Снимки

Фердинанд Максимилиан Карл Леополд Мария, Принц Сакс-Кобург-Готски и Херцог Саксонски, е роден на 26 февруари 1861 г. във Виена. Завършва виенската академия "Терезианум", получавайки най-доброто за онова време образование. От ранна възраст Фердинанд проявява интерес към естествената история, в частност орнитологията, ботаниката и ентомологията. През 1879 г. заедно с брат си Август предприемат научна експедиция по поречието на р. Амазонка, откъдето се връщат с многобройни трофеи и колекции.  През 1884 г. е публикувана студия, озаглавена "Описание на птиците на Принц Фердинанд Сакс-Кобург и Гота". Член на Германските Орнитологическо и Дендрологическо дружества. През целия си живот продължава своите научни занимания.

През 1887 г. Фердинанд е избран за Княз на България. Благодарение на уменията си, на дипломатическия си усет и политическа мъдрост той съумява да се задържи на престола, непризнат от Великите сили.

В първите години Князът управлява с един от най-способните си министър-председатели - Стефан Стамболов. Благодарение на своята решимост, граничеща с деспотизъм, премиерът успява да изведе България на челно място сред балканските държави. За укрепването на устоите на младата държава и положението на нейния владетел е необходимо създаването на династия. През 1893 г. Княз Фердинанд сключва брак с Мария Луиза Бурбон-Пармска, внучка на Шарл Х, съперник на Луи Филип за френския трон. Този брачен съюз е опит за помиряването на двете френски династии.

На 18/30 януари 1894 г. се ражда първият Престолонаследник на новата българска династия Борис, Княз Търновски. Детето е кръстено по западен обред, основно условие за сключване на брака между родителите му. Ново доказателство за Русия, че "католическият Княз е удар по Православието".

След 1886 г. дипломатическите отношения между Русия и България са прекъснати. Смъртта на Александър ІІІ, непримирим противник на признанието, дава основания за нови надежди. Неговият наследник Николай ІІ проявява умереност и показва, че помирението е възможно при условие Престолонаследникът да премине в лоното на Православието. За католическите родственици това е тежък удар. Князът, подкрепен от майка си, осъзнава, че без припознаване от страна на всесилна Русия никоя европейска държава няма да го стори. След продължителни преговори и въпреки несъгласието на Светия престол, довело до отлъчването на Княза, на 2 февруари 1896 г. Княз Борис Търновски е миропомазан. Кръстник му става Император Николай ІІ.

Броени дни след това Султан Абдул Хамид ІІ Хан издава два фермана за припознаването на Фердинанд за Княз на България и Генерал-губернатор на Източна Румелия. Князът не щади сили и средства за издигането на своята държава до висотите на европейските монархии. Съумява да преодолее редица вътрешнополитически проблеми, като същевременно използва международното положение, за да постигне редица успехи за България.

Благодарение на усилията на Княза войската се превръща в най-мощната и добре подготвената на Балканите. Откриват се Държавен университет, Художествена академия, Духовна семинария, Технически училища. Князът лично учредява Природонаучния институт с музей, Зоологическа и Ботаническа градини, Ентомологическа станция. Под негов надзор и с постоянните грижи и упоритост се развива и усъвършенства железопътната и шосейна мрежа. Създават се пощенски и телеграфни станции из цялата страна.

Столицата на Княжеството придобива европейски вид - широки булеварди и улици, просторни градини и паркове, модерни сгради, електрически трамваи, улично осветление и телефонна мрежа.

Българското княжество живее напълно независимо, но формалният васалитет спрямо Османската империя продължава да тежи. На 22 септември 1908 г., възползвайки се от нарушаването на Берлинския договор с анексирането на Босна и Херцеговина от страна на Австро-Унгария, Княз Фердинанд провъзгласява Независимостта и приема изконния титул Цар на българите.

Останалите след 1879 г. поробени българи в Македония и Тракия периодично въстават срещу османската власт, но опитите им са подложени на кървави репресии. Техните страдания и мъки терзаят душата на България. През есента на 1912 г. цар Фердинанд поема предводителството на съюзените Балкански държави срещу Турция. В първата Балканска война България разширява значително границите си и постига безспорни успехи, но коварството на съюзниците довежда до нов военен конфликт. Русия, вдъхновителка на Съюза, изневерява на уверенията си за безпристрастен арбитраж и подкрепя претенциите на съседите. Така извоюваното от храбрите български войски в значителна степен е загубено.

Атентатът в Сараево през лятото на 1914 г. подклажда нова война, но този път далеч по-страшна и мащабна. В началото на Първата световна война всички отново търсят подкрепата на България. Цар Фердинанд не се обвързва с нито една от воюващите страни, а изчаква развитието на военните действия да очертае възможния изход от войната. Основната причина, поради която той влиза във войната е осъществяването на идеала за национално обединение на българите в изконните им етнически граници.

През есента на 1915 г. България застава на страната на Централните сили. Обещанията на Антантата за Македония и Тракия срещат отпор от съюзените им Сърбия и Гърция. За трети път в продължение на четири години българският войник показва забележителна храброст и с това отново спечелва възхищението на всички. Към края на 1916 г. България успява напълно да осъществи целите си във войната - всички поробени територии в Македония, Тракия и Добруджа са присъединени към Отечеството. Продължаването на войната изтощава храбрите войни. Неуспехите на военните действия и провалените опити за мирни преговори довеждат до неуспешния край на войната. Цар Фердинанд поднася най-голямата жертва пред Отечеството и поема отговорността за погрома във войната. На 3 октомври 1918 г. той абдикира и същата вечер заминава в доживотното си изгнание.

Настанява се в германския град Кобург, където се отдава на научните си занимания и интереси. До края на дните си Царят отец тъгува за любимата България, която никога повече не вижда.

Фердинанд І умира на 10 септември 1948 г., след като става свидетел на смъртта и на двамата си сина, на обявяването на републиката в България вследствие на един незаконен и фалшифициран референдум и прокуждането на невръстния си внук Цар Симеон II.