Пламен почина.

Човекът, когото сравняват с Тич Кўанг Дук и Ян Палах, на когото всички се възхищават и на когото всеки иска да подражава, но нямал “смелост”, почина. И тази статия няма да е дълга. Даже ще е доста хаотична.

Аз не се възхищавам на Пламен. Няма защо. Напротив – страх ме е от него. Това не е постъпка на един смел човек – един смел човек не би се самозапалил. Да, трябва да се пребориш със страха от смъртта, преди да драснеш клечката кибрит, но същото се иска и от обикновения самоубиец, преди да ритне стола под краката си. Ужасно е, когато да пребориш страха си от смъртта е по-лесно от да пребориш страха си от живота.

Не знам защо се е самозапалил Пламен. И не говоря за каузата – за плаката вече всички знаем. Каузата беше ясна, с него да изгори и Кирил Йорданов. Говоря за спотаената вътре в него причина. Но каквато и да е тя – това не е постъпка на смел човек. Няма нищо смело в това да умреш. Всеки го прави. Това не беше и саможертва. Пламен не ни спаси – не би и могъл. Това е постъпка на един смазан, отчаян човек. Но все още – човек.

И докато по улиците тълпата шества със своите искания, и всеки уж знае кое е най-доброто решение, един млад човек умря, в пламъци. Насред всичката тази лудост Пламен надали е видял възможност за промяна.

Един млад човек е погледнал напред, и не е видял бъдеще. И именно това е най-тъжното и най-страшното.

И ако искаме да няма повече човешки клади, нека да не припознаваме Пламен като герой, икона или светец на някоя кауза. Не ни трябва промяна в конституцията. Промяната трябва да е в начина ни на мислене, в желанието не за власт на народа или която и да е партия, а в желанието за свобода.

Следващия път, когато съм във Варна, ще оставя цвете там, където се е запалил Пламен. Не защото е изгорял, а защото е бил човек, като всички нас – добри и лоши, със своите мечти, живот и спомени, и това е най-красивото.

Направете го и вие.