С латинодивата от кубински произход Глория Естефан разговаря МОМЧИЛ ИНДЖОВ

- Г-жо Естефан, добър вечер от България.

- Здравейте, поздрави и на вас, и на всички в България. Чувала съм, че това е една прекрасна страна. Но никога не съм била там. Но няма да е зле да дойда и да изнеса някой концерт. Има време за всичко.

- Търсим ви по повод предстоящата XV среща на организациите за солидарност с Куба от европейските страни, която ще бъде в България. Знаете ли за нея?

- Не, за първи път чувам. Какви са тези срещи?

- Те са на противници на ембаргото на САЩ срещу Куба. Ще присъства и Алейда Гевара, дъщерята на Че Гевара...

- А, ясно. Значи ще клеймят империализма и ще славят режима на братя Кастро. Учудвам се, че българското правителство може да се солидализира с този режим.

- Нe, това е среща на неправителствени организации.

- Вече ми е напълно ясно, извинявам се. Но въпреки това не разбирам как може да се солидаризират хората с един режим, който потиска толкова жестоко собствения си народ вече повече от 50 години. Нека който иска, да симпатизира на Фидел и Раул, аз съм за свобода на словото и изразяването. Нека всеки си изказва мнението, без да се страхува, че могат да го хвърлят в затвора като в Куба. Това е, което участниците трябва да знаят. Този режим потиска жестоко всички свои противници. В Куба има хиляди политзатворници. През 2003 г. бяха арестувани десетки интелектуалци. В затвора бяха хвърлени библиотекари само за това, че имат в библиотеките си Хартата на ООН за правата на човека.

- Как гледате на ембаргото на САЩ срещу Куба?

- И по този въпрос много хора са непросветени. Разберете, че това е ембарго на една държава срещу друга. То не е международно, както беше срещу Югославия или Ирак, както сега може би ще бъде наложено срещу Иран. Куба търгува свободно с останалата част на света - с Канада, с Латинска Америка, със Западна Европа. Тя внася абсолютно всички стоки и там не липсва нищо. Но всичко това е недостъпно за обикновените хора, защото една част се продава на туристите, а друга се присвоява от управниците.

За чужденците в Куба е рай. Докато обикновените кубинци не могат да си купят нищо от магазините, предназначени за тях.

Има дори плажове, където на кубинците е забранено да стъпват. Народът няма достъп до туристическите хотели.

Когато Куба я връхлети циклон или ураган, тя получава големи международни помощи. Но те пак се укриват от народа и се продават на чуждите туристи.

Така че ембарго срещу Куба има, но то е от братя Кастро срещу собствения им народ, разбере това.

- Откога се борите срещу режима в Хавана?

- Някъде от средата на 80-те г., когато станах известна певица. Баща ми Хосе Фахардо се е борил навремето, той е участвал в неуспешния десант при Плая Хирон през 1961 г. Бил е заловен и е лежал две години в кубински затвор при изключително тежки условия и е бил подлаган на нечовешки мъчения, които са недопустими към военнопленници. Преди идването на Фидел Кастро на власт през 1959 г. татко е бил войник от охраната на предишния президент Фулхенсио Батиста. Той ми е разказвал какво представлява Куба при Фидел. Но тогава бях малка и не разбирах много нещата. Сега обаче не мога да остана безмълвна, когато чета и слушам как потъпкват най-елементарните права на моите сънародници.

- Затова ли започнахте кампанията за защита на “Дамите в бяло”?

- Разбира се. С тази организация поддържам връзка още от създаването й през 2003 г. Дори лично им връчих международна награда в Ню Йорк. По онова време бе Черната кубинска пролет. Властите в Хавана арестуваха 75 души, критикували режима, и ги осъдиха. Присъдите бяха сурови, най-дългата е цели 28 г. затвор! На тези хора дават много лоша храна, отказват им медицинска помощ. Съвсем наскоро след гладна стачка в затвора почина Орландо Сапата. Сега гладува втори дисидент - Гийермо Фариняс. Поне той все още е на свобода.

“Дамите в бяло” са съпруги и майки на дисиденти. Всяка седмица вече седем години те излизат на протести в Хавана.

Полицията ги бие, подпомогната от лумпени, освиркват ги, имало е случаи да ги натъпчат в автобуси и да им потрошат ребрата. Никой не може да бъде безучастен пред това страдание.

- Защо светът знае толкова за майките на жертвите на режимите в Чили, Аржентина и други страни от Латинска Америка, но не и за “Дамите в бяло”?

- Много хора живеят в заблуда. За съжаление такива има и в САЩ. Освен това пропагандната машина на братята Кастро е много силна. Тя много лесно може да заблуди всички. Но вярвам, че с нашата дейност все повече и повече хора ще разберат истината за Куба. Не казвам моята, а нашата дейност, защото броят на нашите последователи се увеличава непрекъснато.

- Стинг навремето написа великолепна песен - “Те танцуват сами”, за майките и съпругите на жертвите на безследно изчезналите в Чили. Защо никой още не е посветил песен на “Дамите в бяло”?

- Много уместен въпрос. Може би аз ще напиша. Казвам ви го съвсем сериозно. Обмислям го отдавна, но така и не ми е дошла музата, за да го направя по най-добрия начин. Дори не съм го обявявала досега, казвам го в този момент за първи път, и то пред български вестник. (Смее се.)

- Ходили ли сте в Куба след напускането й?

- Да, през 1979 г., когато Джими Картър бе либерализирал пътуванията дотам. Дойдохме да приберем Хосе, брата на съпруга ми Емилио.

Когато семейството на Емилио е бягало в САЩ, Хосе не са го пуснали, тъй като трябвало да ходи в казармата. После стана преподавател в университета в Сантяго де Куба. След цяла година ходатайстване най-после му разрешиха да напусне страната, но мина още цяла година. След разрешението го лишиха от месечните купони, с които живее целият кубински народ, с изключение на управниците.

Голям страх съм брала заради Лили, племенницата на Емилио. Горката, беше само на 12 години, а всички ученици на тази възраст отиваха задължително на бригади. И много момичета бяха изнасилвани от момчета и младежи. Слава Богу, на Лили й се размина. Като американска гражданка успях да я вкарам в дипломатически магазин, където има всичко. И милата за първи път в живота си опита маслина и ябълка

Ето какво направиха с Куба братя Кастро, с които немалко хора все още се солидаризират.

- Бихте ли подкрепили въоръжена намеса на САЩ в Куба?

- Не, в никакъв случай. Баща ми е участвал в две войни - в десанта в Куба през 1961 г., а след това като американски войник във Виетнам. Две загубени войни. И почина, след като се разболя заради агента Ориндж, използван във Виетнам.

Войната не решава нещата. Тя има смисъл само срещу нещо радикално като крайния ислям. Надявам се в Куба да израсне младо и напредничаво поколение и така да се стигне до мирна промяна. Макар че не вярвам нито Фидел, нито Раул да си отидат доброволно.

- Какво трябва да се случи с тях според вас?

- Това ще го реши новата власт в Куба. Лично аз бих желала те да заминат някъде на вечна почивка и да освободят народа от себе си.

- Къде?

- Ами в България например. (Смее се.) Нали сега ще правите среща за солидарност с Куба? Шегувам се, разбира се.

- Самата вие кубинка или американка се чувствате?

- Кубино-американка. Родена съм в Куба, но съм израснала в САЩ, където имах възможност да стана известна.

Пяла съм пред много народи по света, но не и пред моя собствен в моята родина. Макар че, когато пея в Маями, изпитвам невероятно чувство, защото съм сред над 1 милион мои сънародници. В двора ни расте едно дърво, което ни напомня за Куба. Навремето майка ми е взела една фиданка, с която сме тръгнали към САЩ, пръст кубинска земя и канче с кубинска вода. И с тях е поляла фиданката при засаждането.

- Да поговорим и за вашата кариера. Какви са творческите ви планове в близко бъдеще?

- Нямам настроение точно за такъв разговор в момента, извинете ме. Засега не планирам непосредствено нов албум. Последния - “90 мили”, го издадох през 2007 г. Готвим нещо, свирим, записваме, ама нямаме още ясни планове. Занимавам се и с други неща. Досега съм написала две детски книги. Те имаха успех, съвсем скоро ще издам трета. Това е засега.

- Какво ще пожелаете на читателите на “24 часа”?

- Да се радват на живота и на свободата. Свободата помага на хората да си устроят живота по най-добрия начин. И никога българите да не забравят, че и те са страдали като моя народ в Куба.

Глория Мария Милагроса Фахардо Гарсия де Естефан е родена на 1 септември 1957 г. в Хавана. Още ненавършила две години, родителите й я отвеждат в САЩ след идването на власт на Фидел Кастро в Куба. Глория започва музикалната си кариера в групата “Маями саунд машин”, където свири съпругът й Емилио Естефан, също емигрант от Куба. В целия свят са продадени над 90 млн. албума с нейни песни. Носителка е на 7 музикални награди “Грами”.

През 1980 г. Естефан оцелява по чудо в катастрофа и за малко да остане инвалид, но се възстановява и само 10 месеца по-късно прави турне. Глория Естефан води кампания в подкрепа на “Дамите в бяло” - организацията на съпругите и майките на кубински политзатворници. “24 часа” потърси певицата заради насрочената през уикенда в София XV международна среща на организациите за солидарност с Куба.