Пламен Иванов

Това, което стана в Либия през 2011 г., бе свършено от либийския народ. НАТО само помогна. Либийците, както и другите народи от зоната на Арабската пролет, прибегнаха до оръжията, за да потърсятх свобода и справедливост след десетилетия и дори векове тирания и лъжи. Но без участието на Северноатлантическия алианс едва ли щеше да бъде постигнато нещо в Либия.

Какво стана

Бунтовническият Преходен национален съвет (ПНС) бе признат най-напред от страни от НАТО. Франция бе първата, на 10 март 2011 г., последвана на другия ден от целия ЕС. Да припомним, президентът Никола Саркози и неговият екип бе този, който върна Франция обратно във военната структура на НАТО, откъдето бе излязла за 43 години (1966 г. – 2009 г.).

Последваха други, също от НАТО: Италия, Германия, Испания - през юни. Великобритания и САЩ – през юли. България (заедно с Хърватия) призна ПНС на 28 юни - един ден след като Международният наказателен съд (МНС) обяви заповеди2 за арестуване на Муамар Кадафи, сина му Сейф ал-Ислам и шефа на разузнаването (и зет на Кадафи) Сануси. На 26 август 2011 г. признахме ПНС за единствен законен представител на либийския народ. Повечето от останалите страни от НАТО признаваха от самото начало ПНС като единствен легитимен представител на народа си, отхвърляйки режима на Кадафи като такъв.

Делегации на бунтовниците посетиха Лондон, Париж, Вашингтон, където срещнаха подкрепа и признание.

Арабската лига подкрепи бунтовниците, докато Африканският съюз (АС) остана разделен, главно заради позицията на Южна Африка и приятелски на Кадафи режими и движения из континента. Кадафи отдавна ги бе подкрепял с пари и оръжия. АС призна ПНС чак на 20 септември, след като ООН призна ПНС.

През критичните дни на юли, много преди настъплението срещу Триполи следващия месец, ПНС бе признат от 33 страни, от които 24 от НАТО, 20 от ЕС и 5 от Арабската лига. На 16 септември ОС на ООН (114/17 страни) като цяло призна ПНС3 като легитимен представител на либийския народ. Към 30 октомври около 100 страни бяха признали ПНС за законен представител на либийския народ, редица от тях като единствен. Признат бе и от не-членове на ООН – Ватикана, Косово, Палестина, Тайван.

От постоянните членки на СС на ООН, по време на конфликта САЩ, Великобритания и Франция признаваха единствено съвета като легитимен. Русия признаваше съвета за съ-легитимен, наред с правителството на Кадафи. Китай също признаваше режима, но поддържаше дипломатическо присъствие в Бенгази.

Русия се въздържа при гласуването на резолюция 1973 през март, докато на 12 август 2011 г. (при очевидния обрат в действията и предстоящото настъпление към Триполи) президентът Дмитрий Медведев подписа декрет за подрепата й. Променяйки след пет месеца становището си, Русия се обяви де факто и в подкрепа на действията на НАТО в Либия. Но Москва често критикуваше НАТО, че излиза извън рамките на мандата си, предвиден от ООН. Русия призна официално ПНС на 1 септември, а на 3 септември външният министър Лавров покани ПНС на преговори в Москва по енергийни проекти (бунтовниците бяха заявили, че дяловете от нефта за други страни ще бъдат преговаряни приоритетно за подпомагалите ги страни, докато критично настроените ще бъдат ограничавани). Китай призна официално ПНС на 12 септември 2011 г.

Повече от призналите ПНС страни съставляваха Контактната група по Либия. Създадена с конференцията в Лондон през март 2011 г., групата се промени в Приятели на Либия на срещата си на 1 септември с.г. в Париж. България стана член на Контактната група на срещата й през юни в Абу Даби. На четвъртата си среща в Истанбул на 15 юли с.г. групата подкрепи бунтовническото правителство като легитимна власт в Либия и действията на НАТО.

На 26 октомври 2011 г. началникът на Генералния щаб на Катар ген. Ал Атиях обяви, че след консултации със съюзниците от НАТО те са му предложили Катар да оглави една нова коалиция от арабски страни, заместваща Приятели на Либия, която да продължи да подкрепя страната.

Военни доставки и помощи за бунтовниците оказваха няколко държави. По-активни бяха Франция и Катар. Доставянето на оръжие поначало изпадаше в разрез с резолюция на СС на ООН 1970 (26 февруари)4 и поддържаното чрез морските сили на НАТО ембарго. Обаче, улеснение създаде възможността за тълкуване на тази резолюция чрез следващата резолюция по Либия 1973 (17 март)5. Резолюция 1970 забраняваше доставките за всички страни в конфликта в джамахирията, т.е. и за бунтовниците, докато 1973 бе прицелена в защитата на гражданското население и териториите му от действията на Кадафи. Макар, че резолюция 1973 призова за стриктно спазване на ембаргото чрез 1970, тя можеше да бъде използвана за отменяне, поне частично,  на смисъла на последната. Става въпрос за текста „всякакви мерки за защита на населението” срещу режима, при което излизаше, че може да става въпрос и за оръжия.

Доставките от Франция обхващаха френско и вероятно европейско и друго оръжие, след като Франция е вносител от много страни. Франция бе най-решителна и най-последователна в подкрепянето на бунтовниците и цялата кампания.

През юни Франция достави пратка със стратегически замисъл в западната част на Либия. Френски самолети спуснаха оръжие в планината Нафуза, на 100 км югозападно от столицата. В западната част на страната (Триполитания) бунтовниците бяха по-слаби, отколкото в източната (Киренайка), почти цялата в техни ръце скоро след началото. Южната (Фезан) бе слабо засегната от конфликта. В западната е столицата, която един ден трябваше да падне. В Нафуза живеят много бербери – решаваща бунтовническа сила – превзели със свои усилия планината. Франция искаше да затвърди статута си на водеща страна в операцията, след първа употреби авиация срещу обекти на режима. Франция желаеше да прекрати международните съмнения в протакане на конфликта и нерешителност на НАТО, като допринесе по-решително за доближаване на победния край. Френските доставките в Нафуза включваха противотанкови управляеми ракети (ПТУР), автомати, боеприпаси и др.

Дискусиите във Великобритания дали да има оръжейни доставки се проточиха и Франция взе преднина. Великобритания достави бронежилетки, комуникационни средства и др. Към щаба на бунтовниците в Бенгази функционираше екип от британски съветници.

Поради различни причини, Германия и Турция бяха по-предпазливи.

САЩ доставяха медицински средства, апаратура за радиосвръзка, униформи и др.

Полската преса съобщи, че правителството е доставяло на бунтовниците ПТУР и военни коли.

Общо взето, военната помощ от САЩ и Европа не бе така масивна, както бе при други конфликти и най-вече Югославия през 1990-те години. Европа и САЩ през последните години са в примката на финансово-икономическа стагнация, орязани военни бюджети и изтощеност от други ангажименти и конфликти.

От Катар имаше разнообразни оръжия, вкл. ПТУР, автомати, облекло и др. От Египет – автомати, пистолети, боеприпаси. Известни количества екипировка доставиха ОАЕ.

Подпомагането – военните удари от въздуха, военните доставки и др. – заедно с международните ограничения възпрепятстваха сериозно армията на Кадафи. Без забранената зона за полети, помощите и ударите на НАТО бунтовниците щяха да са беззащитни срещу правителствените войски.

Нямаше точни данни за бунтовническите сили – нарекли се Национално-освободителна армия, но се счита, че наброяваха средно 30-35 хил души, поне през юли 2011 г. За отбелязване е, че нарастваха постоянно, след като в началото бяха само няколко хиляди, после станаха 40 хил, а към края на конфликта – 45-50 хил. души. Към началото на ноември с.г. вече намаляха до 15 хил души. Макар и неголяма, в контекста на всички други обстоятелства, плюс гъвкавата й маневреност, такава сила съответстваше на ефективно ангажираните в конфликта военни сили на Кадафи, изложени на ударите на НАТО. Бунтовниците успяха да развърнат до края на конфликта към 35 свои бригади.6 Това бяха бойните им единици, от по няколкостотин до хиляда и повече души. Те дори обявиха своя авиация, която така и не полетя, за да не пречи на поддържаната въздушната зона над страната и полетите на съюзническите самолети.

При Кадафи се сражаваха наемници от различни страни, изчислявани на 6-8 хиляди. Повечето бяха от суб-сахарна Африка, туареги и други, както и от Европа, откъдето най много от района на бивша Югославия. Доброволци имаше и при бунтовниците, за съжаление мнозина от групи на Ал Кайда по света. Отделно, избягалите от армията на Кадафи офицери и войници при бунтовниците бяха около 6 хил души.

Бунтовническите сили натрупаха полеви опит с успешните сражения за превземането на градове като Бенгази (над 600 хил души), Мисурата (550 хил), Зауия (200 хил), Аждабия (над 75 хил) и най-вече Триполи (над 1 млн).

Бунтовниците използваха приетия през 1951 г. от кралския режим трицветен флаг, тогава символизиращ постигнатата свобода и независимост след окупацията на Италия.

Военната сила на режима за 2011 г. на най-богатата на нефт в Африка, 6-милионна Либия, по данни от международни статистически институти и други източници, бе армия с обща численост 76 хил души.7 На практика, действащата войска, с която разполагаше Кадафи, наброяваше не повече от 30 хил души и, заедно с паравоенни структури и наемниците възлизаше общо на около 45 хил души. Състоянието, подготовката и оръжията бяха на добро ниво. Но многото бягства, нарастването на силите и успехите на бунтовниците и понасяните удари от НАТО постоянно намаляваха потенциала й.

НАТО пое мандата за военни действия официално от 23 март 2011 г., макар военните удари в операция „Обединен защитник”8 да започнаха малко по-рано, с изстреляните ракети от американски и британски подводници. Участваха 19 страни, от които 14 от алианса, а останалите бяха Швеция, Катар, Йордания, Мароко и ОАЕ. Нашето едномесечно участие с фрегата „Дръзки” (завърнала се началото на юни с.г., нямаше второ участие) бе за поддържане на международното ембарго по море – спирания и проверки на кораби. Норвегия изтегли авиационното си участие в края на май, но продължи с хуманитарно съдействие.

Над 8 хил военни бяха ангажирани в операцията, наред с 260 авиационни и 21 морски единици. Бяха използвани военни бази във Франция, Испания, Италия, Гърция, Турция, Великобритания, Германия.

Не бяха предвидени и нямаше войски от армиите на сушата в Либия.

На 22 юли 2011 г. генералният секретар Андерс Фог Расмусен се обърна към населението на Либия, изтъквайки, че НАТО изпълнява ангажимент да го защитава от режима за неговата свобода и бъдеще, под егидата на ООН, който ще продължи „с всички необходими мерки” и „докато е необходимо”.

След падането на Триполи, на 22 август с.г. Расмусен потвърди ангажимента на НАТО да продължи да защитава населението на Либия докато то реши относно постигането на своята свобода и мир.

Краят на операцията. На 21 септември срещата на НАТО продължи операцията с 90 дни – Кадафи бе жив, сраженията продължаваха. На 21 октомври, ден след смъртта на Кадафи, НАТО реши операцията да завърши на 31 октомври 2011 г.

На 16 септември с.г. СС на ООН прие резолюция 2009,9 с която създаде мисия на ООН в Либия. На 26 октомври председателят на ПНС Мустафа Абдел Джалил поиска операцията да продължи до края на 2011 г. – да предотврати евентуален обрат. Но от НАТО вече бе обявен краят й на 31 октомври, а на 27 октомври СС гласува резолюция 201610 за изтичане на мандата на НАТО на същата дата – 31 октомври 2011 г., в 23.59 ч.

Посещението на Расмусен в Либия на 31 октомври 2011 г. бе оценено като историческо. Той обяви в Триполи гордостта на НАТО и края  операцията, с която бе защитавано населението на Либия. Джалил благодари на НАТО за подкрепата и оценките от НАТО, че либийците са показали истинска саможертва за свободата си. Демонстраците на радост по време на посещението на генералния секретар подчертаха общественото задоволство от съдействието на алианса.

Въпросът с мандата на ООН за НАТО остана продължителен и предизвика дискусии. Мандатът на резолюция 1973 не съдържаше свалянето на режима, ликвидирането на Кадафи или военното подпомагане на бунтовниците, но в разгара на лятото започна да се забелязва именно това. През август 2011 г. държавният секретар Хилари Клинтън и други високопоставени представители от САЩ, Великобритания и др. изтъкнаха, че Кадафи вече е законна цел на операцията, включително с прилагане на резолюцията, тъй като се явява конкретен военен обект от структурата на командната система на страната. Критично настроените страни имаха резерви към такива изказвания.

В действителност, ролята на НАТО забележимо се трансформира от прилагане на резолюцията към подкрепа на бунтовниците и премахване на режима. Въздушните удари започнаха да бъдат нанасяни до зоните на действие на бунтовниците и просто разчистваха пътя пред тях. В Мисурата, Брега, Нафуза или Зауия точно ударите промениха баланса на силите в тяхна полза. С вероятно съдействие или прикритие чрез кораби на НАТО се прехвърляха по вода оръжия от едно бунтовническо пристанище до друго. Координацията между бунтовниците и НАТО бе забележителна: редовни връзки по телефона, преки контакти, визуална сигнализация за предотвратяване на въздушни удари върху „приятелски” колони по пътищата и много още. Говорителят на НАТО призна по време на един от брифингите в щаб-квартирата в Брюксел, че алиансът следи ситуацията чрез информация от свои източници. Това, най-вероятно, се отнасяше за офиса за връзка в Бенгази, откъдето информацията се предаваше пряко в щаба на НАТО в Неапол.

Оценка, изводи, уроци

- Операцията продължи 7 месеца. Бяха извършени общо над 26 хил полети (от които почти 10 хил за бомбардиране) и бяха обявени за унищожени около 6 хил военни цели.11 Сред тях са 1500 танка, бронетранспортьори, самоходни гаубици, оръдия, бронирани коли и др., 360 склада за боеприпаси, 500 зенитни ракетни системи, няколко самолета, над 400 командни пункта, центрове и други обекти и др. Военните кораби улесниха над 2500 доставки на хуманитарна помощ.

От никоя страна от НАТО нямаше пострадали пряко в действията или конфликта. Имаше само няколко нещасни слуачая или аварии.

Международната среда на икономически затруднения не попречи сериозно. Сравнително бързо алиансът се обедини и премина към общи практически действия. Освен другото, това показа адаптивност към операционния контекст. НАТО работеше както трябва да работи една военна организация в конфликт.

Данните за пострадалите мирни жители останаха противоречиви: либийското министерство на здравеопазването на Кадафи съобщи през юли за 1000 жертви мирни граждани и 4500 ранени граждани. Говорител на Кадафи заяви през септември, че ударите на НАТО са убили 350 граждани и ранили 700.

Досега не е изяснен броят на жертвите, причинени от режима и неговите защитници, сред гражданското население, бунтовниците и др. Варират от 3 до 30 хиляди души.

- Бойните действия бяха с оръжията на авиация и кораби. Сраженията на сушата водеха само бунтовниците. Превземането на градове и столицата и свалянето на правителството стана без сухопътни сили на НАТО – за разлика от Багдад и Кабул.

Действията се организираха и водеха скоростно: ускорено се преминаваше от планиране към атаки, с използване на изненада. Само десетина дни след резолюцията на ООН от щаб-квартирата на НАТО имаха готовност за действие и се премина към такова. За сравнение, 11 месеца изминаха от резолюцията на ООН до първите действия за зоната без полети над Косово.

Важна особеност от началото и през целия конфликт бе, че НАТО своевременно изведе от строя единната система за противовъздушна отбрана и противодействието срещу самолетите му бе почти никакво. Нямаше свален самолет от НАТО и дори излетял либийски самолет срещу самолет от НАТО.

Върховният главнокомандващ на ВС на НАТО ген. Джеймс Ставридис отбеляза в края на операцията,12 че 10-те години съвместни действия в Афганистан очевидно са довели до положителни последствия.

- Американците и европейците. Всички съюзници участваха и вземаха решенията равнопоставено. Европейците не се чувстваха в операцията като второстепенни или помагачи, каквито коментари имаше за конфликтите в Ирак и Афганистан, където водеща сила подчертано са САЩ. Като че ли след тези два конфликта, сега, в съседната средиземноморска зона, европейците получиха шахматната дъска да разиграят своите фигури.

Канада участваше също активно; канадец бе генерал Шарл Бушар, командващ операцията.

От всички полети, американски бяха 25%.13 Останалите 75% се разделят така: Франция и Великобритания –  35%, останалите 15 страни – 40%. Само неамерикански кораби (100%) извършваха действията по налагане на ембаргото по море.

Във войната в Косово САЩ пуснаха 90% от всички високоточни боеприпаси, а останалите съюзници – 10%. Сега, 90% от целите бяха унищожени от другите съюзници, а 10% - от САЩ, по много точен начин, рядко с пропуски.

Великобритания и Франция унищожиха 40% от целите. Италия, четвърта по принос, включително във въздушните удари, предостави решаващо важните си близки бази за действие на авиацията, намиращи се пряко на север от Либия.

- САЩ. Арбитърът в операцията, неизменно, бяха САЩ. Те „водеха отзад”, зад гърба на една фасада, в която лидерите бяха Франция и Великобритания.

Без решаващо важната и голяма по обем разузнавателна информация от безпилотните самолети на САЩ нямаше да има военен успех. Самолетите наблюдаваха селища, военни групировки и други обекти, като всички от НАТО разчитаха на тях. Включително френските самолети, успешно атакували конвоя на Кадафи край Сирт, без да знае тогава никой от НАТО, че той се е криел в него.

Само САЩ разполагат с такъв флот от безпилотни самолети, какъвто развръщат вече в няколко чувствителни точки по света в хода на борбата срещу тероризма.

САЩ предоставяха още решаващото презареждане във въздуха, за да могат самолетите да функционират по-дълго над либийска територия.

- По-малките от НАТО. И техният принос бе силен. Дания и Норвегия заедно унищожиха цели колкото Великобритания. Дания, Норвегия и Белгия пуснаха бомби колкото Франция.

Испания, Холандия, Турция, Гърция, Румъния, България имаха принос за налагане на зоната без полети или ембаргото по море. Няколко страни от НАТО не участваха пряко в операцията, но предоставиха свои военни (и България) в командните й структури. Швеция, европейски не-член на НАТО, имаше решаваща партньорска роля, допринасяйки със свои морски и въздушни сили.

- Страни извън територията на НАТО. Това са четирите арабски партньори ОАЕ, Йордания, Катар, Мароко. Катар сътрудничеше най-активно. Катар участва с няколко изтребители и транспортни самолети в зоната без полети. Катарски военни експерти подготвяха т.нар. Бригада Триполи, предвидена да атакува столицата откъм планината Нафуза. Катар предостави територията си за много срещи с лидери на бунтовниците за координиране на действията. Страната подпомогна решението на Арабската лига за одобряване на идването на НАТО на помощ.

Йордания и ОАЕ участваха с изтребители за поддръжка.

Според някои източници, в нахлуването в столицата са участвали съвместни екипи на британски, френски, катарски и йордански специализирани сили за градски боеве показали добра съгласуваност.

Отделно, катарски екипи охраняваха в Бенгази лидерите на бунтовниците.

Трите арабски страни допринесоха повече от някои съюзници от НАТО!

- Бележки и недостатъци по операцията. През пролетта на 2011 г. се почувства недостиг на боеприпаси и по-голям брой опитни пилоти, необходими за формиране на достатъчно голяма начална въздушна групировка за борба срещу много цели. Проблемът с боеприпасите бе решен скоро, като бяха взети от страни, които разполагаха с повече: САЩ, Великобритания, Франция.

При отсъствие на войски на сушата и собствено разузнаване от въздуха на редица страни, често пъти трябваше да се импровизира. Пилотите им често разчитаха на наблюдаване отгоре да разграничат фронтовата линия – къде са „нашите” и противниците. Навярно, още продължително време ще се чувства липсата на безпилотни разузнавателни самолети в армиите на редица съюзници.

Недостатъчни бяха точните боеприпаси, снабдени с GPS-механизми. Само САЩ разполагаха с достатъчен брой. Такива гравитационни бомби се прицелват прецизно и унищожават само целите, без нанасяне на щети сред мирното население. САЩ имаха запаси и предоставиха на нуждаещите се съюзници, но самото искане и предоставяне отнемаше техническо време и спешни усилия.

Единствено чрез увеличаване на военните си разходи страните от НАТО биха могли да отстранят споменатите недостатъци. В момента, 28-те страни харчат средно 1,7% от БВП. Задачата остава трудна, с орязваните от парламентите военни бюджети в продължаващата трудна национална и международна среда и криза.

- НАТО доказа ролята си по един позитивен начин, действайки успешно под ясен мандат на ООН. Мандатът на ООН даде юридическата база за действие и санкционира използването на всички мерки за защита на либийското население. НАТО помогна на народа на Либия. Един от успехите е спасяването на десетки хиляди животи, чрез възпиране и побеждаване на силите на Кадафи да не нанесат щети на бунтуващото се население. Успешно бе изпълнена и мисията по блокадата за налагане на ембарго и зона без полети.

Свършената отлично работа от съюзниците спечели благодарност от либийското население и подпомогна протичаща историческа промяна. Операцията приключи и съюзниците се оттеглиха, но НАТО не изоставя Либия и остава с готовност да допринася на бъдещето й като на една приятелска страна, ако й се наложи и отправи искане.

- През последните години имаше доста критики към НАТО, на изток и дори на запад. Че изживява времето си от Студената война, функционира лошо и дори се е изчерпал като военен и политически съюз и няма нужда да съществува. С операцията, обаче, се доказа жизнеността на НАТО. Критиките бяха опровергани като неоснователни.

- В горния контекст НАТО спечели много PR-победи на фона на изключително позитивното приемане сред обществата и медиите в арабските страни. Докато НАТО търпеше PR-критиките срещу себе си на запад и изток, имидж-победите сред арабския свят бяха невероятни. Коментари по Ал Джазира, например, съдържаха критики защо силите на НАТО бавят намесите си в определени места и периоди от време, затруднявайки либийските бунтовници. Масови демонстрации по улиците издигаха гласове и плакати с думите „Да живее НАТО и Америка”, „Благодарим”, „Добре доши Камерън и Саркози”. Колко десетилетия бяхме свикнали само със „Смърт на Америка и НАТО”, „Долу...” и т.н.

- НАТО постигна трета важна победа след Студената война: след Босна и Косово.

- Страните от НАТО продължиха да натрупват опит и натренираност. Те научиха нови уроци от пряко водене на бойни действия и бомбардировки в една сравнително мащабна операция. Едва ли скоро ще се практикува подобно коалиционно действие.

- НАТО и западът трябва да капитализират стратегическите ползи от положителното отношение към НАТО сред Либия и арабския свят. Те трябва да не изключват подпомагане, в съответствие с международни резолюции и решения и без притеснения заради външни критики, в по-широкия район на продемократично и прозападно ориентирани сили, консолидирайки уместно извършващите се промени.

Обща черта на тези промени в Северна Африка и Близкия Изток, както преди в Източна Европа, Южна Америка или Южна Африка, е, че се желае повече демокрация и повече допир със западния свет, без връщане назад в тоталитарното време.

- Средиземноморието - Северна Африка придобива една нова перспектива за себе си и Европа, НАТО и ЕС. Очертава се като един съседен район на промени и нови възможности за партниране, към който не можем да оставаме безразлични.

След конфликтите, страни от НАТО и ЕС са готови да подпомагат решаващо за изграждане на нови демократически институции и политически процес, нови партии, организация на избори, правни реформи и т.н.

Франция желае да съживи инициативата на президента Саркози за Средиземноморски съюз. Генералният секретар на съюза подаде оставка през януари 2011 г., в разгара на бунтовете в Египет. Той изрази недоволство от силно орязания бюджет, слабата ангажираност на страните-членки, лошия механизъм на работа на съюза, лошите условия за работа, невъзможността служителите му в щаб-квартирата да осъществят дори един проект. Остава конкретният въпрос как ще трябва да се съживява съюзът и трябва ли да възприема някакъв нов облик?

- С падането на Кадафи и Сирте се сложи край не само на военните действия, но това стана символичен крайъгълен камък на цялата Арабска пролет.

С кардиналната промяна, в Либия потенциалът за нови реформи стана по-силен. Народът в Либия вече по-уверено трябва да се захване за проебразуванията.

Либия стана добър пример за други арабски страни. На 20 октомври 2011 г. новото либийско ръководство призна опозиционния Национален съвет на Сирия. Този съвет използва подобна терминология и реторика като либийския ПНС, а и като в целия демократичен свят. По същото време, членовете на сирийския съвет отправиха призив от Триполи, където бяха на посещение, към привържениците си да следват либийския пример.

- За съжаление, Кадафи, синът му Сейф и други от вътрешното обкръжение избегнаха съдебен процес в Хага. Добре беше да бъдат съдени за получаване на възмездие и разкриване на истини по начина, както стана със Слободан Милошевич.

Предизвикателствата: проблеми и противоречия

Някои от либийските проблеми и противоречия хвърлят трайни предизвикателства за продължителен период от време след военните действия.

- Кадафи обединяваше със сила в едно центробежните тенденции в страната. Без него, те трябва по нов начин да бъдат хармонизирани. Водеща задача за ПНС е намирането на общи интереси и допирни точки за сплотяване на населението около нова единна кауза.

- Сред самия ПНС има няколко центрове на силата. Те са главно с териториален произход - Триполи, Мисурата, Зинтан и другаде, където имат свои военни групировки и политически представители. Повечето са водени от чисто желание за отмъщение или нежелание точно Джалил да им бъде лидер. ПНС трябва да положи усилия да ги обедини, изграждайки ново национално самочувствие и съзнание.

- Елементът племенност в обществото е много по-силен, отколкото в обществата на Тунис или Египет. В Либия има стотици племена, сред които най големи са берберите. Все пак, тези противоречия не са с разкъсващ потенциал, както в Афганистан и Ирак. В Афганистан Хамид Карзай се бори с талибани и влияние на външни сили (на първо място Пакистан). В Ирак Нури ал-Малики се бори с териториална фракционност на етническо-религиозна основа и външно влияние (на първо място от Иран).

- Синът Сейф ал-Ислам можеше да се опита да поведе отвън някаква въоръжена опозиция или терористични атентати в страната. Последвалото относително затишие след залавянето му показва липса на такива силни тенденции, които да заплашат страната. Становището на МНС и главния прокурор Луис Морено-Окампо се промени и допусна Сейф да бъде съден в Либия, а не предаден на международния съд.

- Разоръжаването на всички въоръжени групировки и събирането на оръжията е сложна задача. Например берберите, които подпомагаха бунтовниците, нямат намерение лесно да предават оръжията. Генералният секретар на ООН Бан Ки-Муун на посещение на 2 ноември 2011 г. в Триполи определи задачата като приоритетна.

- Изграждането на новите сили за сигурност – армия, полиция, служби и др. – среща затруднения от проблемите между групировки, събирането на оръжията и наличието на много ислямисти. Новите сили са необходими за една на нова Либия, за каквато воюва НАТО, чиято власт да бъде стабилна от самото си начало. САЩ обещаха 40 млн долара за укрепване и въоръжаване на силите. На 18 октомври в Либия Хилари Клинтън посочи,14 че САЩ скоро ще дадат сумата за закупуване на оръжия и укрепване на демократичните институции и ще съдействат на процеса на продължаващо разблокиране на милиардите авоари на режима в банки по света.

- Последствията от програмата за химически оръжия на режима все още не са ликвидирани, както и опасността да попаднат в неправилни ръце. Либия се присъедини към Конвенцията за унищожаването им през 2004 г. и декларира наличие на 25 тона иприт, 1400 тона прекурсорни химикали, 3500 химически авиобомби, 3200 химически артилерийски снаряди, три фабрики за производство и др.15 До февруари 2011 г. - началото на конфликта - бяха унищожени химическите снаряди, 55% от декларирания иприт и 40% от декларираните прекурсори. Много опасни вещества останаха на открита местност. След конфликта се очаква дейностите по унищожаването да се възобновят и активизират.

- Най-опасният риск са отключените латентни сили на радикалния ислям, потискани от режима на Кадафи. Те воюваха срещу него, на страната на бунтовниците. Заради тяхната особеност и протичащите вече в други арабски страни подобни промени, няма пълни гаранции, че Либия непременно отива в международния екип на демокрацията. С избори, радикалните могат да вземат властта, както стана вече в Тунис. На 24 октомври 2011 г. ислямистката партия Енада получи 37% от гласовете и решаващия брой 89 от 217 места в парламента.16 Най-голямата светска партия спечели едва 16% от гласовете. Енада бе забранена от режима на Бен Али. От 28 ноември 2011 г. до 3 януари 2012 г. е серията парламентарни избори, последвана от президентски избори през март 2012 г. Както се очакваше, Мюсюлманските братя и Салафистите заемат водещите позиции.

Картината в Либия е подобна. Новият временен премиер Абдуррахем ел-Кейб, независимо и от американското си гражданство и образование, дойде след настояване от ислямистите Джибрил да слезе от сцената като твърде прозападен и светски интелектуалец. Преди края на ноември 2011 г. ел-Кейб подбра ново преходно правителство, което има 8 месеца да посочи дата и организира избори. Както той, така и Джалил, вече обявиха, че Коранът и шериатът ще са първоизточници на либийската конституция и законодателство. Джалил заяви готовност да премахне забраната за полигамията и други забрани, наложена от Кадафи, както и да въведе ислямски закони например в банковото дело, премахващи лихвите по заеми.

Развитието на Арабската пролет навсякъде като че ли измества младите прозападни бунтари от улиците и поставя на тяхно място по-добре ориентираните към властта ислямисти. Дали революциите изяждат своите деца? Този процес изглежда неизбежен. Надеждата за стабилност и по-нормално бъдеще, обаче, е в участието в демократичния процес: научаване на демократични норми, в плуралистична и алтернативна среда, сътрудничество със западните страни и отказ от бомбения тероризъм на Ал Кайда. Дали ще стане така? Предстои да се види. Но не бива да се остава в наивни очаквания, на гребена на еуфорията от победите на революционерите. С едната ръка трябва да помагаме с твърдото условие за демократична ориентация, с другата – да държим оръжието на твърдия отговор.

------------------------

1 Авторът е независим експерт по международна сигурност и отношения. Докторант по международни отношения в СУ „Св. Климент Охридски”. Член на Атлантическия клуб в България.

2 Pre-Trial Chamber I issues three warrants of arrest for Muammar Gaddafi, Saif Al-Islam Gaddafi and Abdualla Al-Senussi, ICC-CPI-20110627-PR689, 27.06.2011:
http://www.icc-cpi.int/NR/exeres/D07229DE-4E3D-45BC-8CB1-F5DAF8370218.htm

4 UN SC Resolution S/RES/1970 (2011) Peace and security in Africa, 26 February 2011: http://daccess-dds-ny.un.org/doc/UNDOC/GEN/N11/245/58/PDF/N1124558.pdf?OpenElement

5 UN SC Resolution S/RES/1973 (2011), The situation in Libya, 17 March 2011:
http://daccess-dds-ny.un.org/doc/UNDOC/GEN/N11/268/39/PDF/N1126839.pdf?OpenElement

6 National Liberation Army (Libya), Wikipedia, the free encyclopedia:
http://en.wikipedia.org/wiki/National_Liberation_Army_(Libya)

7 Libyan Armed Forces, 2011, Wikipedia, the free encyclopedia: http://en.wikipedia.org/wiki/Libyan_Armed_Forces
RIAN/RIA Novosti, 2011: http://a8.sphotos.ak.fbcdn.net/hphotos-ak-snc6/190565_10150171491881181_357990416180_8949996_4067756_n.jpg

8 NATO Arms Embargo against Libya - Operation UNIFIED PROTECTOR:
http://www.nato.int/nato_static/assets/pdf/pdf_2011_03/20110325_110325-unified-protector-factsheet.pdf

9 UN SC Resolution S/RES/2009 (2011), The situation in Libya, 16 September 2011:
http://daccess-dds-ny.un.org/doc/UNDOC/GEN/N11/502/44/PDF/N1150244.pdf?OpenElement

10 UN SC Resolution S/RES/2016 (2011), The situation in Libya, 27 October 2011:
http://daccess-dds-ny.un.org/doc/UNDOC/GEN/N11/567/10/PDF/N1156710.pdf?OpenElement

11 Operation UNIFIED PROTECTOR Final Mission Stats, NATO, 02 November 2011:
http://www.nato.int/nato_static/assets/pdf/pdf_2011_11/20111108_111107-factsheet_up_factsfigures_en.pdf

http://www.nytimes.com/2011/10/31/opinion/31iht-eddaalder31.html?scp=1&sq=stavridis%20october%202011&st=cse

14 Clinton makes unannounced visit to Libya, CNN, October 18, 2011:
http://edition.cnn.com/2011/10/18/world/africa/libya-clinton/index.html

15 Libya and weapons of mass destruction, Wikipedia, the free encyclopedia: http://en.wikipedia.org/wiki/Libya _and_nuclear_technology. Libyan chemical weapons stockpiles intact, say inspectors, Guardian, 4 November 2011: http://www.guardian.co.uk/world/2011/nov/04/libya-chemical-weapons-stockpiles-intact

 http://www.orientbg.info/analizi/ilbia_ivanov.html