14 Декември 2010
в. Ла Стампа
Евгений Уткин
Центърът на Судиславъл със статуята на Ленин. Снимка: венивиди
За да се добереш от Москва до град Судиславъл в Костромска област, трябва девет часа да пътуваш с автобус, произведен в 70-те години, чиито амортисьори никога не са сменяни. Какво е разстоянието? Триста четиридесет и пет километра. В средата на единствения площад има църква, преживяла болшевиките. Тя никога не е била затваряна. На 200 метра от нея стърчи останал от социалистическото минало паметник на Ленин. Него също никой не иска да го пипа.
“Да махнем скулптурата и да сложим друга на нейно място ще е безполезно харчене на пари”, казва минувач, представящ се като Виктор Андреевич. Има други проблеми, за които трябва да се помисли. “Ние сме свикнали с него. Като минаваме през площада, не мислим чий е този паметник. Ние тук живеем, а не се занимаваме с политика”, добавя друг минувач. “Тук вече са разрушили една църква преди 90 години. Защо да следваме погрешния пример?”
Всеки път, когато се връщам в Судиславъл, ме очаква някаква изненада: нов магазин, невероятен воден курорт, отворен денонощно (кой знае дали има и по пет посетители на седмица?), малък хотел. С изключение на двете основни асфалтирани улици, всички останали са истински кошмар. От година на година се появяват нови ями, широки като кратер. Казват, че да се асфалтира е прекалено скъпо. Преди три години се появиха таксита. За едно евро ще те откарат до всяко кътче на градчето. Това е единственият “обществен” транспорт.
По време на социализма циркулираха два маршрутни автобуса. После ги спряха и многобройните пенсионери са принудени да ходят пеша до магазина за хляб и мляко, да се изкачват по хълма, за да идат на църква. Малцина имаха коли в съветските времена. Но все пак бяха повече отколкото сега. Основно руски “жигулки”, произведени в Толияти, аналог на Фиат 124. Все пак в последно време могат да се видят и чуждестранни марки с мощни двигатели.
Повечето от къщите са дървени, отопляват се с огнища с дърва. Някои къщи радват окото с весели дървени первази около вратите и прозорците, други явно се нуждаят от ремонт. Вода вадят от най-близкия кладенец, а дървените бани са на двора. През лятото да се миеш в тях си е даже романтично - прохладно, птички пеят. Но през зимата температурата пада до минус 35 градуса. Как ли преживяват? Бельото и през зимата, и през лятото се пере в рекичката, както и преди 30 години.
Две улици пресичат цялото градче: Советская и Комсомолская. Вече няма никакви комсомолци, забравен е и лозунгът “Цялата власт на Съветите!”, но на никой не му минава през ума да сменя имената на улиците. Управата на града се намира в квадратна, четириетажна полупразна сграда, която изглежда като изоставена. Фасадата й гледа към борова горичка, в която се крие езеро.
Допреди няколко години там имаше плаж, на който се къпеха децата. Казват обаче, че сега езерото е замърсено, въпреки че това не е сигурно. В езерото сега се къпят само най-отчаяните. Край пътя се вижда дървообработваща фабрика, наполовина изгоряла и отдавна неработеща. Разправяха, че бил я купил някакъв местен олигарх, но нищо не направил с нея.
Да-да, и тук има олигарси, макар и от по-дребен мащаб в сравнение с московските, които се разпореждат с нефта и газа. И тукашните олигарси имат големи, удобни къщи на три етажа, с обща площ 500 квадратни метра. Те си имат удобства у дома, но не и газоснабдяване. Въпреки че “Газпром” продава газ по цяла Европа, до Судиславъл газопровод не стига. И олигарсите, както впрочем и останалите жители на града, използват газ в бутилки, който стига за цял месец. От известно време се чува за газифициране на градчето, но проектът струва доста пари, и не всички са решили да се присъединят към него.
Някога градът се славеше с отглежданите в него норки. Кожените палта отиваха за износ по цял свят, включително и в Италия. Сега фермата практически не работи. В 90-те години хората стигнаха дотам, че се хранеха с храна за норки, за да оцелеят, та много зверчета загинаха поради недояждане. Всички се хвърлиха до правят зеленчукови градини (слава богу, земя има колкото щеш), да отглеждат картофи и краставици – храната на всички времена.
Това бе странен период на преход от социализъм към капитализъм. За някои донесе богатство, мнозина осиромашаха. Крадяха (по-точно казано – взимаха си) всичко. Тракторите и другите селскостопански машини, захвърлени от колхозите, за грошове се извозваха за вторична суровина.
Най-скандален е случаят със стената на езерото – любимо място за отдих на местните жители, а и на московчани. Имаше прекрасен плаж, можеше да се наеме лодка за разходка. Тази стена частично бе построена от стомана. Веднаж нощем някой я разруши и заедно с нея изчезна и езерото. Трябваше много време, за да се напълни отново с вода, но мястото вече не е така хубаво като по-рано.
Хората не знаят какво да правят. Младежите се оплакват от липсата на работа и места за развлечение. Всички си имат компакт-дискове, има множество мобилни телефони, но интернет все още се среща рядко. Младите заминават за съседните големи градове: Кострома, Ярославъл и даже Москва.
Остават само бабичките в своите дървени къщички, заети със зеленчуковите си градини. Възрастните жени са доста повече от възрастните мъже. Средната мъжка възраст е паднала от 73 години в съветските времена на 60. Средната възраст при жените не се е променила – 75 години.
На всеки въпрос, свързан с тежките условия за живот в Судиславъл, особено през зимата, те отговарят, че са свикнали. Не ги питайте за политика, за Медведев или Путин. На тях грижата им е дали не е прекалено топло за краставиците или много студено за картофите.
По БТА
http://e-vestnik.bg/10605/v-ruskata-provintsiya-krastavitsi-kartofi-i-samota/
А руската провинция. Не смятам да ги оплаквам. Нещастието му е доста широко в един все по-тесен свят за личността.
Аналогията с вихъра на процесите който е само мимолетна суета за непреходната невинна посредственост, хич не е интересен. Вълнуващо е колонизирането на Марс например. Новите военни конфликти. Или око протеза.
Ако има някакво носталгично очарование, идете в джунглите на Амазонка, игнорирайте Шекспир, Моцарт и да Винчи.
