Има една истина, която стои в основата на всичко и ще остане дори и след края на сегашния газов конфликт. Тя важи днес, ще важи и утре, и в следващата година. Нейното просто съждение гласи, че в енергийната област ЕС не се възползва от силата, която притежава или би трябвало да притежава.

Ние сме най-голямото икономическо пространство на света. Когато Европа въведе един стандарт, той често става норма и за останалата част от Земята. Американците често се удивяват, че китайските производители, изнасящи стоки за американския пазар, се ръководят тъкмо от европейските норми.

По въпросите на енергетиката обаче се държим като глупаци. В Европа няма общ енергиен пазар, а само миш-маш от няколко изцяло свързани и многобройни слабо свързани помежду си отделни пазари. Тази система е изключително податлива на натиск отвън и на шантаж. Съществуват едва няколко мрежи, които позволяват обмен на нефт, газ или пък само на електричество.

Такава изходна позиция води до това, че ЕС в момента може да направи много малко, за да вземе под закрила своите централно- и източноевропейски членки. Просто няма нито един тръбопровод, с който да се пренесе природен газ от Норвегия или Алжир до България или Словакия. Нашите доставчици го знаят много добре. Отделни преговори се водят между Алжир и Испания, Либия и Италия, както и между Русия и Централна Европа. Но ЕС не би заложил на карта цялата си икономическа тежест, ако не предоговори условията със страните доставчици. Козът трябва да е в нашите ръце - но в повечето случаи това не става.

За да се промени ситуацията, не стига само политическа воля. Нуждаем се и от пари и тежка работа. Не е лесно да се построи тръбопровод или да се прокара далекопровод, било то в рамките на една държава или между няколко. Освен това от политическите краткосрочни цели много рядко излизат положителни резултати.

Ясно е, че общността залага твърде много на строежа на трансевропейски енергийни мрежи, но въпреки това се върши удивително малко работа. Разпределянето на средствата в европейския бюджет повече от ясно показва проблема: докато за транспорт всяка година се отпускат 1 млрд. евро, за енергетиката се предвиждат не повече от 22 млн. евро. Това е съотношение 50 към 1. Разбира се, ние се нуждаем от железопътни отсечки, автомагистрали, пристанища и летища. Но също така трябва да можем да включим и нашите лампи и печки.

През 90-те години Чешката република реши да инвестира в нефто- и газопроводи - дълго преди понятието енергийна сигурност да стане модерно. Мнозина тогава се съмняваха, че е добра идея да се внасят "скъпи" горива от Запада, докато "евтините" енергоносители от Русия изглеждаха в излишък. Но единственият газ, който в момента влиза в страната ни, идва от Норвегия на базата на договор, подписан през 1997 г.

През последните седмици сновах между Киев, Москва, Берлин, Брюксел, Париж и Прага, за да преговарям с всички засегнати страни, и все по-често бях питан кога ще приключи кризата. Честният ми отговор е не знам. Но аз поставям друг въпрос. Защо позволяваме най-богатият регион на света, където живеят половин милион души, да бъде заложник на две държави, чийто най-голям интерес би трябвало да запазят ролята си на наш доставчик и партньор в транзита?

Когато кризата отмине и ЕС си отдъхне, не трябва да губим от погледа си нашата фундаментална слабост. Тръбопроводите и далекопроводите не са привлекателна тема и не подхождат за ударни заглавия в медиите. Но докато не инвестираме в това истинско обединение на Европа, все по-често ще бъдем изнудвани от нашите доставчици, когато им е угодно. Този път посред зима.

*Със значителни съкращения, заглавието е на редакцията. Авторът е специален посланик на Чехия по въпросите на енергийната сигурност

http://www.dnevnik.bg/show/index.php?storyid=611802&p=0