Центърът няма да издържи Новоприетите в ЕС страни искат от старите да субсидират оздравяването на техните икономики. Но самият ЕС е в криза. Автор: Едуард Хю | 25 март, 18:06

[Reuters]

Както би казал Толстой, в момента всички европейски икономики се чувстват доста нещастни, но всяка е нещастна по свой начин. Последствията от кризата се усещат най-остро в "периферните" страни по южните, северозападните и източните граници на Европа. С влошаването на рецесията тези страни все по-често насочват надеждите си за спасение към традиционния център на Европа, но изглежда не си дават сметка, че самият център се мъчи да се задържи на повърхността и страни като Германия и Австрия се борят със свои собствени варианти на икономически крах.

Така се засилва усещането, че европейските проблеми не са локални или национални, а самата еврозона е фундаментално сгрешена в концепцията и структурата си и съответно й липсва способност да се притече на помощ на отделните страни. Някои анализатори дори се опасяват, че може би наблюдаваме началото на края на целия европейски експеримент.

Добрата вест е, че Европа може да бъде спасена. Но икономическото възстановяване изисква много повече от обикновено бюджетно гарантиране. Задължително трябва да се извърши цялостно преструктуриране на политическата и финансова структура на континента.

Нека започнем обиколката си от Испания и Ирландия - и двете доскоро смятани за безспорни отличници от Европейската централна банка (ЕЦБ) и най-ярки примери за икономически успех. И двете днес преживяват сериозни проблеми, борейки се със спукването на бума в недвижимата собственост, захранван от експанзивната монетарна политика на ЕЦБ. Испания, петата по големина икономика в Европа, в края на миналата година навлезе в първата си рецесия за 15 години насам и сега страда от 15% безработица, която до 2010 г. може да стигне до 20% и дори повече. Прогнозите за испанския БВП през 2009 г. варират от минус 3 до минус 5%, а свиването може лесно да обхване 2010, 2011 г. и след това. Испанското правителство все още по същество не признава мащаба на необходимите корекции и се опитва да преодолее проблемите с масирани бюджетни разходи, от които предвидимите негативни последствия са шеметното превръщане на солидния в миналото финансов излишък във все по-голям дефицита. И наистина, Европейската комисия вече започна процедура срещу Испания за санкциониране на прекомерния й дефицит.

Що се отнася до Ирландия, до скоро икономиката й преживяваше такъв разцвет, че стана известна като "келтския тигър". В момента тигърът се дави. ЕК предвижда 5%-но свиване на БВП за тази година, всички очакват безработицата да стигне 11%, а цените на недвижимите имоти се сринаха. В резултат от това прогнозите са финансовият дефицит на Ирландия да достигне 9.4% за 2009 г. И за нея ЕК започва процедура за прекомерен дефицит, а над страната висне и заплахата да загуби кредитния си рейтинг ААА.

Най-новите членове на ЕС също усещат смразяващите ветрове на рецесията. И без това в сравнение със западноевропейските страни източноевропейските икономики и кредитни рейтинги са още по-неспособни да понасят драматичното увеличаване на дълговите нива. Поради това за страните със значителен банков сектор като Латвия и Унгария, подпомагането от страна на външни организации (ЕС, Световната банка, МВФ) става все по-наложително, когато банките им започват да изпитват проблеми с ликвидността. След което, като пряк резултат от последвалите финансови инжекции, при тези страни започва да расте съотношението между дълг и БВП, а това на свой ред поставя под заплаха членството им в еврозоната. Ако не се предприемат спешни мерки, тези две страни, а може би и други, ще попаднат в един самозахранващ се цикъл на задлъжнялост с една-единствена крайна точка – невъзможност за изплащане на държавния дълг.

Латвия и Унгария може и да са най-лошия сценарий в момента, но списъкът на засегнатите нараства всекидневно. Румъния и България в момента провеждат "неформални консултации" с МВФ, а Словакия и Словения (двете източноевропейски страни, които успяха да влязат в еврозоната) затъват в дълбока рецесия. Нещо повече, леденият вятър се насочи дори още по-далеч на север - отвъд Балтика, на скандинавска територия. Швеция е в много по-тежка рецесия, отколкото се смяташе преди. Официалните данни за четвъртото тримесечие на миналата година показват, че нейният БВП се е свивал с 2.4% всяко тримесечие, което се равнява на годишен спад от 9.3%. В Дания има криза на недвижимите имоти, а икономиката й линее поради намалените разходи на домакинствата и изцеденото от глобалната финансова криза търсене на износа й. През четвъртото тримесечие на 2008 г. и Финландия отчита свито с 1.3% производство, рекорден спад за последните 17 години. Положението наистина не е чак толкова страшно на север, но като добавка към вътрешната рецесия затрудненият банков сектор на Швеция се задъхва и под нарастващата тежест на лошите дългове в балтийските страни и други части на Европа.

При тази омаломощена периферия всички погледи се обръщат за помощ към центъра, най-вече към Германия. Финансовият й министър Пеер Щайнбрюк почти всекидневно застава пред камерите, за да посрещне лавина от журналистически въпроси за това доколко ЕС е способен да обезпечи финансово предвидените оздравителни мерки, сякаш като си отвори чековата книжка, Германия може магически да излекува всички болежки.

За съжаление нищо не е по-далеч от истината. Самата Германия пострада първо в бедствието с нискокачествените ипотеки в САЩ, след това в Ирландия, а сега и в Източна Европа. Експортно ориентираната й икономика понесе ударите на поредица от рецесии, застигащи основните й клиенти. Икономическият спад през последното тримесечие на 2008 г. се оказа по-дълбок от очакваното: страната отчита най-рязкото намаляване на БВП след обединението в началото на 90-те години. А най-лошото очевидно още не е дошло, тъй като през февруари германският частен сектор се сви с най-бързия темп за повече от десетилетие. Много икономисти предвиждат 5% отрицателен растеж за 2009 г.

Кореспондентът на в. Financial Times Волфганг Мунхау напоследък горчиво се оплаква (и то с основание) за изключителното тесногръдие на европейските икономически и политически лидери пред лицето на сегашната криза. Но освен от тесногръдие, европейците страдат и от собствената си наивност и неспособност да реагират, което честно казано е може би още по-лошо. Казвам "наивност", защото вече е съвсем очевидно, че много от европейските лидери просто не са осъзнали тежестта на проблемите, в които е потънал континента (особено в Испания или дори в Германия, да не говорим за Източна Европа), и "неспособност да реагират", защото Европа винаги прави твърде малко и твърде късно. Първата реакция на банковата криза през миналия октомври беше още един ясен пример за това как даването на обещания за гарантиране на банковия сектор е едно, а тяхното изпълнение – съвсем друго.

Десет години слаб майсторлък не могат да се коригират от днес за утре, но на Европа ще й се наложи да опита. ЕС има огромна нужда да се справи с институционалната си неспособност да решава кризисни проблеми. За щастие лекарства има, макар че да накараш европейските лидери да говорят за тях е все едно да заведеш до олтара човек, на който не му се става баща.

Първо, ЕС може да учреди европейски (а не само национални) облигации. Те ще дадат на Европа фискален капацитет, който по всички показатели ще бъде еквивалентен на притежавания от американското министерство на финансите. Второ, в условията на дефлация Европейската централна банка може да последва примера на националните банки на Великобритания и Швейцария, като навлезе в т.нар. етап на "количествено облекчаване" разширявайки балансовата си ведомост и изкупувайки тези чисто новички европейски облигации на първичния пазар.

("Количественото облекчаване", което е абстрактно название на всички извършени неотдавна опити за засилване притока на пари в условията на падащи близо до нулата лихви, в този случай е евфемизъм за печатането на пари; необичайното обстоятелство е, че в момента се нуждаем именно от инфлация. И ако не успеем да я предизвикаме, както писа Пол Кругман в една неотдавнашна посветена на Испания статия в New York Times, рискуваме да се окажем с европейска икономика в депресия със склонност към дефлация години наред.)

Трето, правилата на Маастрихтския договор трябва да бъдат пренаписани, така че да гарантират бърз достъп до еврозоната на силно уязвимите страни в Източна Европа. Тези страни страдат или пряко (ако валутата им е прикрепена към еврото, както е при балтийските страни и България), или непряко (при страните с плаващи валутни курсове, чиито икономики обаче са свързани със Западна Европа чрез износа – Полша, Чехия, Унгария и Румъния) от гравитационното притегляне на валутния съюз. Те се нуждаят от краткосрочна защита, последвана от дълготрайно отглеждане, а структурата на еврозоната е най-добрия инкубатор, с който разполагаме.

Най-важното нещо, което трябва да се осъзнае, е, че дефлацията не е само заплаха, а и шанс. Правото (всъщност необходимостта) за печатане на пари дава на европейската централна администрация изключителни възможности в случаите, когато е наложително да ги използва, а ще стане наложително. Както Хоакин Алмуня, европейският комисар по икономическите и валутните въпроси, каза по-рано този месец, "Трябва да сте луди, за да искате да напускате еврозоната точно сега", имайки предвид актуалния икономически климат. Именно този страх трябва да служи като убедителна тояга, придружаваща въпросния атрактивен финансов морков. (Aко приемем, че европейските лидери разбират, че поне в този случай да жалиш пръчката означава не само да разглезваш детето, но и всички негови братчета, сестричета, чичовци и лели.)

И тъй, макар че първият аргумент в полза на европейските облигации може да е изцяло прагматичен, дългосрочният аргумент е, че способността за издаването на такива облигации може да даде възможност на ЕС да се превърне в нещо, за което отдавна мечтае – вътрешна институция за кредитен рейтинг за националния дълг на ЕС.

Онова, което Европа непременно трябва да направи в този момент, е да възстанови доверието в себе си – за това, че не отрича истинската тежест на икономическия проблем, че разполага с инструментите за решаването му и че може да ги приложи. Доверието, че "имаме средствата, имаме волята и ще свършим работа" е онова, което в момента липсва повече от всичко останало. Иначе Европа ще се върне към локалните, национални решения "на парче", към празните упования в немския спасител (когато самата Германия изпитва трудности), към увеличаването на маржа между цените "купува" и "продава" на ценните книжа и към растящия икономически хаос. Както неотдавна заяви пред в. Financial Times председателят на Световната банка Робърт Зелик: "Двадесет години са минали от обединяването на Европа през 1989 г., би било истинска трагедия, ако допуснем Европа отново да се разпадне".

Едуард Хю е макроикономист, работещ в Барселона. Той поддържа блог на адрес edwardhughtoo.blogspot.com.

http://foreignpolicy.bg/show.php?storyid=695234