Едвин Сугарев
Поредната криминална новина – на пръв поглед ординерна и ежедневна: тази нощ на магистрала „Тракия” е убит Димитър Митрев-Богоровеца, член на добре известната на органите за сигурност група на Крокодилите. Убит е при престрелка с полицията, в която според медиите има и ранен полицай.
Поводът за престрелката е симптоматичен: заедно със свой авер Богоровеца спрял турски гражданин, вероятно връщащ се от гурбет, отнел му, каквото имало за отнемане, и го захвърлил някъде край Вакарел. Засекли го обаче софийски полицаи и почнала пукотевицата, след като бандюгите открили огън с автоматично оръжие и направили на решето полицейския автомобил. В престрелката Богоровеца бил убит, а аверът му успял да избяга.
Дребната подробност е, че бандитите били облечени с полицейски униформи, имали бронежилетки, карали опел със син буркан на покрива. Така именно – в битността си на преоблечени като полицаи и със съответния полицейски стоп в ръка, те осъществявали своя крайпътен хайдуклък – този достоен и древен занаят, широко разпространен и високо ценен в територията България.
Споменатата дейност има дълги и устойчиви традиции, които се губят в тъмните зори на историята. Важен етап от тази история, през който крайпътното обирджийство набира мощ, са българските хайдути, кърджалии и други подобни, които редовно завардяли разни планински проходи и джендеми.
По-сетне, вече в свободна България, тази дейност бива поета от различни чети, които претендират, че съвсем не са обикновени обирджии, ами просто екпорприират собствеността на изедниците народни за разни благородни каузи – тъй действат разните там македоновойстващи, анархисти, комунисти и лумпенизирани ратаи.
С подобряването на инфраструктурата и с увеличаването на числеността и опита на проклетата полиция, тяхната активност се оттегля от по-големите пътища, където на бърза ръка могат да бъдат изненадани от камион джандари – и се съсредоточава върху разни планински, често кози пътеки – и обектите, разположени по тях (известни под името „мандри”).
Тази разновидност на крайпътния хайдуклък – вече не като крайпътен, а като крайпътечен – е много характерна за приемниците на четите в един по-късен етап, когато анархистите и селяните поумняват, улягат и ги наляга колаборационистка дрямка в пазвата на фашистката държава. Последните мохикани на обриджийския занаят – комунягите, действат чрез партизански отряди и поддържат легендата за идеалния характер на експорприацията, но променят нейния обект – рядко се интересуват от финикийски знаци, а по-често от кашкавалец, сиренце и други благини от мандрите, а също и от виметата на преминаващите по козите пътеки кози.
Същите дочакват своя Съден ден – сиреч 9-ти септември 1944 г., изпъплят от джендемите и слизат по градове и села, за да разстрелват без съд и присъда, както и за да експорприират имуществата на вредните за светлото бъдеще класи, които имущества не им е било съдено и да помиришат през горския период от своята еволюция.
Същата обаче не приключва само с масовата класова експорприация – сиреч с грабежа, който е бил цел, смисъл и верую на техните предшественици: хайдуци, кърджалии и прости бандюги. Напротив – тя продължава – чрез формирането на просташка управляваща класа, която яхва България и я съсипва в продължение на близо половин век – през който впрочем членовете на партизанските отряди се размножават чрез деление – като размножените членове образуват своя съсловна организация, назовавана със странната абревиатура АБПФК. Дейността по пътеки и джендеми обаче е изцяло занемарена, тъй като няма какво да се обира – понеже всичко им принадлежи.
След като комунягите съсипват докрай държавата и им се налага да извървят своя преход от партокрация към олигархия, а на държавата им – от диктатура до корпоративна мафиотска държава, маскирана като демокрация, крайпътното обирджийство внезапно живва – и то прастарите му, откровено харамийски варианти. По пътищата се появяват дебеловрати юнаци, които без притеснения запират по-лъскавите коли и експорприират съдържащите се в тях ценности, към които понякога спадат и човеците (ако има мегдан да се вземе откуп от тях), а понякога не – същите тогава се захвърлят някъде, често обработени със специален инструмент, наречен „бухалка”.
Дейността обаче отново има и идеален елемент – само че не публичен, а скрит: служи за идентификация на новонастъпилия исторически момент, като показва кое време е калпаво и несигурно (настоящата демокрация, разбира се!) – и кое подлежи на блянове и носталгия (комунистическото, естествено!). Също и кои са душманите народни (гадните брадати демократи) и кои благородните, умните и знаещите (ние, комунистите – по наше време ги нямаше тия безобразия!).
Полицията, естествено, я няма на хоризонта. Не че няма желание, ама, такова... абе толкова го е закъсала от пустата демокрация, че няма бензин за колите си. (А и да има, те тъй или иначе не могат да догонят тези на бандюгите.)
Освен това демокрацията е прокарала нетърпим вододел – и от едната, и от другата страна на барикадата са все другари, братя по оръжие. Щото крайпътните бндюги кои са: борци и други разни силоваци, водени съвсем доскоро на щат в МВР, плюс сериозна порция елитни ченгета, избрали свободата и лайфа през свиването на една полицейска заплата.
И за да има мира – и да я няма таз социална несправедливост с едната полицейска заплата, става едно сговаряне между бандюги и полицаи – тихо и полека полицаите започват да получават по много повече от една заплата, при това – без всякакви данъци и удръжки, като за целта трябва само да си свиркат, да се услушват и да предупреждават аверите си, ако за пред хората се наложи поредната симулация на полицейска акция.
Тъй настъпва закономерното единодействие между полицаи и бандюги, основаващо се на общ генезис и причини от морално-етичен и социален характер. Прочее плицаите не остават сами в това справедливо и хуманно сближаване – прокурорите също имат нужда от нещо свръх прокурорската си заплата. Включват се и те в играта – в резултат на което бандюгите процъфтяват дотолкова, че някои от тях си заплюват определени проходи (Хаинбоаз например) като своя си, недостъпна за другите територия. Освен това се аристократизират, придобиват благороднически прозвища (примерно: Барона), и дотолкова се изфинват, че биват освобождавани от следствения арест, защото примерно ги боляли зъбите.
Постепенно тази полезна симбиоза се задълбочава и бандюгите се решават на следващата крачка: що да се морят да гонят, да преследват, да запречват пътищата и прочее, като могат просто да навлекат едни униформи, да вземат стоппалката и хоп – плячката сама им кацнала в ръчичките. Логично – след като и самите полицаи точно това практикуват, макар и да не обират до шушка – вземат по малко, но постоянно и систематично.
И ето на – възправяме се пред днешната реалност: бандюгите навличат полицейски униформи, слагат буркани на колите си, нахлузват черни качулки (много от тях са всъщност от СОБТ – тъй че не им пречи, свикнали са). И всичко ни е наред, символичния знак е даден: престъпността и правозащитните органи проявяват здравословен и неудържим нагон към интеграция и практическо сливане.
Има само една дребна, незначителна подробност: всичко това става в първото десетилетие на ХХІ век. Още в края на миналия такъв, когато именно се вихреха Барона и подобните му, туроператорите в целия цивилизован свят даваха на своите клиенти разумния съвет да не ходят в България, а също и изобщо да не минават през тази страна, която очевидно съществува асинхронно – с един или няколко века закъснение. Какво ли си казват сега – когато на всичкото отгоре сме и членове на Европейския съюз?
