Прочетен: 2159 Коментари: 1 Гласове:
Последна промяна: 10.05.2011 22:15
Явор Дачков
Този текст беше написан веднага след скандала, предизвикан от филма на Би Би Си "Да купиш игрите" през 2004 година. Покойният вече Славков беше заснет със скрита камера да уговаря с "лобисти" продажбата на гласа си за предстоящия избор на страната домакин за Олимпиадата през 2012. В резултат на това беше изгонен от МОК, а България загуби мястото си в него. Затова пък всички световни медии отразиха случая и именно тогава името на Иван Славков "блесна" за кратко в международните емисии и вестникарски страници. Така светът узна за неговото съществуване, а покрай него чу отново познатите неща за България. За сметка на това славата му в родината не помръкна особено, а негов манталитетен прототип дори стана премиер. Пускаме отново статията, въпреки общоизвестното правило за споменаването на мъртвите, защото в последните дни имахме пълното основание да се питаме дали годината, която сме днес, не е 1981, а не 2011. Това е някакъв опит за постигане на малко равновесие в медийния потрес на тема Батето от последните дни.
Официалният талисман, който ще носи късмет на българските спортисти по време на олимпиадата в Атина, се казва Батето. Името беше избрано сред широко допитване в спортните среди. След избухването на скандала видни спортни деятели, общественици и политици (сред тях Емануил Йорданов от СДС) започнаха да умуват как прокуратурата може да повдигне обвинение срещу британските журналисти, които използвали незаконно скрита камера.
Тези детайли не се нуждаят от коментар. По-скоро потвърждават думите на британския журналист Андрю Дженингс, който сравни официалните български реакции на скандала с времената на сталинизма.
ДСБ бе единствената политическа сила, която реагира адекватно на скандала и остро постави въпроса за отговорността на Славков заради огромния срам, който навлече на България. Съвсем естествено е президентът Първанов да му отнеме най-високото държавно отличие, тъй като оттук нататък световните медии ще свързват България освен с българския чадър на Живков и с корумпирания Славков. За съжаление с друго не сме известни. Освен ако Първанов не смята, че именно това заслужава награда. Неговото мълчание, както и мълчанието на останалите институции и политици говорят за мълчалива съпричастност към делото на Славков. Българският преход започна с оглупялата физиономия на Живков, изненадан от десетоноемврийския преврат. И завърши с оглупялата физиономия на Славков, изненадан от телевизия Би Би Си.
Лицата на тъста и зетя маркираха началото и края на този период по един красноречиво символичен начин.
В България знаците и символите са много по-важни от всичко останало. Думите заместват действията, а медийните образи реалността. Затова най-разгорещените скандали у нас се водят за паметници и символи, а най-яростната борба е борбата за имидж и рейтинг. И двете се използват, за да запълнят дефицита на смисъл и виталност. Паметниците не изразяват фактологията от миналото, а неговата идеологическа интерпретация. Рейтингите не са мерило за същинските способности, а отражение на копнежа за величие и слава. За това в България е възможно да има паметник на диктатора, поръчал убийството на писател, а да няма паметник на убития писател, нито дори улица с неговото име.
В България селянинът Живков продължава да убива гражданина Марков и след смъртта. Благодарение на символите. Гражданинът Марков побеждава селяндура Живков само и единствено извън пределите на родината.
Това отклонение е нужно, за да се обясни защо скандалът със Славков е важен и защо формалната му страна не може да го изчерпи. Изобличението му не е просто изобличение на един корумпиран чиновник.
За българите това е краткият миг на истината. Когато завесата се повдига за секунди, за да разкрие същинския образ на прехода.
Онова, което винаги сме подозирали, но никога не сме искали да видим такова, каквото е. Е, видяхме го. Видяхме какво представлява “българската мечта”. Славков я олицетворява. И преди 10 ноември, и след него. Преди – със своето успешно сродяване с Партията, а след – със своето успешно оцеляване в демокрацията. И в двата строя много уиски, много момичета, много пари, много компании, много власт, много слава. Като текст на фолк песен – “И ловец съм и рибар съм, на закона мамата е...л съм”, “Бял мерцедес ме преследва”, “Левовете в марки” и т.н.
Мнозина българи биха били Батето, ако им се беше отворила възможност.
Впрочем те са батета на своите си нива. Затова и ударът по него е удар по тях. По масовия български манталитет. По Слави Трифонов, по чалгата, по Кеворкян, по Тошо Тошев, по Доган, по Бойко Борисов, по комунизма, по мутантите на комунизма, по журналистите, по мутрите и тяхната архитектура, по мръсотията, по каращите с бясна скорост в насрещното движение... На всички, за които някогашният девиз “Ние сме на всеки километър” днес е “Ние сме на всяка ефирна честота”. Бяха ударени там където най-много ги боли – по имиджа. По рейтинга. Осветиха ги с прожектора така, както не са били осветявани досега. Изложиха ги. Изкараха ги жалки. Направиха ги световноизвестни с тяхната алчност и глупост. Може би докато са гледали тъповатия Славков в хотел “Радисън”, мнозина негови близки приятели, събатета по манталитет и обикновени фенове са изтръпвали. Прехвърляли са наум подобни сцени от живота си и са се питали дали някога и тях не са ги спипвали със скрита камера. Споходил ги е проблясък на религиозен инстинкт. Майсторите на компроматите, ченгетата по професия и душа бяха надиграни с техните средства на техен терен. Със специални разузнавателни средства в хотел “София” (това беше социмето на “Радисън”).
Богомил Райнов, Емил Боев, бате Серго, бате Славков и останалата соцгероика, изграждана с десетилетия, бе препикана за три минути ефирно време от вражеската им Би Би Си, която навремето заглушаваха с неистови усилия.
Сега по-младите могат да разберат защо при комунизма Би Би Си и сродните й медии бяха забранени, а слушането им бе наказвано със затвор. Поредната иронична символика в този скандал. Забранената до 1989 г. медия, в която до последно работи убития от Живков Георги Марков, извърши виртуалното унищожение на неговия зет, на неговото наследство, на оцеляващия комунизъм, на фасадната демокрация, на агресивната простащина. Кадрите със Славков по Би Би Си бяха нещо като митинг. Хепънинг на изобличението. Мигове на голям български срам и в същото време на голямото българско възмездие.
За 24 часа Батето се превърна в аутсайдер. Изхвърлиха го отвсякъде, отнеха му привилегиите и акредитациите, показаха му мястото. Той, като истински българин, не подаде оставка, а излезе в отпуск. После ще излезе в болнични и така до края на олимпийската му мъка. Докато не разбере напълно, че безкрайният празник е свършил.
В началото казахме, че неговата физиономия бележи края на прехода така, както физиономията на неговия тъст отбелязва неговото начало. Годините, разположени между фалиралата идеология и триумфиращата престъпност. Между Живуркането и Славата по български. Истината за Живков се откри у Славков, а Славков стана възможен, благодарение на Живков. Когато идеологията отпадна, се разкри истинският манталитет на комунизма.
Идеологията умря, за да оцелее престъплението.
Лицемерни са гласовете, които, оправдавайки Славков, днес панически повтарят, че навсякъде има корупция. Никъде в цивилизования свят тя не е превърната в норма, в политическа система, в единствено икономическо правило Хубаво е все пак, че големият български хитрец, големият български играч бе надхитрен и надигран
по най-елементарен начин от британски журналисти. Не от български. Мнозинството от българските се кикотеха съучастнически на пиянските му изпълнения. По-потискащо нещо от самия Славков бе липсата на критична среда, която да го направи невъзможен. Когато кикотенето внезапно секна, остана да виси големият срам. Сега са поутихнали, но много скоро ще започнат да го рециклират. Да го изкарват жертва. Да го възкресяват. Нямат друг изход. Неговото изобличение е бламиране на тяхната публичност. Но успехът на този проект е съмнителен.
Батето умря. След Бриго Аспарухов това е още един знак, че България се интегрира в цивилизования свят. Не че това ще ни реши проблемите, но все пак си е утеха. Справедлив край на една уродлива епоха.
В. "Седем", 13.08.2004 г.
http://glasove.com/article-13606.php
http://svejo.net/1119516-globalization-balgariya-mezhdu-tateto-i-bateto-ili-v-pamet-na-edna-piyan-v-itsa
