Какво беше референдумът - успех или провал, безсмислено и зле режисирано упражнение или прощъпулник на пряко участие на народа в управлението?

Политиците още дълго ще предъвкват резултатите и както обикновено всяка партия се изкарва победител, напук на очевадния факт, че поне 75% от избирателите предпочетоха да правят всичко друго, но не и да отидат до урните. Но ниското участие поставя кардиналния въпрос за съдбата на демокрацията - ако първият опит за пряко волеизлияние на народа е провал или полупровал, то не е ли по-добре да се откажем от референдуми, а защо не и от избори?

Не показва ли опитът от последните четири години, че малобройният, но шумен протест действа по-осезателно на властта - премиерът мигом се появява в “горещата точка”, води някакви преговори и хоп! - проблемът се решава. Несъмнено, такъв модел на разрешаване на противоречията е твърде неефективен, освен че е безкрайно далеч от идеята за народовластие: всичко зависи от един човек и от неговите хрумвания!

На теория страната ни е либерална демокрация. Формално всичко  е в ред: редовни избори на конкурента основа, липса на цензура (е, автоцензура и корпоративна зависимост на медии дал Бог), независима - поне на теория - съдебна власт. Но усещането за фасадност на демокрацията е широко разпространено, а оттам е и омразата към “партиите”. Тя пък дава широк простор за действие на всякакви популистки водачи и формации, които заплашват самото съществуване на демокрацията.

Ако членката на ЕС България в началото на 21-вия век не иска пак да повтори печалните образци на авторитаризъм и диктатура от историята си, трябва много сериозно да се замисли как да усъвършенства политическата си система, така че “редовите” граждани много повече да участват в управлението. Нали е ясно, че за огромното мнозинство от тях участието се свежда само до ходене - веднъж на четири години - до урните? Там дават гласа си за поредния чудотворец, след това, както стана с Костов и със Симеон, го изхвърлят от властта, а най-дейните излизат на улични протести.

Следващия мандат филмът се повтаря, само че с по-лошо качество. Това са възможностите, които дава днешната политическа система. Ала нещата могат съществено да се изменят, ако елитите намерят сили да внесат корекции в политическия строй. Възможните промени са много, но ще маркирам само най-важните.

Първо, трябва да се премахнат всички привилегии.

Ако гражданите са равни, то тези, които от тяхно име упражняват власт, не следва да имат никакви преимущества. Така че - долу служебните коли, специалното лечение, почивките в недостъпни за обикновения човек резиденции!

Второ, следва многократно да се разшири употребата на пряката демокрация. Сега в Конституцията има списък на въпроси, по които не може да има референдум. Но е нужно да има и списък на въпроси, по които задължително се правят допитвания до народа.

Най-важните политически решения - за присъединяване към международни договори, за големи финансови ангажименти на правителството, за направленията на политиките по важни въпроси следва винаги да се решават от референдуми, при това с много по-облекчени условия за зачитане на валидността им. Още по-важни са местните референдуми. Би трябвало всички решения на местните съвети, в които става дума за изразходване на пари над определен размер, да се решават от тях. Ако прословутата такса за паркиране на собствената кола в “синята зона” на София бе решена на референдум, надали щеше да има толкова протести срещу това решение на Столичния общински съвет.

Трети механизъм е въвеждането на индивидуална конституционна жалба, това отдавна трябваше да стане. Липсата  сега прави КС луксозен и през по-голямата част от времето бездействащ свръхарбитър на споровете между елитите, а основната му функция - да бъде конституционен страж на правата и свободите на гражданите остава, откровено казано, в пета глуха.

Четвърто, отдавна е назряло времето чиновниците, които имат пряк допир с гражданите, да бъдат наистина контролирани от тези, на които служат. Никак не е сложно периодично гражданите да оценяват тези служители и получилите лоша оценка да бъдат принудени да се разделят с поста си. Това рязко ще намали както бюрократичното разтакаване, така и корупцията в администрацията.

Пето, не е ли настъпило времето гражданите да имат реален контрол върху качеството на образованието на децата им и върху начина, по който полицията ги пази?

Образованието и полицията от Освобождението и до сега са строго централизирани: обикновеният човек няма нито контрол, нито лостове за въздействие върху начина, по който те функционират. Ако директорът на училището е некадърник, а полицейският началник на селището е пияница, трябва да станат тежки кризи, за да се решат съответните министри да ги сменят. Но ако училището наистина се управлява от родителско настоятелство, то ще държи ли некадърника на поста му.

Ако полицейският шеф, подобно на шерифите бива избиран, а не назначаван, ще си позволи ли той да пиянства, ако иска да остане в системата? Настоятелството следва да наема директора и учителите, и то би било заинтересовано от доброто им заплащане, ако са наистина добри. Избраният местен полицейски шеф ще трябва действително да бори престъпността на поверената му територия и да не приема подкупи, ако иска да запази шефската си позиция. Всъщност с тези предложения не се измисля нищо ново - това е утвърдена от много десетилетия практика в някои от т.нар. развити демокрации.
За реализацията на тези реформи не се иска нищо друго, освен политическа воля.

Но на почти всички партии изобщо не им и хрумва идеята за реформи в политическата рамка на обществото, за овластяване на гражданина и разширяване на демокрацията. Е, това ще стане, но както върви, изглежда след време ще се реализира чрез взрив, а не чрез мирна еволюция. Но той ще е и краят на сегашните политически елити.

ЕМИЛ КОЕН

http://www.trud.bg/Article.asp?ArticleId=1749030