Свръх амбицията му за власт съвпадна с почти всеобщото настроение за налагането на здрава ръка, която да фрустрира политическото противоборство и да премахне опасността от сепаратиска дезинтеграция на страната.

В известен смисъл той успя да реши тези две задачи. От една страна за това спомогнаха редица обективни фактори, като икономическия растеж в глобален план, стратегическата преориентация на Запада след 11 септември 2001, някои сполучливи политически и икономически решения във вътрешен план.

Наред с това, появата на новият лидер породи такъв дисонанс с тогавашната управленска практика, че можеше да се разчете като един свеж полъх в руската действителност. Руснаците видяха в новия президент една енергична, волева и разумна натура, която се открояваше още по значимо на фона на спомена за брежневата и елцинова политическа и физическа грохналост.

И тук Путин допусна първата си фатална грешка- опита се да надгражда своето политическо постижение. Повярва, че благодарение на своята воля и интелект, може сам да съгради рамките за развитието на страната. В основата бе поставено налагането на институционален и икономически ред, граден около собствената му натура.

Хората застанаха зад тази политика, защото видяха шанс властта да излезе от лапите на олигарсите и да се върне в руслото на обществените очаквания. И тук обществото бе излъгано- олигарсите бяха елиминирани като политически фактор, но властта не се върна при хората.

Тя остана затворена в кабинета на Путин и бе превърната в опитна мишка, върху която се изпробваха всевъзможни политически стратегии и екзотични хрумвания. Целта бе, на подсъзнателно ниво, хората да бъдат убедени, че е в техен интерес да преотстъпят доброволно политическите си права на Кремъл, в името на консолидацията и просперитета на страната. А в същност в тази «оферта» се криеше огромна доза цинизъм и презрение спрямо собствения народ, защото тя може да се дешифрира в смисъл, че основната пречка пред бъдещето на Русия, това са гражданските права на руснаците.

Написах, че цялата тази трансформация бе фатална грешка, защото тя бе поставена на изключително погрешна основа или по- точно на две основи- обществената апатия и високите цени на нефта. По определение, това са едни променливи, на които е изключително несериозно да се изгражда политическа конструкция, която има амбицията да бъде дълговечна. Но Путин се отдаде на тази химера.

Реши, че собственият му властови комфорт е идентичен с руския обществен интерес. И дотолкова се привърза към този постулат, че „проспа” промените в собствената си страна. На първо място той не си даде сметка, че се изчерпват възможностите му да поддържа обществената летаргия, дори нещо повече, самото управление започна да подтиква хората да протестират. Оказа се, че под дебелата сянка на режима се е породила такова отчуждение между властта и хората, че съвместното им съществуване изглежда все по- гротеско.

Каквито и да са властовите правомощия на Путин, той се оказа неспособен да контролира отделните нива на „властовата вертикала” и страната се оказа буквално феодализирана и интоксинирана с властова безотговорност. Най- яркия медиен пример бе случаят в село Кушчовская. Там местната банда, все членове на Единна Русия, изби седемчленно семейство, включително няколко месечно бебе, защото е отказало да плаща наложеният му месечен рекет. Оказа се, че в първите 48 часа на престъплението, местната полиция се е опитвала всячески да прикрие следите на престъплението, като го препише на кавказки терористи. Само случайното пребиваване на московски журналисти принуждава Москва да се заеме с разследването и да се разкрият истинските извършители. Но хиляди останали селища из страната си остават окупирани от преплитането на власт и престъпност.

Само преди дни тази история получи (не)очаквано развитие. Оказа се, че един от съучастниците на кушчовските главорези, е осъден само на глоба в размер на около 300 долара. Изнасянето на тази информация от журналиста Сергей Соколов в Новая газета довежда до ярост шефа на руското следствие. Журналиста е поканен на съвещание в Северен Кавказ, където му е обещана информация по случая, но вместо това, на заседанието той е заплашван лично от шефа на Следствения комитет ген. полк. Бастрикин, качен е насилствено в служебния самолет на генерала, върнат е в Москва, натоварен е в кола и в една горичка край Москва, вече само на четери очи, „води” разговор с Бастрикин.

Казано му е, че ще му бъде отрязана главата, която така и няма да бъде намерена, защото лично следствения шеф ще води делото.

Цялото това чувство за безнаказаност на управляващите отдавана е надхвърлило рамките на беззаконието и вече добива характера на повсеместно развращаване с власт. Основното послание, което излъчва днешния руски елит, е че отказва да спазва законите, правилата и дори най- елементарна човешка етика.

И това не е израз на човешкия хедонизъм или нарцисизъм, а стандарт за путинската система. Своеобразен dresscode. Единственият, който има привилегията да се вслушва в обшеството, това е Путин, останалите трябва да се вслушват в него.

Тази ситуация ще става и ще става все по-нетърпима за обикновенните руснаци.

Противпоставянето на режима вече не изхожда от позициите на различните политически идеи, а на базата на здравия човешки разум, на базата на човешкия стремеж за сигурност и просперитит. Това предполага все по- голямо разрастване на ожесточението спрямо режима, все по- голяма радикализация в позициите на двете страни, което изключва възможността за постигане на политически компромис.

Това положение бе гарнирано с втората фатална грешка на Путин- направената рокада с Медведев. Започналият да пуска корени режим, бе изкоренен от самият си създател. Начинът по който Путин отново стана президент, компресира цялата руска политика до размера на разговор на четери очи.

В тази ситуация целия руски народ се оказа излишен и ненужен, ням свидетел на един нескопосан политически театър. Но едновременно с това, бе дадено ясно послание, че съвременната руска държавност се крепи около една фигура, факт, който може да ласкае егото на Путин, но придаде тленен, ефимерен характер на творението му.

То все повече ще изглежда като конюктурен продукт, който предизвиква нарастваща досада и омерзение в обществото. И основният му недъг дори не е репресията, а интелектуалната му нищета.

Извън разрушената вече харизма на Путин, не съществува елемент, който да поражда обществените симпатии. Остава единствено страхът. Властта всячески се опитва да изгражда катастрофически сценарий при евентуалното настъпване на нейния колапс. Нещо повече, тя съзнателно работи нейния край да създаде остра държавна и общестена криза. Путин презастрахова политическото си бъдеще, като поставя на карта бъдещето на страната си. Борбата му за съхраняване на властта оттук насетне е главния риск, пред който се изправя Русия.

Така достигаме и до третата му фатална, но и закономерна грешка- реакцията му спрямо обществените протести. Избухналите през декември граждански протести, дадаха един последен шанс на Путин да участва в демонтирането на собственото си уродливо политическо творение. Той го пропусна. Реши да брани властта си с цената на всичко и да пребори своите опоненти чрез леки дози репресия и огромно количество демонстрирано презрение.

Това, което е шанс за Русия, Путин го възприе за опасност. Реши, че растящото обществено недоволство е следствие на дейността на външни сили и неговото призвание е да надмогне тази криза. Това е константната самозаблуда за всеки диктатор. Истината е, че когато едно общество надрастне политическата си ситема и няма възможност да я реформира, закономерно започва търсенето на нейното цялостно разрушаване.

Това в момента се случва в Русия. под прицела на гражданското недоволство попадат не само държавните институции, но и всички останали, които са обвързани с властта, дори и неформално. Яростните атаки по отношение на руския патриарх илюстрира много добре това поведение.

Путин често се ласкае да бъде сравняван със Столипин, но много по-вярно би било сравнението му с Александър III. По време на този самодържец Русия бележи най- високите темпове на икономически растеж в своята история, но налаганата политическа контрареформация довежда страната до състояние на гражданска война. Лишена от възможност за легална изява, опозиционността се изразява с избухването на повсеместен тероризъм, чиито венец се явява и революцията от 1905 г. В този аспект Путин не е като Столипин, той може само да мечтае след края на управлението си да се появи новия Столипин. Защото Русия ще се нуждае от поредния спасител, когато днешния управленски кошмар свърши.

А краят му засега се не вижда.

Режимът премина във фазата на затягане на гайките и се опитва максимално да затрудни и заглуши опозиционните настроения. Новите правила за провеждане на митинги са един сборник от събирането на едно място на най-рестриктивните правила за провеждане на събирания на открито, събрани от цял свят.

Срещу лицата на протестите е впрегната цялата държавна машина, за да се търси тяхното дискредитиране.

Обещаните преки избори на губернатори се превръщат в пълен фарс, вследствие налаганите административни и политически ограничения.

Но всичко това е признак на агония. Без помоща на репресивния апарат, Путин съзнава, че не е конкурентноспособен на хора от типа на Навални и Удалцов. И това е може би нещото което го вади в най- голяма степен от равновесие. С нищо той не е способен да прикове общественото внимание, така както го правят шепа блогъри, драскайки само 5-6 реда.

Разбирайки, че не само е отхвърлен от креативната част на обществото, но дори е осмян и презрян, Путин се опитва да намери своята нова среда, своите черносотници. И започна да ги издирва. За представител на Кремъл в Уралския регион бе назначен Игор Холманских, който пледираше, властта да повика уралските металурзи, за да се разправят те с протестиращите в Москва. Тази одиозна фигура говори съвсем искренно, че на Русия висшисти не ѝ трябват и те са зло за страната. За министър на културата бе назначен Владимир Мединский, провесор, спезиализирал в писането на книги на историческа тема и откровенно декларирал, че фактите нямат никаква стойност, а е важна тяхната интерпретация. Изобщо- завършен кремълски шарлатанин.

Новата путинска реалност предполага неизбежни изтикването на предни позиции на възможно най- корумпираната, меркантилната и идиотизирана част на обществото. Човек трябва да е или преминал границата на мерзостта, или да е загубил всякаква връзка с действителността, за да служи на този режим. Или да получава огромни облаги. Този процес ще създава все по- нетърпима обстановка в страната и ще принуждава властта да заплаща все по- голяма цена за да продължава своето съществуване.

Парадоксално е, но изчерпана във вътрешен план, путиновата реакция проявява ефективност на международната сцена. Кризата в Сирия е показателна в това отношение. Докато мнозина изследователи изтъкват, че Русия е пред прага да изгуби своя последен съюзник в Близкия Изток и пазар за оръжейната си промишленост, самите руски интереси лежат в съвсем друга плоскост. Те се олицетворяват от една голяма и една по-малка цел.

Голямата цел на Русия е да не позволи на Запада да моделира сам бъдещата глобална архитектура. Това може да стане като от една страна цената на западните интервенции бъде максимално висока, а от друга- като резултатите от западната намеса бъдат с отрицателен резултат. От тази гледна точка, за Русия е ценно една бъдеща външна намеса в Сирия да бъде съпроводена с голям брой жертви и последствията да се изразят в една перманентна гражданска война. Или Западът, отново трайно да се ангажира в този регион и да хвърля огромни ресурси за стабилизацията на бъдещото статукво. При това за да се осигурява някаква крехка стабилност, Западът ще трябва да отправя някакви насрещни оферти към Москва, за да спечели нейния неутралитет.

Нека само си спомним, как Буш- младши си спечели руското съгласие за инвазията в Афганистан, като си затвори очите за Втората чеченска война.

По малката цел за Русия се заключава в интереса районът на Близкия Изток да се превърне в терен, непригоден за построяване на енергийни инфраструктурни проекти. Един пояс на нестабилност, включващ ислямистки Тунис и Египет, раздирани от междуособици Либия и Сирия, назряваща конфонтация между сунити и шиити, всико това бронира ключовите позиции на руските енергоресурси на европейския пазар.

Така че е повече от наивно да се очаква Кремъл да заеме конструктивна позиция по сирийската криза. Напротив - Путин и Лавров ще работят за нейното изостряне, защото единствения неизгоден вариант за тях е мирното ѝ приключване.

А засега такива изгледи няма.


http://www.glasove.com/putinsimptomi-na-agoniyata-21505

http://svejo.net/1569380-globalization-putin-simptomi-na-agoniyata