Постинг
07.01.2013 21:27 -
Евгений Дайнов: Да чуем Маргарет Тачър
Да чуем Маргарет Тачър
От Евгений Дайнов
Светът не свърши и имаме възможността да огледаме нещата около нас по нов начин. Да видим, след като оживяхме, какво да правим оттук нататък, така че светът не само да оцелее, но да стане по-добър за живеене.
В случая ни интересува нашето парче от света – онова, което наричаме Европейски съюз. Какво представлява? Защо е в сегашното си тежко състояние? Какво може да се направи?
В такива ситуации е добре да се търси съвет. Има хора, в чиито думи трябва да се вслушваме много внимателно. Става дума за онези лидери, които
заварват света сглобен по един начин, а го оставят съвсем друг
За да могат да направят това, тези хора имат пределно ясно мислене, способност да отсяват главното от останалото, знанието как да продължат напред и волята да се наложат върху заварените обстоятелства.
Време е наистина да чуем онова, което ни казва относно нашето настояще и бъдеще Маргарет Тачър – онази Желязна лейди, която:
Такива конкретни предупреждения Тачър прави с десетки, но не това е важното. Важното е, че още в края на 80-те години тя предвижда катастрофата, до която ще доведе стратегията на "все по-задълбочаващ се съюз", т.е. въвеждането на единна валута като първа стъпка към голямата, но необявена цел: превръщането на ЕС в една свръхдържава. Още преди падането на Берлинската стена Тачър започва да предупреждава за предстоящите кризи и катастрофи – като например сегашната дългова криза.
През май 1990 г. Тачър предупреждава европейските си колеги, че вкарването на всички държави в еврото
ще доведе слабите икономики на южните страни до разпад
По-специално, тя пише на германците (които, още тогава е ясно, ще плащат за спасяването на фалирали държави) че ако ще се прави евро, то "на по-бедните страни трябва отсега ясно да се каже, че те няма да бъдат спасявани от последствията от единната валута, която ще помете техните икономики".
Такова ясно казване не се случва и предводителката на британците се фокусира върху катастрофата, която в крайна сметка е неизбежна. За Тачър е очевидно, че налагането на една валута върху толкова различни икономики и национални култури ще генерира напрежения и разломи, които рано или късно ще вривят икономиката на ЕС. И накрая някой ще трябва да плати сметката.
Преди над две десетилетия Тачър полага огромни усилия, за да спаси германците от положението, в което са в момента – да издържат Гърция, Испания, Италия и пр. В меморандум след меморандум им обяснява, че за тях самите не е добре да разпространят германската стопанска система върху цяла Европа чрез "кохезия" и "хармонизация". Защото тази система "е силно колективистка... увеличава разходите и силно изкривява пазара... и може да съществува само ако стъпва върху огромен резервоар от тевтонска самодисциплина" – каквато самодисциплина, разбира се, няма никъде другаде в ЕС.
И затова според Тачър
превръщането на ЕС в копие на Германия в крайна сметка ще се обърне срещу самите германци
Защото налагането на "хармонизация" върху всички страни членки ще се превърне в "огромни трансгранични субсидии, плащани от германския данъкоплатец".
Тачър е изумена, че германците не могат сами да пресметнат такива елементарни неща – че доброволно влизат в схема, в края на която ще се налага да издържат половин Европа. Но Желязната лейди изобщо не е изненадана, че бедните страни от самото начало са направили същата сметка като нея – че ще заживеят на гърба на германците. Когато тя се опитва да обясни на испанци, португалци и италианци, че налагането на германския модел на стопанство ще удари техните икономики, тя не намира подкрепа. И бързо разбира защо: "(Те) бяха пресметнали, че ако германците са готови да плащат цената за "кохезията", това е добра сделка."
"Класически в това отношение, пише Тачър през лятото на 1990 г., се оказаха гърците. Те също бяха пресметнали, че тяхната икономика ще бъде унищожена от еврото – но бяха решили да живеят за сметка на германските субсидии. Това обяснява досадния гръцки хор, който подкрепяше всички предложения на германците (т.е. за уеднаквяване на икономиките в ЕС)."
По отношение на самата идеология на "все по-задълбочаващ се съюз" Тачър няма никакви илюзии. Наясно е, че става дума за френско-германски план за доминиране на Европа, който план французите са убедени, че е в техен интерес – но който в крайна сметка ще изведе Германия към господстващо положение в Европа.
"След въвеждането на "монетарен съюз", пише тя в края на 1990-а, ще се заговори за "политически съюз". Единна валута и единна стопанска политика в крайна сметка водят до единно правителство. Но зад идеята за "политически съюз" прозира френско-германски дневен ред. Французите искат да удържат мощта на Германия и затова искат по-силен Европейски съвет, който да взема решения не с консенсус, а с мнозинство" – което, предполага се, ще може да надмогва евентуална германска съпротива срещу някакви решения.
За германците обаче, продължава Тачър, играта е друга. Те искат политически съюз, "за да покажат, че нова Германия няма да има поведението на старата Германия на Бисмарк или Хитлер". За целта германците искат реалната власт в ЕС да се съсредоточи в комисията и в Европарламента.
Две десетилетия по-късно виждаме, че
в тази игра германците са победили французите
Но французите вече няма къде да ходят, защото в близкото бъдеще може да се окаже, че и те ще трябва да бъдат издържани от германците.
По същото време – напомням, става дума за далечното време, в което в България тече кампанията за първите свободни избори – Желязната лейди вече е видяла обратната страна на "европейския идеал": "В името на този идеал разхищението, корупцията и злоупотребата с власт стигнаха до нива, които хора като мен, преди десетилетие подкрепяли влизането в Европейската общност, не са и подозирали, че са възможни."
А това става възможно, пише Тачър в книгата си "Изкуството да си държавник" (2002), защото в ЕС има дефицит на демокрация. Тъй като, казва тя, не съществува единна европейска нация с единно обществено мнение, което да държи властта под контрол, ЕС се е превърнал "в синоним на бюрокрацията. Това е правителство от бюрократи и за бюрократи... в крайна сметка тази бюрокрация не стъпва на нищо, освен на себе си".
Властта на централните органи на ЕС може да дойде, естествено, само от прехвърлени правомощия от националните държави, т.е. от трансфер на суверенитет. Според Тачър това е неприемливо за бастиони на демокрацията като Великобритания ("Откъде накъде италианци ще ни учат на върховенство на закона чрез инструкции от Брюксел?"). Но тя приема, че в някои ситуации трансферът на власт към ЕС може да бъде полезен.
Очевидно е според нея, че има народи, за които ще е по-добре да бъдат управлявани от Европейската комисия. Става дума за страни, в които "гласоподавателите не вярват на своите политици... Ако нямаш доверие на политическата система и политическите лидери на собствената си страна, разбира се, че ще приемеш управление от чужденци... Или, с две думи:
ако бях италианка, и аз най-вероятно щях да искам да ме управляват от Брюксел
Тачър обаче не приема, че това може да бъде валидно за всички страни, и затова прави всичко възможно да предотврати или забави появата на европейска свръхдържава. Наш късмет е, че макар да воюва сама, Тачър доста рано затлачва процеса на "все по-задълбочаващ се съюз". Ако това задълбочаване бе постигнато през 1990-1991 година, както е според графика на плана "Делор", то сегашната криза в ЕС щеше да ни се стовари на главата някъде в края на 90-те, т.е. тогава, когато ние нямаше да имаме никакви възможности да се справим с последствията. Желязната лейди обаче еднолично спира плана "Делор", според който бързото изсмукване на национален суверенитет трябва да доведе до превръщането на Европейския парламент в Народно събрание на "европейската нация", на комисията – в европейско правителство, и на Европейския съвет – в европейски сенат.
"Не, не, не", отговаря и на трите предложения Тачър в последната си реч пред парламента като британски премиер. След което е свалена от собствените си хора, тогава настроени проевропейски. Но "политическият съюз" е спънат още тогава, а след още десетилетие отново се спъва в референдумите, в които дори французите отхвърлят превръщането на ЕС в свръхдържава. Всичко това отлага неминуемата криза, свързана с еврото, за XXI век – за тогава, когато ние вече имаме някакви резерви, с които да поемем удара.
А че "еврото" е обречено, в това Тачър не се съмнява за миг. Защото е наясно, че общата валута е само крачка към общо управление на икономиките на ЕС, общ бюджет, общо правителство и накрая – една държава. Поради причината, че еврото не е въведено по икономически, а по идеологически съображения, то може да докара единствено бели.
През 2002 година Тачър пише следното: "Европейската единна валута е обречена да се провали в икономическо, политическо и дори социално отношение... и затова страните, които още не са се включили в този проект, е добре да си стоят отвън." Дори правителството на ГЕРБ разбра това и престана да натиска за включването на България в еврозоната.
Ползата от Тачър, конкретно за източноевропейците и българите, не е само в съвета да се пазят от еврото. Ние й дължим членството в ЕС, което безусловно ни е от полза.
Спрямо бившите социалистически страни
Тачър играе ролята на главен – понякога единствен – съюзник на тяхното намерение да членуват в ЕС
Докато останалите западни лидери се разсейват, бързайки да превърнат тогавашната "обединена Европа" в една държава, Тачър превръща в кауза бързото включване на такива като нас в клуба на напредналите.
В това си усилие наследничката на великия Чърчил преследва поне три цели.
Първо – налагане и укрепване на институциите на демокрацията в нашите страни, които инак са изложени на опасности от диктатура, бандитизъм или граждански размирици.
Второ, блокиране на френско-германското усилие да се постигне единна държава чрез вкарването на достатъчно количество нови членове, които да направят единната държава невъзможна – да се постигне не "дълбок и тесен съюз", а "широк и рехав". "С разширяването до 27 страни членки, пише Тачър преди десетилетие, на нас ни изглеждаше напълно невъзможно паралелно да се изгради федерална свръхдържава."
И, трето, Тачър е убедена, че след 45 години планова икономика източните страни няма с ентусиазъм да приемат свръхпланирането, налагано върху европейските икономики от Франция и Германия. Тачър се надява, че новите членове ще изберат по-пазарен модел на икономика и така не само ще забавят появата на свръхдържава, но и ще вкарват нова икономическа енергия в бюрократизирания ЕС. Това, общо взето, е положението днес; и затова
икономическите "отличници" на съюза не са западни страни, а – източни, като Полша и Естония
например.
Източноевропейците оправдават надеждите на Тачър, която преди две десетилетия се бори като тигрица за техните интереси. Има обаче и страни – като България например – които са паднали до нивото на Италия отпреди 22 години; и които са убедени, че е по-добре да бъдат управлявани от Брюксел (т.е. да са част от европейска свръхдържава), а не от собствените си национални лидери. Това, разбира се, е унизително положение. Но, бидейки вътре в ЕС, и българите имат избор – да следват примера на тогавашна Италия, сегашна Гърция или днешна Естония например.
След като краят на света не настъпи, имаме възможността да избираме не само каква да бъде България. Можем да се съгласим по това в какъв ЕС искаме да живеем. И тук е добре да чуем Тачър.
През 1988 г. тя произнася легендарната си реч в Брюж, която води до вълна от възмущение сред нейните колеги в Европа и която до днес минава за яростно "антиевропейска". Но всъщност точно днес, бродейки из отломките на разпадналия се план за европейска свръхдържава (и за щастие не плащайки сметката, тъй като не сме в еврозоната), можем да оценим каква Европа предлага Желязната лейди:
"Би било лудост да се опитаме да напъхаме (националните държави) в някакъв семпъл калъп на "европейска идентичност"... Нека Европа да е семейство от нации, които все по-добре се разбират помежду си, все повече се харесват, правят все повече неща заедно, но които ценят своята национална идентичност не по-малко от общата ни европейска кауза."
Десетилетия наред
европейските лидери мразиха Маргарет Тачър
защото тя непрекъснато объркваше техните грандомански планове, които без свян наричаше "утопични", "безотговорни", "безпомощни" и "суетни". Тя успя да спре "напредъка" към единно правителство, единна държава и единна европейска нация. Единственото, което Желязната лейди не успя да предотврати, бе въвеждането на еврото – и затова сегашната криза е само криза на еврото, а не и на всичко останало.
Добре е да се вслушваме в съветите на именно такива хора. А що се отнася до благодарността – това е вече въпрос на лично възпитание.
http://www.dnevnik.bg/analizi/2013/01/07/1979141_da_chuem_margaret_tachur/
Маргарет Тачър...
Светът не свърши и имаме възможността да огледаме нещата около нас по нов начин. Да видим, след като оживяхме, какво да правим оттук нататък, така че светът не само да оцелее, но да стане по-добър за живеене.
В случая ни интересува нашето парче от света – онова, което наричаме Европейски съюз. Какво представлява? Защо е в сегашното си тежко състояние? Какво може да се направи?
В такива ситуации е добре да се търси съвет. Има хора, в чиито думи трябва да се вслушваме много внимателно. Става дума за онези лидери, които
заварват света сглобен по един начин, а го оставят съвсем друг
За да могат да направят това, тези хора имат пределно ясно мислене, способност да отсяват главното от останалото, знанието как да продължат напред и волята да се наложат върху заварените обстоятелства.
Време е наистина да чуем онова, което ни казва относно нашето настояще и бъдеще Маргарет Тачър – онази Желязна лейди, която:
- с шутове извади Великобритания от залез, продължил няколко поколения
- първа от западните лидери след 1945 г., обяви война – и я спечели – срещу диктатура (войната с Аржентина през 1982 г.)
- спечели студената война против СССР
- и която от над две десетилетия предупреждава, че с ЕС ще се случи онова, което... се случи: кризата в социалния модел, фалитът на Гърция и южните страни, кризата на еврото, зависимостта на ЕС от германския данъкоплатец, залезът на Франция, превръщането на Германия в господар на континента и т.н.
Такива конкретни предупреждения Тачър прави с десетки, но не това е важното. Важното е, че още в края на 80-те години тя предвижда катастрофата, до която ще доведе стратегията на "все по-задълбочаващ се съюз", т.е. въвеждането на единна валута като първа стъпка към голямата, но необявена цел: превръщането на ЕС в една свръхдържава. Още преди падането на Берлинската стена Тачър започва да предупреждава за предстоящите кризи и катастрофи – като например сегашната дългова криза.
През май 1990 г. Тачър предупреждава европейските си колеги, че вкарването на всички държави в еврото
ще доведе слабите икономики на южните страни до разпад
По-специално, тя пише на германците (които, още тогава е ясно, ще плащат за спасяването на фалирали държави) че ако ще се прави евро, то "на по-бедните страни трябва отсега ясно да се каже, че те няма да бъдат спасявани от последствията от единната валута, която ще помете техните икономики".
Такова ясно казване не се случва и предводителката на британците се фокусира върху катастрофата, която в крайна сметка е неизбежна. За Тачър е очевидно, че налагането на една валута върху толкова различни икономики и национални култури ще генерира напрежения и разломи, които рано или късно ще вривят икономиката на ЕС. И накрая някой ще трябва да плати сметката.
Преди над две десетилетия Тачър полага огромни усилия, за да спаси германците от положението, в което са в момента – да издържат Гърция, Испания, Италия и пр. В меморандум след меморандум им обяснява, че за тях самите не е добре да разпространят германската стопанска система върху цяла Европа чрез "кохезия" и "хармонизация". Защото тази система "е силно колективистка... увеличава разходите и силно изкривява пазара... и може да съществува само ако стъпва върху огромен резервоар от тевтонска самодисциплина" – каквато самодисциплина, разбира се, няма никъде другаде в ЕС.
И затова според Тачър
превръщането на ЕС в копие на Германия в крайна сметка ще се обърне срещу самите германци
Защото налагането на "хармонизация" върху всички страни членки ще се превърне в "огромни трансгранични субсидии, плащани от германския данъкоплатец".
Тачър е изумена, че германците не могат сами да пресметнат такива елементарни неща – че доброволно влизат в схема, в края на която ще се налага да издържат половин Европа. Но Желязната лейди изобщо не е изненадана, че бедните страни от самото начало са направили същата сметка като нея – че ще заживеят на гърба на германците. Когато тя се опитва да обясни на испанци, португалци и италианци, че налагането на германския модел на стопанство ще удари техните икономики, тя не намира подкрепа. И бързо разбира защо: "(Те) бяха пресметнали, че ако германците са готови да плащат цената за "кохезията", това е добра сделка."
"Класически в това отношение, пише Тачър през лятото на 1990 г., се оказаха гърците. Те също бяха пресметнали, че тяхната икономика ще бъде унищожена от еврото – но бяха решили да живеят за сметка на германските субсидии. Това обяснява досадния гръцки хор, който подкрепяше всички предложения на германците (т.е. за уеднаквяване на икономиките в ЕС)."
По отношение на самата идеология на "все по-задълбочаващ се съюз" Тачър няма никакви илюзии. Наясно е, че става дума за френско-германски план за доминиране на Европа, който план французите са убедени, че е в техен интерес – но който в крайна сметка ще изведе Германия към господстващо положение в Европа.
"След въвеждането на "монетарен съюз", пише тя в края на 1990-а, ще се заговори за "политически съюз". Единна валута и единна стопанска политика в крайна сметка водят до единно правителство. Но зад идеята за "политически съюз" прозира френско-германски дневен ред. Французите искат да удържат мощта на Германия и затова искат по-силен Европейски съвет, който да взема решения не с консенсус, а с мнозинство" – което, предполага се, ще може да надмогва евентуална германска съпротива срещу някакви решения.
За германците обаче, продължава Тачър, играта е друга. Те искат политически съюз, "за да покажат, че нова Германия няма да има поведението на старата Германия на Бисмарк или Хитлер". За целта германците искат реалната власт в ЕС да се съсредоточи в комисията и в Европарламента.
Две десетилетия по-късно виждаме, че
в тази игра германците са победили французите
Но французите вече няма къде да ходят, защото в близкото бъдеще може да се окаже, че и те ще трябва да бъдат издържани от германците.
По същото време – напомням, става дума за далечното време, в което в България тече кампанията за първите свободни избори – Желязната лейди вече е видяла обратната страна на "европейския идеал": "В името на този идеал разхищението, корупцията и злоупотребата с власт стигнаха до нива, които хора като мен, преди десетилетие подкрепяли влизането в Европейската общност, не са и подозирали, че са възможни."
А това става възможно, пише Тачър в книгата си "Изкуството да си държавник" (2002), защото в ЕС има дефицит на демокрация. Тъй като, казва тя, не съществува единна европейска нация с единно обществено мнение, което да държи властта под контрол, ЕС се е превърнал "в синоним на бюрокрацията. Това е правителство от бюрократи и за бюрократи... в крайна сметка тази бюрокрация не стъпва на нищо, освен на себе си".
Властта на централните органи на ЕС може да дойде, естествено, само от прехвърлени правомощия от националните държави, т.е. от трансфер на суверенитет. Според Тачър това е неприемливо за бастиони на демокрацията като Великобритания ("Откъде накъде италианци ще ни учат на върховенство на закона чрез инструкции от Брюксел?"). Но тя приема, че в някои ситуации трансферът на власт към ЕС може да бъде полезен.
Очевидно е според нея, че има народи, за които ще е по-добре да бъдат управлявани от Европейската комисия. Става дума за страни, в които "гласоподавателите не вярват на своите политици... Ако нямаш доверие на политическата система и политическите лидери на собствената си страна, разбира се, че ще приемеш управление от чужденци... Или, с две думи:
ако бях италианка, и аз най-вероятно щях да искам да ме управляват от Брюксел
Тачър обаче не приема, че това може да бъде валидно за всички страни, и затова прави всичко възможно да предотврати или забави появата на европейска свръхдържава. Наш късмет е, че макар да воюва сама, Тачър доста рано затлачва процеса на "все по-задълбочаващ се съюз". Ако това задълбочаване бе постигнато през 1990-1991 година, както е според графика на плана "Делор", то сегашната криза в ЕС щеше да ни се стовари на главата някъде в края на 90-те, т.е. тогава, когато ние нямаше да имаме никакви възможности да се справим с последствията. Желязната лейди обаче еднолично спира плана "Делор", според който бързото изсмукване на национален суверенитет трябва да доведе до превръщането на Европейския парламент в Народно събрание на "европейската нация", на комисията – в европейско правителство, и на Европейския съвет – в европейски сенат.
"Не, не, не", отговаря и на трите предложения Тачър в последната си реч пред парламента като британски премиер. След което е свалена от собствените си хора, тогава настроени проевропейски. Но "политическият съюз" е спънат още тогава, а след още десетилетие отново се спъва в референдумите, в които дори французите отхвърлят превръщането на ЕС в свръхдържава. Всичко това отлага неминуемата криза, свързана с еврото, за XXI век – за тогава, когато ние вече имаме някакви резерви, с които да поемем удара.
А че "еврото" е обречено, в това Тачър не се съмнява за миг. Защото е наясно, че общата валута е само крачка към общо управление на икономиките на ЕС, общ бюджет, общо правителство и накрая – една държава. Поради причината, че еврото не е въведено по икономически, а по идеологически съображения, то може да докара единствено бели.
През 2002 година Тачър пише следното: "Европейската единна валута е обречена да се провали в икономическо, политическо и дори социално отношение... и затова страните, които още не са се включили в този проект, е добре да си стоят отвън." Дори правителството на ГЕРБ разбра това и престана да натиска за включването на България в еврозоната.
Ползата от Тачър, конкретно за източноевропейците и българите, не е само в съвета да се пазят от еврото. Ние й дължим членството в ЕС, което безусловно ни е от полза.
Спрямо бившите социалистически страни
Тачър играе ролята на главен – понякога единствен – съюзник на тяхното намерение да членуват в ЕС
Докато останалите западни лидери се разсейват, бързайки да превърнат тогавашната "обединена Европа" в една държава, Тачър превръща в кауза бързото включване на такива като нас в клуба на напредналите.
В това си усилие наследничката на великия Чърчил преследва поне три цели.
Първо – налагане и укрепване на институциите на демокрацията в нашите страни, които инак са изложени на опасности от диктатура, бандитизъм или граждански размирици.
Второ, блокиране на френско-германското усилие да се постигне единна държава чрез вкарването на достатъчно количество нови членове, които да направят единната държава невъзможна – да се постигне не "дълбок и тесен съюз", а "широк и рехав". "С разширяването до 27 страни членки, пише Тачър преди десетилетие, на нас ни изглеждаше напълно невъзможно паралелно да се изгради федерална свръхдържава."
И, трето, Тачър е убедена, че след 45 години планова икономика източните страни няма с ентусиазъм да приемат свръхпланирането, налагано върху европейските икономики от Франция и Германия. Тачър се надява, че новите членове ще изберат по-пазарен модел на икономика и така не само ще забавят появата на свръхдържава, но и ще вкарват нова икономическа енергия в бюрократизирания ЕС. Това, общо взето, е положението днес; и затова
икономическите "отличници" на съюза не са западни страни, а – източни, като Полша и Естония
например.
Източноевропейците оправдават надеждите на Тачър, която преди две десетилетия се бори като тигрица за техните интереси. Има обаче и страни – като България например – които са паднали до нивото на Италия отпреди 22 години; и които са убедени, че е по-добре да бъдат управлявани от Брюксел (т.е. да са част от европейска свръхдържава), а не от собствените си национални лидери. Това, разбира се, е унизително положение. Но, бидейки вътре в ЕС, и българите имат избор – да следват примера на тогавашна Италия, сегашна Гърция или днешна Естония например.
След като краят на света не настъпи, имаме възможността да избираме не само каква да бъде България. Можем да се съгласим по това в какъв ЕС искаме да живеем. И тук е добре да чуем Тачър.
През 1988 г. тя произнася легендарната си реч в Брюж, която води до вълна от възмущение сред нейните колеги в Европа и която до днес минава за яростно "антиевропейска". Но всъщност точно днес, бродейки из отломките на разпадналия се план за европейска свръхдържава (и за щастие не плащайки сметката, тъй като не сме в еврозоната), можем да оценим каква Европа предлага Желязната лейди:
"Би било лудост да се опитаме да напъхаме (националните държави) в някакъв семпъл калъп на "европейска идентичност"... Нека Европа да е семейство от нации, които все по-добре се разбират помежду си, все повече се харесват, правят все повече неща заедно, но които ценят своята национална идентичност не по-малко от общата ни европейска кауза."
Десетилетия наред
европейските лидери мразиха Маргарет Тачър
защото тя непрекъснато объркваше техните грандомански планове, които без свян наричаше "утопични", "безотговорни", "безпомощни" и "суетни". Тя успя да спре "напредъка" към единно правителство, единна държава и единна европейска нация. Единственото, което Желязната лейди не успя да предотврати, бе въвеждането на еврото – и затова сегашната криза е само криза на еврото, а не и на всичко останало.
Добре е да се вслушваме в съветите на именно такива хора. А що се отнася до благодарността – това е вече въпрос на лично възпитание.
http://www.dnevnik.bg/analizi/2013/01/07/1979141_da_chuem_margaret_tachur/
Няма коментари
Търсене
