Снимка: GettyImages/Guliver Photos

Иран, 2003 година. Араш отправя последен поглед към къщата си и се шмугва в тайника на стария камион. Потегля с надежда да стигне Европа.

Точна цел няма. Германия, Австрия или Швейцария. Може би Франция. Със сигурност далеч от родината.

Араш не обяснява как е събрал 7 хиляди долара за пътуването. И като цяло не говори много за миналото си в Иран. Семейството му се занимавало с търговия, живеели добре, но избягал по политически причини. Не му се живеело в държава, в която му е забранено да пие и да сваля мацки. Не му пука много и за Аллах. Европейски разбирания един вид.

Годините в бежанския лагер, освен че са много, ги е прекарал, разбира се, само с имигранти. Изключения: лекаря и охраната.

След като успява да получи документи за временно пребиваване и така да излезе от лагера, Араш започва да си търси работа. И се оказва в капан. Хем е навън, хем няма право да работи. Бариерите, които държавата е сложила пред работния пазар, са тежки. Единствен изход се оказват познатите от лагера. С тях започва работа на черно – само за начало. Няколко години по-късно разбира, че не е само за начало.

Качил се е на въртележка, от която трудно се слиза. С познатите му, до един имигранти, ходи на работа, партита, по кафенета и на пазар. От местните не познава никого, освен няколко работодатели, решили да заобиколят закона и да минат тънко.

Не че не знае езика. Из лагерите са го мъкнали по курсове, даже и някои лафове е научил. Основата за интегриране му е дадена.

Но допир с местните Араш няма как да има. Обръщайки се назад, са години на лагери. Късно му е за нова социална среда с преобладаващо местно население. И остава със своите хора, персийци.

Персийци, защото така им е по-удобно. Представяйки се по този начин, не получават глупави въпроси. Хората рядко се замислят кои са персите, но всеки път се сещат за Иран. Знаят за държавата, но не познават народа. Но и така Араш усеща сегрегация.

Той не краде, не се занимава с наркотици и не е в банда. Най-малкото, защото е дал твърде много от себе си, за да остане в Шенген. Ако го хванат, ще го депортират там, откъдето е избягал. Разочароваща загуба в мача срещу властите.

Други не се страхуват от такова развитие и крадат смело. Докато ги хванат, разбира се. Въпрос на ловкост и късмет според Араш.

Мургав, зализан, със слънчеви очила, той е същият като този от криминалната страница на местния таблоид. Има го страха от престъпността и самата престъпност. Второто се среща по-рядко от страха. Булевардната преса обаче толкова е клиширала външния му вид в „престъпник, изнасилвач, побойник”, че някои го отбягват по улиците.

Такова е освободеното мислене в западния свят както на пишещите, така и на четящите. За българите да не говорим, защото имаме поне толкова, ако не и повече, предразсъдъци*.

Имигрантът или е бачкатор, или криминален. Средно положение? Учен, лекар, пилот и информатик. Последните професии не са се наложили като стереотип. За разлика от проститутка.

Горе-долу същото е и при второто поколение имигранти. С една основна разлика.

Те са родени като европейски граждани и най-лошото, което може да им се случи, са няколко години в европейски затвор. Което пред разказите на родителите им за бившата родина изглежда като пребиваване във второкласен пансион.

Всъщност определението „бивша родина” е неправилно. Повече имигрантите от второ поколение имат две родини. Една, в която са се родили, в която са се целували за първи път и в която плащат данъци. И втора, романтично-далечна заради разказите на родителите им. Държава, в която са били през ваканциите и която е в гетоизиран вид в европейските градове.

Млади хора с две родини, неинтегрирани родители и някак извън обществото. 9% от европейското население, объркано поначало. Хора, търсещи нещо, за което да се хванат и да са горди. Нещо, което да им дава усещане за общност и място под слънцето.

Най-елементарните възможности за решаване на този проблем са религия или банда.

Понякога и двете заедно. Смес, която успя да превърне европейски граждани в терористи. Хора с германски паспорти, които никога не са напускали Германия, но са решили да взривяват гари, след като научили за джихада от интернет.

Терористи, които слагат отпечатък върху всички имигранти с по-тъмни кожи. И върху всички мохамедани. Отпечатък, който никоя статистика не може да изтрие.

Според доклада за миграцията на ООН, публикуван този месец, имигрантите увеличават икономическия продукт. Изпращат 4 пъти повече пари в развиващите се страни, отколкото Световната банка и всички хуманитарни организации заедно.

Всички емигранти по света са 70 милиона. На повече от 6 милиарда население на Земята. От 50 години насам процентът на мигриращите е 3 и не се променя.

Срещу тази статистика и усилията на организациите, занимаващи се с миграция, застават и крайнодесните политици, които заявяват, че икономическият застой в Европа е заради имигрантите. Не заради азиатската конкуренция например. Едните лаят, другите им отговарят и така с десетилетия. Докато имигрантите си остават status quo.

И всичко това заради някого като Араш, с когото си говорим, преди да започне работа.

Ако гледат малко по-небрежно на такива като нас, щеше да ни е по-леко, ми казва нисичкият чистач. След това хваща метлата.