18 Юни 2009
Газета.ру
Президентът на Киргизстан Курманбек Бакиев, на Беларус Александър Лукашенко и на Русия Дмитрий Медведев (отляво надясно) на заседание на Организацията на Договора за колективна безопасност в Москва. Снимка: Ройтерс
Русия изглежда е на път окончателно да изгуби влиянието си в постсъветското пространство. Главно поради отказа й да се съобразява с интересите на бившите съветски републики и защото е неспособна да им предложи проекти, изгодни в икономически план и примамливи от гледна точка на политиката. Поредното “изостряне на дружбата” с Беларус, нашия формално главен съюзник от постсъветското пространство (впрочем де юре живеем вече над 10 години в единна Съюзна държава), налага извода, че започва нов стадий в отношенията между Русия и постсъветските страни.
Внезапната забрана за внос на беларуско мляко в Русия беше наложена, малко след като “последната диктатура в Европа” се включи в програмата Източно партньорство на ЕС. По своя дух и буква тази мярка твърде напомня руската винена война с Грузия, която засегна и грузинските минерални води, а в крайна сметка се превърна в пълноценна “гореща” война. Напомня и борбата срещу молдовските вина, приключила тутакси, щом ръководството на Молдова изрази готовност по-активно да използва Руската федерация като посредник в преговорите за Приднестровието.
Впрочем отказът на беларуския президент да участва в срещата на Организацията на Договора за колективна сигурност (ОДКС) в Москва, където бяха подписани широко рекламираните от Кремъл договорености за създаване на колективни сили за оперативно реагиране (КСОР), беше първият показателен демарш на “бащицата” срещу проектите за интеграция, разработени под егидата на Русия. По-рано Лукашенко си позволяваше да отсъства само от заседания на съвета на Съюзната държава между Русия и Беларус - фиктивна всъщност държава. Сега обаче Минск директно постави под съмнение легитимността на военнополитическите договорености в рамките на ОДКС, а организацията е кажи-речи последната що-годе работеща възможност за интеграция в постсъветското пространство под патронажа на Русия.
След като договорът за КСОР не беше подписан и от друг участник в шестчленната ОДКС - Узбекистан, ще кажем направо, че Русия, която бездруго се предвиждаше почти самостоятелно да плаща сметките на тези миротворчески сили и да е техен гръбнак, остава на практика без реални съюзници, на които да разчита - дори в рамките на ОДКС.
Същинският характер на отношенията между Русия и бившите съветски републики сочи, че влиянието й стремително клони към нула. Излишно е дори да споменаваме балтийските държави, станали членки на НАТО и на ЕС - те са отбрулен лист, при все че неотдавнашните избори за градска управа на Рига бяха спечелени от партия, бранеща интересите на рускоезичното население.
През последните 10 години се изхитрихме да се скараме до гроб с Украйна, стигнахме до скъсване на дипломатическите отношения след войната с Грузия, нямаме и що-годе сериозно влияние върху средноазиатските републики - Казахстан е неизмеримо по-влиятелен в региона. Армения и Азербайджан водят многовекторна политика и най-активно се опитват да диверсифицират своята търговия. В Молдова, при все че там управляват комунисти, идеологически близки до днешната руска власт, цари тотална мизерия и всичко това се развива на фона на Приднестровието, но тя все пак не се превърна в геополитическа крепост на Русия. А днес в светлината на беларуското присъединяване към Източното партньорство, за Москва стремително нараства рискът да изгуби дори такъв квазисъюзник като Лукашенко.
Липсата на реални проекти за постсъветското пространство, привлекателни в икономически и политически план, съчетана с постоянните агресивни опити на Русия да упражнява натиск върху страните от ОНД, докара нещата дотам, че Абхазия и Южна Осетия останаха едва ли не последните предни постове, прокарващи влиянието на Москва в постсъветското пространство. Не бива да ни заблуждава и Митническият съюз с Казахстан и Беларус, който изведнъж решихме спешно да създадем след 12 години безплодни опити. Крайно малко са шансовете той да се сбъдне, без Русия системно да предлага на партньорите си принципни икономически отстъпки, а през последните години тя го прави все по-неохотно.
Икономическите и политическите лостове за руско влияние в постсъветското пространство действат твърде ограничено - това сочи и пропадналият прокремълски политически проект “Янукович” през 2004 година, и невъзможността да се разберем за цените на газа не само с транзитна държава като Украйна или с потребител като Беларус, но и с Туркменистан, който ни доставяше газ, за да покрием вътрешния си дефицит. Дори отказът на Киргизстан от американската военна база Манас, платен с 2 милиарда долара руски кредит, според някои признаци няма да сложи край на военното присъствие на САЩ в тази страна.
Наивно ще е да тълкуваме като демонстрация на руско влияние в постсъветското пространство и миналогодишната война с Грузия - Москва само наплаши още по-силно всички останали бивши съветски републики, принуди ги да търсят варианти за геополитическа защита срещу евентуални нови опити на руските власти със силови методи да прекроят границите на постсъветския свят.
Сигурен белег за реалната степен на влиянието на Русия в постсъветското пространство е и фактът, че в бившите съветски републики няма нито един политик на власт, който без уговорки да наречем “проруски”.
Докато Русия продължава да смята, че всички причини за постоянните й несполуки и дипломатически провали на територията на бившия Съветски съюз произтичат от “интригите” на САЩ и ЕС, които уж я изтласкват от ареала на нейната геополитическа отговорност, положението ще остане без промени.
Нито САЩ, нито Евросъюзът имат възможност сериозно да се занимават с постсъветското пространство. Споменатите военни бази на САЩ в Киргизстан и в Узбекистан бяха изградени, за да се доставят товари в Афганистан, а не за да бъдат “изтръгнати” Киргизстан и Узбекистан от руската зона на интереси. САЩ не са въвеждали и не въвеждат свои порядки в средноазиатските републики; най-грубо опростенчество би било да свеждаме всички процеси в Грузия и в Украйна до цветни революции, “платени от Държавния департамент”. При всяко положение Русия не е предложила никаква алтернатива, която народите в тези страни да приемат.
Ако самата Русия не се научи да се отнася към бившите съветски републики като към пълноценни независими държави, чиито елити имат собствени интереси, ако не прецени какво е по-важно за нея - взаимоизгодните търговски връзки или миражните опити да установи политически контрол върху тези страни, ситуацията само ще се влошава. И постсъветското пространство окончателно ще стане поструско.
По БТА
http://e-vestnik.bg/6419
