Подписаното от премиера, синдикатите и работодателите „национално споразумение” за бъдещето на пенсионната система бе представено като реформаторски триумф. Заслужена ли е тази оценка?

За тържествената приповдигнатост и радостните фанфари, съпътствали събитието, със сигурност има поне една, напълно уважителна и валидна за всички причина – че най-после упражнението на днешните управляващи на тема пенсии завърши. Толкова мъчително, отегчително и безсмислено бе то, че краят му сам по себе си е повод за дълбока въздишка на облекчение.

Истинската реформа - задача за някое по-смело управление

За всекиго по нещо

Колкото до резултатите от него, всеки от участниците получи по нещо. Правителството получи благословия да измъкне още пари от работещите и бизнеса под формата на „данък пенсия” и отделно си взе 100 милиона „откуп” от частните пенсионни фондове, за да позакърпи бюджетната сметка в изборната година.

Работодателите бяха толкова стреснати от перспективата за национализация на тези фондове, че видяха във „великодушния”, макар и частичен, а може би и временен, „отказ” от нея повод за успокоение.

Синдикатите, противопоставящи се на всяка промяна, въпреки драматичното си тръшкане за пред публиката, на практика получиха почти всичко, което поискаха.

За сметка на това поколенията бъдещи пенсионери, драматично заинтересовани от промяна, не получиха нищо.

„Реформа”, която не решава нищо

Щастливи, че се отървават от безкрайните пенсионни преговори, някои от участниците в тях благодариха на премиера за „решителното му поведение в провеждане на пенсионната реформа”.

В действителност обаче днешното правителство се отказа от почти всички действия, понамирисващи поне малко на нещо като реформа, и щедро ги завеща на следващото, по-следващото и по-по-следващите правителства, които и да са те.

Първият вариант на т. нар. „пенсионна реформа” бе представен преди повече от година. Оттогава се смениха толкова варианти, че едва ли някой ги помни, а и няма смисъл да се помнят. В края на краищата бе приет най-мекият, най-разсроченият във времето и нерешителен вариант, при това без никакви гаранции, че ще се случи.

Скоро едва ли някой ще си спомня какво съдържа и той, а и едва ли има смисъл да се помни. Т. нар. „реформа” не решава трайно нито един от проблемите на пенсионната система, която в този си вид може да просъществува по-дълго само, ако все повече хора плащат все повече, за да може все по-малко хора, за все по-кратко време да получават малки пенсии.

Т. нар. "реформа" не включва трайно решение на нито един от проблемите на системата

Защото не се премахва нито един от дълбоките пороци на тази система и най-вече поредицата привилегии и изключения, които дават възможност за най-ранната в Европейския съюз реална възраст на пенсиониране. Защото не се прави нищо за промяна на модела на системата към укрепване на капиталовите пенсионни схеми, които да мотивират личната отговорност и личните спестявания.

Истинската реформа – някой друг път

Доволни от развръзката, синдикатите я определиха като „единственият възможен компромис” и „максимално балансираното решение”. И са прави – решението наистина е дотолкова компромисно и балансирано, че, запазвайки статуквото в обозримо бъдеще, на практика не решава нищо.

Истинската реформа ще почака за някой друг път. За някое отговорно, компетентно, смело и наистина реформаторско управление. Ако такова е възможно в България.

Автор: Я. Бояджиев, Редактор: А. Андреев