21. 02. 2011 
С ожесточаването на събитията в Либия се очертаха и разликите между революциите в Тунис и Египет, от една страна, и в Либия – от друга. В последната те произтичат от специфичната социална структура на бедуинското общество. Трибализмът е пуснал дълбоко корени в тази нефтена държава. Той моделира и задължителния политически и икономически елитаризъм. „Хората от палатката”, както наричат най-приближения кръг лица около лидера Кадафи, произхожда предимно от неговото племе кададафа. Именно този нобилитет получава лъвския пай от нефтените приходи. Неслучайно информациите сочат, че по време на сблъсъците полковникът е предпочел да отиде в Сирт, неговото родно място, вместо да стои във все по-размирната столица Триполи. В същото време около един милион либийци от общо 6,5 милионното население на страната живеят с месечни доходи от около 75 долара. Западен дипломат в Либия, цитиран от сайта „Он ислям”, отбелязва, че Либия не прилича на другите арабски нефтени държави по нивото на стандарт на населението.
В дългата телевизионна тирада срещу демонстрантите, опитвайки се да спаси режима, Сейф ал Ислам – синът-реформатор на полковник Кадафи, е прав в едно отношение. В Либия може да избухне гражданска война и ще се лее много кръв, тъй като обществото е трибалистично. Това твърдение е продължение на заплахите, отправени от самия Кадафи срещу журналисти, общественици и активисти непосредствено преди избухването на събитията. Полковникът заяви, че ако започнат размирици отговорността ще носят племената на тези, които са ги инициирали.
Останалите твърдения на Сейф ал Ислам са част от пропагандата на режима. Среднощната му телевизионна интервенция обаче показва, че времето за приказки за демокрация, реформи и промяна свърши. На подобни думи обаче вече никой не вярва. Сейф ал Ислам говореше като част от племето кададафа, което ще понесе ударите на отмъщението на другите маргинализирани трибалистични групи, ако баща му бъде свален от власт.
Някои западни експерти говорят за разрив между Киринайка (Източна Либия) и Триполитания (Северозападна Либия). Самият Сейф ал Ислам не изключва възможността джамахирията да се разпадане на отделни държавици, посочвайки тази алтернатива като трагедия. Очевидно тази инсинуация е част от пропагандния ефект, но в същото време е и една от теоретичните вероятности за изхода от конфликта. Всеизвестен факт е, че зад съответния регионализъм в Либия наднича силен трибализъм. Всъщност това е намек, че на всяка цена хората на Кадафи няма да се откажат от своите привилегии, пък било то и с цената на разпада на държавата. На този етап никой не говори за южносуданския сценарий (въпреки че се усещат предпочитанията на Израел в тази насока), поне докато двете противникови страни не се окопаят трайно в своите позиции. Анти-Кадафи силите набират скорост и само чудо може да спаси репресивния режим на полковника.
Самата държава Либия е създадена през 1934 г. от италианските колонизатори като обединение на трите провинции Киринайка, Триполитания и Фезан (Югозападна Либия). Местните лидери се отличават по-скоро с племенен характер, отколкото политически (народните комитети), идеологически (революционните комитети), икономически, социален и т.н., какъвто се наблюдава в съседните Тунис и Египет. Това се дължи на странното съчетание между уникална обществена структура (трибализъм) и уникална управленска матрица (бедуинско народовластие, наречено джамахирия). По тази причина в анализа на действията на демонстрантите и респективно на властта прозира племенната принадлежност на отделните действащи фактори. Неслучайно известният египетски проповедник Юсеф Кардауи се обърна първо по „Ал Джазира” към „племената”, а след това и към „всички социални слоеве на либийското общество”, призовавайки ги да свалят режима на Кадафи.
С това обстоятелство може да се обясни оттеглянето на полицията от улиците на градовете и заместването й с армията. Полицаите са местни хора и трудно ще насочат оръжие срещу своите демонстриращи роднини и съплеменници. През 2004-2005 г. подобна ситуация се наблюдаваше в някои от градовете в Южен Ирак по време на сблъсъците между американския контингент и иракските сили за сигурност, от една страна, и бунтовниците от армията на Махди. Там част от армейския състав - предимно местните полицаи, хвърлиха оръжие и преминаха на страната на недоволните шиити.
Паралелно с това изпратените на Изток либийските армейски части са съставени основно от представители на племена, които не населяват тези градове. Кадафи е поверил самото командване на войската и елитните части на свои преки роднини – своите синовете Саади, Кхамис и зет си Абдула Сануси, а координатори са другият му син – Моатасим и братовчед му Кадаф Дам. Така на практика режимът на Кадафи, чиято племенна и социална основа е в столицата Триполи, е принуден да наложи със сила волята си над градовете в Киринайка (Бенгази, Бейда, Аждабия, Табрук, Дарна и др.), тъй като местните органи на властта са извън контрол. Неслучайно Кадафи „внесе” африкански наемници (около 35 000), предимно от френскоговорящото Конго (бивш Заир), но също така от Чад, Мали и Нигерия. Той няма вяра на местните племена, които са излъчили регионалните активисти на властта, предимно тези в революционните комитети. Последните, заедно със силовите структури, са гръбнака на режима, представлявайки най-верните и организирани последователи на идеите за „третия път” на полковник Кадафи. По данни от западни източници техният брой е около 15 000 – 20 000 души, но командното ядро е около 200 – 300 човека.
Редица наблюдатели отбелязват, че балансът на силите се е променил, когато едно от най-големите и авторитетни племена - уарфала е преминало на страната на демонстрантите. То има присъствие в цяла Либия и няколко пъти негови представители в армията са правили опити за преврат срещу Кадафи. Агенциите цитират един от шейховете на това племе, който заявява: „Преди Кадафи ни беше брат. Но ние вече му казахме, че вече не ни е брат.”
Редица от офицерите, които преминаха на страната на анти-Кадафи силите, са от племето зантан. Тази трибалистична група е разположена предимно в Западна Либия и нейните представители дават решителния отпор на африканските наемници. Например военна част, преминала на страната на въстаниците, командвана от бригаден генерал Фатахала Шахиби успя да свали самолет, транспортиращ заирци към летището в Табрук.
Пред арабския сателитен канал „Ал Джазира” един от лидерите на племето зауия, населяващо основно Киринайка, декларира, че ако насилието не спре, ще бъде преустановен износът на либийски нефт. Агенциите отбелязват, че и племената таурик и тубу, намиращи се предимно в Южна Либия, също са се присъединили към въстаниците. Като цяло офицерите и представителите на силовите структури, преминали на страната на въстаниците, произхождат предимно от племената, чиито лидери вече обявиха своя иредентизъм към централната власт.
Лондонският вестник „Шарк ал Аусат” информира, че Кадафи е поканил бившия втори човек на режима, популярния майор Абдел Салам Джалуд, да оглави едно бъдещо правителство. Подобен ход може да бъде обяснен не толкова с пламналата внезапна любов към отстранения в средата на 90-те член на бившия Висшия революционен съвет (ВРК), колкото с желанието да бъде привлечено на страната на бранещата се власт племето мукараха, чийто представител е Абдел Салам Джалуд. Това е една от най-авторитетните трибалистични общности в Западна Либия, върху която в много голяма степен се крепи властта на ръководителя на джамахирията. Джалуд е отказал офертата. Най-вероятно този акт ще направи положението на Кадафи в Триполи твърде тежко, а демонстрациите ще се разраснат и в столицата.
Заедно с това малкото останалите членове на бившия ВРК, с които Кадафи прави своя преврат на 1 септември 1969 г., призоваха своя бивш съидейник да се оттегли от управлението и по модела на Египет да предаде властта на армията.
http://www.orientbg.info/analizi/lybia.kadafi.html
