Постинг
02.09.2010 23:42 -
Въпросът с арт пенсиите е каша от феодални времена
Не е бедата в желанието творците ни да имат достойни старини, а в нахлуването на субективизма при математиката
Бойко Панов
Сега
Нима ще унижите гиганта Лили с 200 лева пенсия, провикна се Данчо Караджов в пресата, а министър Вежди Рашидов каза, че 250 лева не стигат на Никола Гюзелев да си плати парното.
Като си помисли човек, е тъкмо така. Разбира се, не е хубаво маститите ни арт имена да тлеят в сиромашия. Хубаво е да имат достойни старини, да са заможни и спокойни в по-немощен период от живота си.
В цялата суматоха обаче покрай бунта на певците за по-висока пенсия прозвучаха фалшиви тонове в държавническия оркестър, застърга по нервите ни пореден организационен дисонанс. Шумотевицата тръгна от това, че липсват доказателства за осигуряването на няколко музиканти. Изгорял ли е архивът, наводнен ли е, или просто е трябвало да се осигуряват върху хонорарите, пък поради бохемски артистизъм не го сторили, ще се доуточнява.
Въпросът е в министерския консенсус, че маститите творци трябва да имат право на едни по-добри пари на старини. Персонални ордени-пенсии ли, медали-с-придружителна кесия ли, грамота-с-чек ли - терминологично жестът остава недоуточнен. Но същността е ясна. Някой отгоре ще отпуска на някои от арт гилдията, дали "заслужили", дали "народни", дали избрани - едни месечни суми.
Башка от общите нормативи
и задължителните иначе за цял народ стажове и осигуровки.
Смущава персонализмът на това пожелание. Личният момент, ако щете. Напомня стари, поплесенясали времена.
Инициативата тръгна от премиера, след като певците вдигнаха, както вече рекохме, гюрултия. Премиерът Борисов възложи на министрите на културата и на труда и социалната политика да подготвят нов закон за установяване на трудов и осигурителен стаж, който да замени реда в действащия в момента указ, приет през 1961 г.
Каквото и да подготвят обаче, въпросът с творците застана ребром, а министър Рашидов го оплете в социално-творчески излияния. Той подчерта справедливо, че известните творци имат право на достойни старини, но избегна логическото разширение на този въпрос.
То е такова - ако едни имат право на нещо, то неизбежно трябва да има други, които нямат право на това нещо. Иначе не става. Миньорът, лекарят, музикантът, непопаднал в списъка, дърводелецът, орачът, учителят, ученият, безработният и всички останали - те остават в групата на "правонямащите". Което е обидно, па и несправедливо, ако помислим. Макар че също го има върху пълната с неравенства земя.
Най-трудното е - а кой ще посочва правото и кой - неговата липса?
Защото когато нещата не се уреждат по закон и норматив, то правото и кривото ги посочва човек. И не кой да е човек, а баш шефът. Този, чиято дума на две не става. Понеже той не сколасва навсякъде, делегира тези задачи на подшефове.
Те обикновено не смеят без него, затова питат и подпитват или не правят нищо, изчакват намек, индикация. Така е било дълги векове, така беше и в т. нар. тоталитарни общества.
Така е и днес при рецидивите.
Големите творци в миналото по показател осигуреност са били крайно разслоени. Заможният Гьоте например добрувал - слуги, готвачи и чинопочитание... А чудакът Ван Гог мизерствал, лежал на гърба на брат си Тео, брат му криво-ляво го издържал, а от време на време го мъмрел. Геният така си умрял, без персонална пенсия. Което не попречило на сетнешното му величие и добруването на цял ред галеристи и изкуствоведи под неговото име.
Както вече упоменахме, земята е пълна с несправедливост.
Само че иначе справедливостта би се казвала Баш шеф, а ние искаме да се казва Осигурителен институт, или Всекиму според вноските. Справедливостта се е казвала и "Крал Слънце". Луи XIV, комуто харесвало да покровителства изкуствата, отпускал на даровитите писатели и художници персонални пенсии през XVII век. Еднолично преценявал кому да даде, само понякога му помагали по-културни любовници. И знаете ли? Често имал вярна преценка.
Давал на можещи, давал на даровити, давал на кадърни, дори на гениални давал. Но понеже и Краля Слънце не е слънце, не може да огрее навсякъде. Някого пропускал. Чевръстият Боало например възпявал в стихове победите и делата на краля и кралят му давал. Давал и на Расин, който в някои от трагедиите си възвеличавал по косвен начин дворцовия блясък при Краля Слънце. Кралят бил благосклонен към него, вкл. финансово. После обаче Расин разкритикувал разни злоупотреби в държавата. Кралят отведнъж охладнял към драматурга гигант,
разлюбил го като творец,
секнал му, както се казва, месечното си благоразположение. Огорченият Расин скоро след това умрял. Но творчеството му останало.
Та ей това ни смущава - пустият личен момент. А не желанието на властта творците да добруват на старини. Защото и званията да възстановят, и "народните" само да имат право на персонални пенсии, то не народът ще ги избира. Народът само ще плаща. А този, който избира, е винаги нещо като феодал. Феодалите могат и да са културни, но и те са само хора, подвластни на дружби и капризи.
Примерно, я да си представим, че някога опре до г-н Цветанов да избере достоен за персонална пенсия певец измежду Веселин Маринов и - примерно - Васко Кръпката.
Не бива, не бива. По-добре господата Маринов и Кръпката да си се осигуряват самички. По-честно е.
http://kafene.net/analysis.html?fb_1101652_anch=13193267
Бойко Панов
Сега
Нима ще унижите гиганта Лили с 200 лева пенсия, провикна се Данчо Караджов в пресата, а министър Вежди Рашидов каза, че 250 лева не стигат на Никола Гюзелев да си плати парното.
Като си помисли човек, е тъкмо така. Разбира се, не е хубаво маститите ни арт имена да тлеят в сиромашия. Хубаво е да имат достойни старини, да са заможни и спокойни в по-немощен период от живота си.
В цялата суматоха обаче покрай бунта на певците за по-висока пенсия прозвучаха фалшиви тонове в държавническия оркестър, застърга по нервите ни пореден организационен дисонанс. Шумотевицата тръгна от това, че липсват доказателства за осигуряването на няколко музиканти. Изгорял ли е архивът, наводнен ли е, или просто е трябвало да се осигуряват върху хонорарите, пък поради бохемски артистизъм не го сторили, ще се доуточнява.
Въпросът е в министерския консенсус, че маститите творци трябва да имат право на едни по-добри пари на старини. Персонални ордени-пенсии ли, медали-с-придружителна кесия ли, грамота-с-чек ли - терминологично жестът остава недоуточнен. Но същността е ясна. Някой отгоре ще отпуска на някои от арт гилдията, дали "заслужили", дали "народни", дали избрани - едни месечни суми.
Башка от общите нормативи
и задължителните иначе за цял народ стажове и осигуровки.
Смущава персонализмът на това пожелание. Личният момент, ако щете. Напомня стари, поплесенясали времена.
Инициативата тръгна от премиера, след като певците вдигнаха, както вече рекохме, гюрултия. Премиерът Борисов възложи на министрите на културата и на труда и социалната политика да подготвят нов закон за установяване на трудов и осигурителен стаж, който да замени реда в действащия в момента указ, приет през 1961 г.
Каквото и да подготвят обаче, въпросът с творците застана ребром, а министър Рашидов го оплете в социално-творчески излияния. Той подчерта справедливо, че известните творци имат право на достойни старини, но избегна логическото разширение на този въпрос.
То е такова - ако едни имат право на нещо, то неизбежно трябва да има други, които нямат право на това нещо. Иначе не става. Миньорът, лекарят, музикантът, непопаднал в списъка, дърводелецът, орачът, учителят, ученият, безработният и всички останали - те остават в групата на "правонямащите". Което е обидно, па и несправедливо, ако помислим. Макар че също го има върху пълната с неравенства земя.
Най-трудното е - а кой ще посочва правото и кой - неговата липса?
Защото когато нещата не се уреждат по закон и норматив, то правото и кривото ги посочва човек. И не кой да е човек, а баш шефът. Този, чиято дума на две не става. Понеже той не сколасва навсякъде, делегира тези задачи на подшефове.
Те обикновено не смеят без него, затова питат и подпитват или не правят нищо, изчакват намек, индикация. Така е било дълги векове, така беше и в т. нар. тоталитарни общества.
Така е и днес при рецидивите.
Големите творци в миналото по показател осигуреност са били крайно разслоени. Заможният Гьоте например добрувал - слуги, готвачи и чинопочитание... А чудакът Ван Гог мизерствал, лежал на гърба на брат си Тео, брат му криво-ляво го издържал, а от време на време го мъмрел. Геният така си умрял, без персонална пенсия. Което не попречило на сетнешното му величие и добруването на цял ред галеристи и изкуствоведи под неговото име.
Както вече упоменахме, земята е пълна с несправедливост.
Само че иначе справедливостта би се казвала Баш шеф, а ние искаме да се казва Осигурителен институт, или Всекиму според вноските. Справедливостта се е казвала и "Крал Слънце". Луи XIV, комуто харесвало да покровителства изкуствата, отпускал на даровитите писатели и художници персонални пенсии през XVII век. Еднолично преценявал кому да даде, само понякога му помагали по-културни любовници. И знаете ли? Често имал вярна преценка.
Давал на можещи, давал на даровити, давал на кадърни, дори на гениални давал. Но понеже и Краля Слънце не е слънце, не може да огрее навсякъде. Някого пропускал. Чевръстият Боало например възпявал в стихове победите и делата на краля и кралят му давал. Давал и на Расин, който в някои от трагедиите си възвеличавал по косвен начин дворцовия блясък при Краля Слънце. Кралят бил благосклонен към него, вкл. финансово. После обаче Расин разкритикувал разни злоупотреби в държавата. Кралят отведнъж охладнял към драматурга гигант,
разлюбил го като творец,
секнал му, както се казва, месечното си благоразположение. Огорченият Расин скоро след това умрял. Но творчеството му останало.
Та ей това ни смущава - пустият личен момент. А не желанието на властта творците да добруват на старини. Защото и званията да възстановят, и "народните" само да имат право на персонални пенсии, то не народът ще ги избира. Народът само ще плаща. А този, който избира, е винаги нещо като феодал. Феодалите могат и да са културни, но и те са само хора, подвластни на дружби и капризи.
Примерно, я да си представим, че някога опре до г-н Цветанов да избере достоен за персонална пенсия певец измежду Веселин Маринов и - примерно - Васко Кръпката.
Не бива, не бива. По-добре господата Маринов и Кръпката да си се осигуряват самички. По-честно е.
http://kafene.net/analysis.html?fb_1101652_anch=13193267
Следващ постинг
Предишен постинг
Търсене
