния живот на висшите партийци от останалата част от населението. Докато децата на обикновените корейци се задоволяваха с качамак, соева супа, соев сос, химически произведен от соеви утайки, и кимчи (традиционно корейско кисело зеле) без подправки, учениците в "Намсан" ядяха висококачествен бял ориз с месо, риба и яйца. Ако народните маси откриеха този контраст в начина на живот, репутацията на социалистическата държава щеше да пострада.

Няколко нощи след заседанието с Ким, училище "Намсан" беше взривено от една бригада разрушители от севернокорейската армия. На същия парцел беше издигната нова административна сграда. В нея щеше да се помещава партийното бюро за организация и методическо ръководство. С изчезването на училище "Намсан" изчезнаха и надеждите на неговите учители, персонал, ученици и техните родители, които гледаха на останалите роднини на Ким Чен Ир като на потенциални наследници на Ким Ир Сен. С премахването на училището Ким Чен Ир всъщност декларира, че той и само той е законният наследник.

Дори и днес, дълго след като се е утвърдил като единствения върховен лидер на Северна Корея, Ким отказва да допусне възпитаниците на училище "Намсан" във вътрешния си кръг. Все пак тези, които са познавали Ким Чен Ир в ранните му години, има опасност да го възприемат като човешко същество, а не като почти божествен обект на култа към личността.

"Един свят без Северна Корея няма защо да СЪЩЕСТВУВА"

В изложбената зала на трите революции в северозападен Пхенян виси голям лозунг със следния текст: "Един свят без Северна Корея няма защо да съществува". Какво означават тези думи? И какво въобще ни казват те относно милитаризираното съзнание на Ким Чен Ир?

В края на 1993 г., когато Северна Корея подготвяше изтеглянето си от Договора за неразпространение на ядрените оръжия, по целия Корейски полуостров плъзнаха страхове от непосредствено задаваща се война. Светът се втренчи в региона. Ден не минаваше, без да се разпространят международни новини за севернокорейската ядрена криза.

Насред тази драма Ким Ир Сен свикал съвещание на всички военнокомандващи с чин над армейски генерал. Един от присъствалите на съвещанието висш военен разказваше какво се е случило там. На своите командири Ким поставил следния въпрос:

- Американските шарлатани се готвят да почнат война срещу нас. Ще успеем ли да ги разгромим?

Без колебание генералите отвърнали:

Да, можем да победим.

Кога сме губили война?

Ще спечелим всяка битка.

Как можем да загубим, когато ти, стоманен пълководец, велик наш вожд ще ни водиш?

О, велики вожде! Само ни дай заповед!

На един дъх ще се втурнем на юг, ще изгоним американските империалисти и ще обединим родината!

Въпреки тези енергични демонстрации на бабаитлък, Ким Ир Сен не изглеждал удовлетворен.

Това е много хубаво - казал той, – но ако загубим! Какво ще правим, ако загубим?

Провокацията на Ким Ир Сен била неочаквана. В момента, в който великият вожд произнесъл думата "загуба", устните на генералите се свили и си останали здраво стиснати. Докато те седели, разтревожени до краен предел, 51-годишният Ким Чен Ир изведнъж станал. Вдигайки свития си юмрук, изкрещял: "Велики водачо! Та аз самата земя ще разруша! Какво струва тази земя без Северна Корея?"

Ким Ир Сен погледнал към първородния си син и се усмихнал.

Ето това е отговорът. Щастлив съм да видя раждането на нов севернокорейски генерал на това наше съвещание. Оттук нататък те премествам в оперативното командване на севернокорейската армия.

Не след дълго Ким Чен Ир беше назначен за главнокомандващ на Корейската народна армия. И един голям лозунг с неговите думи "Един свят без Северна Корея няма защо да съществува" беше закачен в изложбената палата – място за представяне на постиженията в индустрията, технологиите, строителството и селското стопанство.

През 90-те години, след разпадането на Съветския съюз и с приливната вълна на демократизацията и реформите в целия свят, Ким Чен Ир реши да се опълчи срещу тенденцията и да прилага политиката "военните най-напред". Верен на познатия си лозунг "армията е основна сила на революцията и стълб на държавата", Ким изискваше военизиране на цялото общество. Смяташе, че макар и Северна Корея да е малка държава, той ще може да направи страната могъща и просперираща като укрепва армията.

Днес, точно както се надяваше, програмата му е реализирана, макар и чрез непрекъсната политика на военно изнудване. Докато международната търговия и финансите играят незначителна роля в корейската икономика и сигурност, Ким успява да изтръгне ресурси от по-богатите и силни държави, като предизвиква кризи и създава международна нестабилност. Неговата запазена марка "ядрено изнудване" е истински гарант за бездънна международна помощ, отпускана на най-военизирания народ в света.

"Рай на земята"

Животът в условията на тоталитарен режим кара човек ежедневно да потиска неверието си. Днес това се отнася с най-голяма сила за Северна Корея, където иначе етични хора заемат морално съмнителни позиции, защото са подведени от често повтаряната мантра, че страната им е "земен рай". За да могат чисто и просто да оцелеят в Северна Корея, гражданите трябва да вярват, че живеят в обетована земя. А когато идеологическото внушение се превърне в реалност, вече няма нужда диктаторът дори да бъде наблизо, за да насажда страх; няма нужда, защото обикновените хора сами изпълняват волята му.

Това е лоша новина за тези, които не пасват на идеала на Ким Чен Ир за здрави, жизнени граждани. В народния рай на Северна Корея хората с физически недъзи - и дори ниските - се броят за второ качество. През 1989 г. Пхенян беше домакин на Световния фестивал на младежта и студентите. В подготовката за международното събитие цялата нация беше надъхвана да изпревари Южна Корея, където предишната година се проведоха летните олимпийски игри. Мероприятието в Пхенян трябваше да бъде по-мащабно и по-бляскаво. Един от методите за това бе прочистването на столицата на революцията от хора с недъзи.

Шест месеца преди фестивала държавните власти събраха сакатите жители на Пхенян и ги разпратиха по далечни села. Повечето от тях бяха часовникари, гравьори на печати, ключари и обущари, които упражняваха своя занаят в града. За една нощ ги лишиха насила от обичайния им живот.

Видях тези политики на "прочистване" отблизо. Мой стар приятел след като завърши Пхенянския медицински университет направи кариера в Държавната академия по медицински науки. Бяхме съученици в средното училище "Хюннам", после заедно се сражавахме в корейската война. Бяхме като братя. Един ден през май 1989 г. той дойде вкъщи с много разстроен вид.

Какво те мъчи? Изглеждаш много потиснат - казах на приятеля си.

Ами, нищо ми няма, май … но направих нещо ужасно. Отвратително нещо.

Как така? Ти не си лош човек.

Очите му се напълниха със сълзи.

Изкарах недъгави нормални, здрави хора и ги отпратих завинаги. Нечовешко е това, което направих. Никога повече няма да мога да държа главата си изправена.

Приятелят ми, лекар с добри връзки по това време, ми каза, че му било наредено от комунистическата партия да избере най-ниските жители на Пхенян и на провинция Южен Пхьонан. Против съвестта си той отишъл в тези райони и накарал местните партийни функционери да разпространят пропагандни материали. Те твърдели, че държавата разработва лекарство за увеличаване ръста на човек и затова се набират хора, желаещи да преминат това ново лечение. Само за няколко дни се събрали хиляди хора, готови да вземат новото лекарство.

Приятелят ми обясни как избрал най-ниските от голямата група хора; казал на тълпата, че лекарството въздейства най-добре, когато се приема редовно на място с чист въздух. С желание и без никакви подозрения хората се качили на два кораба – единият за жените, другият за мъжете. Поотделно те били изпратени на различни необитаеми острови, за да бъде прекратено възпроизводството на "нестандартните" им гени в новото поколение. Оставени да умрат, никой от тези хора не успял да се върне вкъщи. Били принудени да прекарат останалата част от живота си, откъснати от своите семейства, далеч от цивилизацията.

Не мога да повярвам, че съм направил такова ужасно нещо - каза моят приятел.

Приятелят ми, който все още живее в Северна Корея, ще прекара останалата част от дните си, измъчван от угризения. И въпреки това, той не спира да ме убеждава, че инцидентът е държавна тайна и не бива да казвам никому, дори и на съпругата си. Пазих тайната му почти 16 години. Днес ми се струва, че няма никакъв смисъл да пазя една партия, едно правителство и един лидер, които не пазят своите хора.

Свидетел на историята

В края на месец юни САЩ предприеха драматичната и символично важната стъпка да отпишат Северна Корея от списъка с държавите-спонсори на тероризма. Сделката съвсем не е лоша, ако това е един от компонентите в провеждащите се 6-странни разговори, които подтикват Северна Корея да се откаже от ядрената си програма. Но липсата на сигурни доказателства не означава, че нещо не е вярно. Макар че днес слуховете се въртят около възможни връзки между Ким Чен Ир и раждащата се сирийска ядрена програма, един епизод отпреди 25 години ми напомня за реалните опасности за международната стабилност, създавани от севернокорейския режим.

Мой бивш много добър студент се беше издигнал до високопоставен служител в Централния отдел по пропаганда и агитация на партията. Един ден през октомври 1983 г. той ме покани с още двама професори на вечеря. Живееше в луксозен жилищен комплекс за служители на Централния комитет на пост директор или по-нагоре. Той живееше със сина си, специален репортер за официалната севернокорейска осведомителна агенция.

Изведнъж както си вечеряхме, синът на домакина се втурна в стаята запъхтян.

Татко, имаме сериозен проблем - каза той. – Чу ли новините?

Сърцата ни трепнаха. Какво можеше да се е разбрало, за да хвърли опитния журналист в толкова тревожно състояние?

Това току-що дойде по телеграфа. Оплескали са работата. Положението е сериозно. Плешивият тъпанар е оцелял, а вместо това са убити неговите хора. Нашият новинарски репортаж сега е безсмислен и всички ни пратиха вкъщи.

Домакинът припряно се извини и се втурна към службата си. Ние тримата си отидохме объркани и загрижени.

За около два дни новините за терористичното нападение се разпространиха далеч отвъд апартамента на моя приятел. По това време ни казваха, че атентатът в Бирма за малко пропуснал своята цел – пътуващия южнокорейски президент. Демонстрации в цялата страна изобличаваха атентата като вътрешна работа, сторена от коварен южнокорейски агент, а по принцип от "американските империалисти". Призивите за освобождаване на Юга чрез революционна война станаха неудържими. Едва тогава отгатнах причината за тревожната случка в дома на бившия ми студент два дни по-рано – синът му е бил осведомен за операцията преди нейното извършване в Бирма и написал репортажа предварително, като че ли операцията е успешна. Беше допуснал, че южнокорейският президент заедно с целия си антураж ще бъде мъртъв. Нашият домакин, моят бивш студент, заради поста си не само е знаел за нападението, но вероятно е помагал за планирането му.

В Северна Корея съществува специално тайно крило на комунистическата партия, наречено Бюро 3, което ръководи всички насочени срещу Юга операции. Друг мой студент, който работи в Бюро 3, каза, че директорът на специалния екип, отговорен за операцията в Бирма, бил внезапно уволнен. По-късно научихме, че е понижен до партиен секретар в малък завод в източния крайбрежен град Синпо заради провала на атентата над южнокорейския президент.

Терористичното нападение в Аун Сан на 9 октомври 1983 г. отне живота на 17 члена на южнокорейския кабинет, включително заместник министър-председателя Су Сук Юн и външния министър Ли Беом Сук. Още 15 души бяха тежко ранени. Година по-късно правителството на Бирма докладва пред ООН, че атентата в Аун Сан е дело на Северна Корея, затова Бирма прекратява своите дипломатически отношения с нея. Научих тези факти след много години, чак когато дойдох в Сеул. По онова време не знаех истината и ходех на ежедневни манифестации, заклеймяващи южнокорейския режим за атентата.

Сега, когато чуя за трагични събития на полуострова, като например инцидента през месец юли, при който севернокорейски войник застреля 53-годишен турист от Южна Корея, си мисля за лъжите, които Северът разказва на своите граждани. Ако изобщо им съобщава нещо.

Врагът на моя враг

От последната ми среща с Ким Чен Ир са минали 30 години. Когато напуснах Пхенян, прекарах 10 години в Южна Корея. А сега живея в САЩ, земята на моя така наречен смъртен враг.

В този съвсем различен свят често си мисля за Ким. Всеки ден си го представям убит от куршума на огорчен поданик. Кой би обвинил този човек? Ким доведе народа си почти до гладна смърт. Той е единственият човек в страната, който се радва на основните свободи и човешки права. Успя да затвори очите, ушите и устите на севернокорейците.

И все пак се надявам да не го сполети такъв трагичен край. Понякога се моля за него. Повече от всичко съм наскърбен от начина, по който той се промени от деня, в който се срещнахме в далечното минало. Понякога дори изпитвам вина, защото се чувствам задължен на неговото семейство. Заради огромния ищах за образование на баща му, аз се изучих безплатно и станах университетски професор.

Днес си оставам оптимист. Новините от външния свят тихо се промъкват в Северна Корея. Ден след ден расте броят на хората, напускащи страната. Над 10 000 севернокорейци са се заселили в Южна Корея, а десетки хиляди се укриват в Китай. Ако Ким продължава да държи хората си със сила, те ще го напускат все по-масово. Но дори ако той откаже да отвори тежките яки порти на Северна Корея, потоците на историята са станали достатъчно силни, за да прелеят над тях като пълноводна река.

Ако Ким Чен Ир някога осъзнае, че отварянето на Северна Корея е в негов интерес, аз ще се върна в Пхенян на следващия ден. Искам да създам най-добрата образователна система в света въз основа на наблюденията и опита ми в Сеул и САЩ. Но вече съм над 75-годишен. Усещам как отслабвам с всеки изминал ден. Преди да стана толкова немощен, че опитът ми да се обезсмисли, бих желал да се видя с Ким Чен Ир за последен път и да му дам един последен урок. Аз, който станах университетски професор благодарение на неговия баща; аз, който отидох в Русия, в Сеул, а сега и във Вашингтон. Вече не го ненавиждам. Съжалявам го. Макар че уби семейството ми, вече съм му простил

http://foreignpolicy.bg/show.php?storyid=564477