Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
09.10.2009 13:55 - Секуритате наднича и в днешния ден - Херта Мюлер, носител на нобелова награда за литература
Автор: meto76 Категория: Политика   
Прочетен: 764 Коментари: 0 Гласове:
1

Последна промяна: 09.10.2009 14:10


  Секуритате наднича и в днешния ден
Херта Мюлер*

8 Октомври 2009

 

image
 

Всяко посещение в Румъния за мен означава и навлизане в друго време. Време, през което никога не съм знаела кое в собствения ми живот е случайност и кое – инсценировка. Затова винаги в публичните си изказвания настоявах за достъп до досието си, който постоянно ми се отказваше с различни доводи. За сметка на това обаче всеки път имаше признаци, че отново – т.е. все още, ме наблюдават.

 

Миналата пролет бях в Букурещ по покана на "Ню Юръп Колидж”. Първия ден, докато седях заедно с една журналистка и един фотограф във фоайето на хотела, мускулест охранител ни попита дали имаме разрешение за снимане и се опита да отнеме камерата на фотографа: "Тук не може да се правят снимки, дори и на хора!”, беснееше той. Втората вечер имах уговорка с приятел за вечеря. Според уговорката ни по телефона той дойде да ме вземе от хотела в 18 ч. Свивайки по улицата, където се намира хотелът, забелязал, че някакъв човек го следи. Когато помолил на рецепцията да ми се обадят, служителката обяснила, че първо трябва да попълни формуляр за посетители. Той се стреснал, защото такова нещо не му се било случвало никога, дори по времето на Чаушеску.

Тръгнахме към ресторанта. По предложение на моя приятел непрекъснато сменяхме левия с десния тротоар на улицата, по която се движехме. Но тогава това не ми направи впечатление. Едва на следващия ден той разказа на директора на "Ню Юроп Колидж” Андрей Плешу за формуляра и че мъж е следил първо него до хотела, а после и двама ни до ресторанта. Андрей Плешу се възмути и изпрати секретарката си в хотела, за да откаже всички предстоящи резервации. Управителят на хотела я излъгал, че служителката на рецепцията току-що била постъпила на работа и затова е направила такава грешка. Но секретарката познавала жената, тя от години стояла на рецепцията. На това управителят отговорил, че "патронът”, т.е. собственикът на хотела бил бивш офицер от Секуритате, който за съжаление, не можел да си промени мисленето и навиците. След това се усмихнал и добавил, че тя действително може да отмени резервациите в този хотел, но навсякъде в другите хотели от тази категория било същото, само дето не се знаело.

Напуснах хотела. След това повече не забелязах зад гърба си "опашка”. Или от тайната служба се бяха оттеглили, или продължиха да работят професионално, т.е. невидимо.

Но щом им е било ясно, че от 18 ч. нататък ще имат нужда от външно наблюдение, явно са подслушвали телефона ми в хотелската стая.

Секуритате – тайната служба на Чаушеску, не е разпусната

само е преименувана на Румънска служба за разузнаване. Тя по собствени данни е поела 40% от кадрите на Секуритате. Действителният процент сигурно е доста по-висок. А останалите 60% днес са пенсионери (с три пъти по-високи пенсии!) или новите герои на пазарната икономика. Освен дипломат, един бивш информатор в Румъния днес може да бъде всякакъв.

Всеки, който изисква достъп до досието си, дразни дори и собствените си приятели

Отварянето на архивите на Секуритате интересува румънските интелектуалци точно толкова малко, колкото и всичките стъпкани човешки биографии около тях, толкова малко, колкото и новите позиции на партийните големци и секретните сътрудници. Когато човек настоява публично за достъп до досието си, както правех аз, лази по нервите дори и на приятелите си. По същата причина тези архиви години наред се намираха не в неохотно създадената под натиска на ЕС Служба за архивите, а в ръцете на новата стара тайна служба, която дирижираше достъпа до досиетата. Националният съвет за изследване на архивите на Секуритате (НСИАС) трябваше да изпраща молби до разузнавателните служби, които понякога бяха удовлетворявани, но в повечето случаи бяха отхвърляни дори и с мотива, че "по исканите документи все още се работи”.

През 2004 г. бях в Букурещ, за да "подсетя” за поредното си заявление за достъп до архивите. С удивление видях на входа на службата да стоят три млади момичета с блестящи чорапогащници, къси рокли с дълбоки деколтета, като че ли тук се влизаше в някакъв еротичен клуб. До тях пък стоеше войник с автомат на рамо, сякаш това е вход на казарма... Шефът на службата се покри, въпреки че имах уговорка с него.

Тази пролет изследователска група попадна на досиетата на германските автори от румънски произход от "групата Банат”. Секуритате разполагаше със специализиран отдел за всяко малцинство. За германците отделът се казваше "Германски националисти и фашисти”, унгарският отдел се казваше "Унгарски иредентисти”, еврейският – "Еврейски националисти”. А румънските писатели имаха честта да бъдат наблюдавани от отдела "Изкуство и култура”.

Разработката "Кристина"

Изведнъж се появи и разработката за мен под името "Кристина”. Три тома, 914 страници. Била е открита на 8 март 1983 г., но съдържа и документи отпреди тази дата. Причина за откриване на разработката: "Тенденциозно изопачаване на действителността в страната и най-вече в селата” в книгата ми "Низини”. Тезата е подкрепена от текстови анализи на информатори. А също и че съм член на "кръга на немскоезичните поети”, който "е известен с вражеската си дейност”.

Това досие е творение на Румънската служба за разузнаване от името на старата Секуритате. Цели десет години са го имали на разположение, за да "работят” по него. "Фризиране” не е точната дума, досието направо е прочистено.

Липсват трите години, през които бях преводач в завода за трактори "Технометал”. Превеждах техническите описания за внасяните от ГДР, Австрия и Швейцария машини. Две години седях в една канцелария с четирима счетоводители. Те изчисляваха заплатите на работниците, аз прелиствах моите дебели технически речници. Не разбирах нищо от хидравлични или нехидравлични преси, от лостове или нарези. Когато речникът предлагаше три, четири или дори седем различни термина, отивах в халето и питах работниците. Те ми казваха правилната румънска дума, без да знаят немски – познаваха обаче машините.

През третата година беше учредена протоколна служба. Директорът ме премести там при две новоназначени преводачки – едната от френски, другата от английски език. Първата беше съпруга на университетски преподавател, за когото още от студентските си години бях чувала, че е сътрудник на Секуритате. Другата беше снаха на втория в йерархията на града офицер от Секуритате. Достъп до ключа от шкафа с документацията имаха само те двете. Когато чуждестранни специалисти идваха, аз трябваше да напускам канцеларията. Междувременно трябваше да бъда "пригодена” за тази служба чрез два опита за вербовка от страна на секретния сътрудник Стана. След втория ми отказ думите за "сбогом” бяха: „Ще съжаляваш, ние ще те удавим в реката”.

Как ме провъзгласиха за доносник

Една сутрин, когато отидох на работа, моите речници бяха наредени на пода пред вратата на канцеларията. Мястото ми беше заето от някакъв инженер. Повече нямах право да влизам в тази канцелария. Не можех да се прибера вкъщи, защото веднага щяха да ме уволнят. Но нямах работно място – нито бюро, нито стол. Два дни упорито седях с речниците си по осем часа на бетонното стълбище между партера и първия етаж, опитвах се да превеждам, за да не може някой да ми каже, че нищо не работя. Колегите от службата минаваха покрай мен безмълвни.

Приятелката ми Джени, инженерка, беше наясно със ситуацията. Всеки ден на път за вкъщи й бях разказвала какво се случва. През обедната почивка тя дойде при мен, седна на стълбите. Хапнахме заедно, както по-рано го правехме в моята канцелария. От радиоточката на двора, както винаги, се носеха работнически хорови песни за благоденстващия народ. Тя ядеше и плачеше заради мен, аз не плачех. Нали трябваше да издържа. На третия ден Джени ми освободи един ъгъл на нейното бюро и седях там. На четвъртия ден – също. Канцеларията беше голяма и вътре работеха доста хора. На петата сутрин тя ме чакаше пред вратата: "Забраниха ми да те пускам вътре. Представяш ли си, колегите ми казват, че си доносник”. "Как така?”, попитах. "Ама нали знаеш в каква страна живеем!”, ми отговори тя. Взех си речниците и отново се настаних на стълбите.

Този път и аз плаках. Когато влязох в халето, за да попитам за някаква дума, работниците свиркаха зад гърба ми и викаха "секуристка!”. Чувствах се като в дяволски казан. Колко ли доносници е имало в канцеларията на Джени и халето? Атаките бяха поръчани "отгоре”, клеветите трябваше да ме принудят да напусна. В началото на този мъчителен период почина баща ми. Вече не се владеех, на моменти просто не бях сигурна, че съм жива. Започнах да описвам живота си – така се роди сборникът с кратки разкази "Низини”.

"Клеветяха ме тези, които пощадих като отказах да ги шпионирам"

Това, че ме смятаха за доносник, защото бях отказала да стана доносник, беше по-страшно от опита за вербовка и смъртната заплаха. Клеветяха ме именно тези, които бях пощадила, като отказах да ги шпионирам. Джени и няколко колеги знаеха каква игра играеха с мен. Всички останали обаче, които ме познаваха само по физиономия, не знаеха. Как можех да им обясня на тях какво се случва, как можех да докажа, че не съм агент? Това просто беше невъзможно, а в Секуритате го знаеха и точно затова постъпиха така с мен. Знаеха също така, че тази подлост ще ме смаже повече, отколкото тяхното изнудване.

Човек може да свикне дори със смъртни заплахи. Това е част от живота. Противопоставяш се на страха дълбоко в душата си. Но клеветите просто ти крадат душата. И оставаш само чудовищно обкръжен.

Колко дълго продължи това състояние, не помня. Струваше ми се цяла вечност. Но вероятно бяха само няколко седмици. В крайна сметка бях уволнена.

За всичко това в моето досие има само две думи, написани на ръка като бележка към протокол от разпит; години по-късно разказах вкъщи за опита да ме вербуват в завода. Отстрани в полето подполковник Падурариу отбелязва: "Вярно е”.

"Е, курво, пак се срещаме”

После започнаха разпитите. Обвиненията бяха, че не работя, че живея от проституция, от контрабанда, като "паразитен елемент”. Споменаваха имена, които никога през живота си не съм чувала. Говореха за шпионаж в полза на разузнавателната служба на ФРГ, защото се бях сприятелила с библиотекарка от Института "Гьоте” и с преводачка от западногерманското посолство. Часове наред измислени обвинения.

Но това не беше всичко. Не им трябваше призовка, прибираха ме направо от улицата. Отивах на фризьор, когато един полицай ме вкара през тясна метална врата в сутерена на някакво студентско общежитие. Трима цивилни седяха около една маса. Шефът – дребен и кокалест, ми поиска паспорта и каза: "Е, курво, пак се срещаме”. Никога не го бях виждала до момента.

Била съм правила секс с осем арабски студенти, които ми били платили с чорапогащници и козметика. Не познавах нито един арабски студент. Но когато казах това, разпитващият отвърна: "Ако поискаме, и двадесет араби ще намерим да свидетелстват. Ще видиш, че ще стане чуден процес”. Непрекъснато хвърляше паспорта ми на пода, трябваше да се навеждам и да го вдигам. Поне 30-40 пъти. Когато се забавях, той ме риташе в кръста. Зад вратата женски глас пищеше. Или я бият, или я изнасилват, дано да се чува от запис, мислех си аз. След това трябваше да изям 8 твърдо сварени яйца и зелен лук със сол. С мъка преглътнах всичко. После кокалестият отвори металната врата, изхвърли паспорта ми навън и ме изрита след него. Паднах с лице в тревата до някакъв трънак. Повърнах, без да си вдигна главата. После бавно си взех паспорта и се прибрах вкъщи. Внезапното прибиране от улицата всяваше повече страх от призовка. Никой не те знае къде си. Можеш да изчезнеш завинаги или, както ме заплашваха - да бъдеш изваден от реката като удавник. Заключението ще е самоубийство.

В досието няма никакви разпити, няма призовки, няма данни, че са ме прибирали от улицата

Какво пише в досието за 30 ноември 1986 г.: "Всяко пътуване, което Кристина предприема до Букурещ и други места, трябва да бъде докладвано своевременно на Управление I/A (Вътрешна опозиция) и Управление III/A (Контраразузнаване)”, така че те "да осигуряват постоянен контрол”. Това означава, че не е било възможно да пътувам никъде в страната, без да бъда следена. "За да се провеждат необходимите контролни мерки върху отношенията й със западногермански дипломати и западногермански граждани.”

"Опашките" често бяха брутални и агресивни

Следенето беше различно в зависимост от намеренията. Понякога "опашките” не се забелязваха, друг път се набиваха в очите, ставаха брутални и агресивни. Когато книгата ми "Низини” трябваше да бъде публикувана от западноберлинското издателство "Ротбух”, ние с редакторката, за да не ни усетят, се бяхме уговорили да се видим в Пояна Брашов, в Карпатите. Заминахме поотделно като зимни туристи. Мъжът ми Рихард Вагнер беше заминал за Букурещ с ръкописа. Аз трябваше да го последвам на другия ден с нощния влак (без ръкопис).

В Тимишоара, в чакалнята на гарата, ме пресрещнаха двама мъже, които поискаха да ме отведат. Казах им: "Без заповед за задържане няма да тръгна с вас”. Те ми конфискуваха билета и паспорта и наредиха да не мърдам от мястото си, докато не се върнат. Но когато влакът влезе в гарата, тях ги нямаше. Отидох на перона. Беше времето на голямото пестене на ток, спалният вагон стоеше в тъмния край на перона. Качването във влака беше разрешено едва няколко минути преди отпътуване, вратата все още беше заключена.

Двамата мъже също бяха там и се движеха напред-назад. Заблъскаха ме и три пъти ме повалиха на земята. Мръсна и разрошена се изправих сякаш нищо не се беше случило. И чакащите ни гледаха сякаш нищо не се беше случило. Когато най-сетне отвориха вратата на спалния вагон, аз се промуших сред хората на опашката за качване. Двамата мъже също се качиха. Влязох в купето, набързо съблякох връхните си дрехи и навлякох пижамата, за да направи впечатление, ако се опитат да ме извлекат навън. Когато влакът потегли, отидох до тоалетната и скрих писмо до "Амнести Интернешънъл” зад умивалника. Двамата мъже стояха в коридора и говореха с кондуктора на спалния вагон. Моето легло беше най-долното в купето. Може би защото там по-лесно щяха да ме сграбчат, мислех си. Когато кондукторът стигна до купето, ми подаде билета и паспорта. Попитах го откъде ги има и какво са искали от него двамата мъже. "Кои мъже, отвърна той, тук има дузина...”.

И за този ден в досието ми не е записано нищо.

Най-близката ми приятелка се оказа агент на Сикуритате

Досието ми обаче отговори на един мъчителен въпрос. Една година след като емигрирахме, Джени ни дойде на гости в Берлин. От времето на гадните номера в завода тя беше най-близката ми приятелка. И след като ме уволниха, ние я виждахме почти всеки ден. Но когато в нашата берлинска кухня разгледах нейния международен паспорт и видях визи и за Франция и Гърция, казах й право в очите: "Такъв паспорт човек не получава напразно. Какво си направила, за да ти го дадат?”. Нейният отговор: "Секуритате ме изпрати, а аз исках непременно да те видя още веднъж”. Джени беше болна от рак – почина отдавна. Разказа, че е получила задачата да проучи жилището и всекидневието ни. Кога ставаме и си лягаме обичайно, какво и къде пазаруваме. Но обеща, че като се прибере, щяла да докладва само това, за което се уговорим. Живя при нас, искаше да остане цял месец.

С всеки изминат ден недоверието ми растеше. Само след няколко дни вече й бях преровила багажа и открих телефонния номер на румънския консул и дубликат на ключа от жилището ни. От този момент нататък заживях с подозрението, че тя вероятно от самото начало е била прикрепена към мен, че приятелството ни е било резултат на агентурна задача. След завръщането си като "ИЗТОЧНИК САНДА” тя подробно беше предала план на жилището ни и сведения за нашите битови навици. Узнах го от досието си...


*Из разказа на Херта Мюлер за съприкосновенията й с румънските тайни служби в старо и вече в ново време, направен пред германското списание "Ди Цайт" през юли тази година. Преводът е на Мария Дерменджиева, в. "Гласове" (със съкращения и заглавие на Mediapool).

http://www.mediapool.bg/show/?storyid=157207&srcpos=16




Гласувай:
1
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: meto76
Категория: Политика
Прочетен: 13140839
Постинги: 4396
Коментари: 12131
Гласове: 9760
Спечели и ти от своя блог!
Архив
Календар
«  Април, 2021  
ПВСЧПСН
1234
567891011
12131415161718
19202122232425
2627282930