24 Май 2013

Иън Бремер, в. Инт. хералд трибюн  

Сигурно сте чували за американската енергийна революция. Пробивите в сондажните технологии осигуриха достъп до достатъчно нови петролни и газови резерви в Съединените щати, за да намалят драстично зависимостта на страната от чуждестранния петрол.

Цифрите разказват историята: петролното производство на САЩ преобърна над 30-годишния си спад; вносът на САЩ от производителите от ОПЕК намаля с над 20 % през последните три години; резервите и добивът на природен газ на САЩ вече са значително по-високи и цените спаднаха със 75 % през последните пет години. Международната агенция за енергия (МАЕ) прогнозира, че до 2020 година САЩ биха могли да станат най-големият в света производител на петрол и до 2035 година могат да бъдат енергийно независими. Това променя играта.

И макар да няма безплатен обяд, това не бива да поражда страх. Производственият процес е сложен и скъп и ако индустрията не внимава, може да има рискове за околната среда. Възможностите обаче са изумителни. Започнаха значително да нарастват вътрешната заетост и икономиката.

Само че, нека погледнем отвъд въздействието върху САЩ и да помислим малко за по-дълбоките последици за останалата част от света, тъй като тази революция е и фактор, променящ правилата в международната политика и глобалната икономика.

Аксиомата “недостиг на ресурси” е една от доминиращите сили, моделиращи световната геополитика и икономика след края на Втората световна война. Сега, благодарение на технологичния и предприемаческия нюх на петролната и газовата промишленост в САЩ, навлязохме в ера, в която норма ще бъде “изобилието на ресурси”. Технологията ще се използва, за да превърне САЩ в енергиен износител и да открие резерви в други страни.

Произлизащият от това скок в предлагането означава, че световният енергиен сектор ще започне да работи като “по-нормален” пазар, на който търсенето и предлагането са в по-добър баланс, а в ръцете на ограничен брой производители е съсредоточена по-малко власт. Богати на енергийни ресурси страни като Русия, Саудитска Арабия или Венецуела биха могли да са в сериозна беда.

По-високите цени и пазарната сила позволиха на техните управници да увеличат популярността си вътре в страната със субсидии и други социални проекти, но когато техните клиенти произвеждат по-голямата част от собствената си енергия или разполагат с други доставчици, те ще бъдат принудени да се приспособят бързо и интелигентно или да се справят с последиците.

Другата голяма промяна ще дойде от нов курс във външната политика на САЩ. В началото на Втората световна война САЩ доставяха около 63 % от петрола в света и Тексас бе глобален доставчик от последна инстанция. Арабският полуостров, Иран и Ирак заедно произвеждаха под 5 %. През 1960 година обаче нови открития насърчиха Саудитска Арабия, Иран, Ирак, Кувейт и Венецуела да се обединят и да създадат Организацията на страните износителки на петрол (ОПЕК).

През следващото десетилетие близкоизточните и северноафриканските страни увеличиха производството с 13 милиона барела дневно, а членките на ОПЕК започнаха да искат по-голям дял от печалбите на западните петролни компании, работещи на тяхна територия. Катар, Индонезия, Алжир, Либия, Обединените арабски емирства (ОАЕ) и Нигерия се присъединиха към картела.

Тогава настъпи преломният момент. През март 1971 година Тексас достигна максимален производствен капацитет. През следващите пет години петролният внос на САЩ почти се удвои, а и други производители се сдобиха с решаваща пазарна сила. Войната от Йом Кипур през октомври 1973 година доведе до петролното ембраго на ОПЕК и пазарните изкривявания, на които сме свидетели оттогава. Така става, когато достъпът до чуждестранен петрол заеме централно място в американската политика на външните работи и сигурността.

Напред към 2013 година. И докато Америка върви към нова ера на енергийна независимост, Вашингтон ще бъде по-малко склонен да рискува животи и да харчи милиарди, за да гарантира свободния поток на петрол и газ през опасни места. Това е особено важно за Близкия изток - регион, където османците, след това европейците, а в последно време и американците, за добро или за лошо, помагат за поддържане на мира.

САЩ не се канят да напуснат региона изцяло, не и когато глобалната икономика е все още толкова зависима от търговския поток през Ормузкия пролив, а сигурността на Израел е в опасност. Когато обаче Америка става по-малко зависима от енергията на Близкия изток, естествено е склонността на Вашингтон към рискове и поемане на ангажименти там да намалее или поне да бъде по-трудна за оправдаване във финансово ограничена епоха.

Интересно е, че макар Америка да става по-малко уязвима на нестабилността в този регион, Китай ще стане по-уязвим - и в резултат по-пряко въвлечен в неговата политика. МАЕ прогнозира, че до 2030 година Китай ще внася близо 80 % от своя петрол и голяма част от тази суровина ще идва от Северна Америка и Близкия изток. Според някои оценки Китай има по-големи залежи на шистов газ дори от САЩ, но засега не разполага с технологията и ноу-хау, за да ги експлоатира.

Дори Китай да успее да ускори темпото, ще отнеме години, за бъде изградена цялата нужна инфраструктура и вътрешната петролна и газова индустрия да се развие до точката, в която да може да доставя значителни обеми целогодишно.

По този начин със засилване на готовността на Китай да се намеси в политиката на други държави неговите лидери ще поискат да разширят влиянието си. А богатите на енергия близкоизточни правителства, които загубиха големи клиенти в Америка и Европа, ще приветстват всички чуждестранни приятели с дълбоки джобове, които могат да намерят.

Като всяка революция новата енергийна “манна небесна” на Америка повдига някои зашеметяващи въпроси. Как може по-слабо присъствие на САЩ и по-голяма китайска намеса да променят най-нестабилния район в света? Какво може да очаква следващото поколение саудитски лидери за бъдещето на страната си в един свят, в който ОПЕК е загубила голяма част от пазарната си сила?

Ще бъдат ли саудитците в опасна изолация заради подкрепата на Катар за правителствата на “Мюсюлманските братя” в други арабски държави и интереса на Китай да използва ОАЕ като офшорен търговски център за валутата си? Може ли иранската революция да оцелее при необходимостта от изграждане на по-съвременна икономика?

Свят, в който САЩ имат по-малко участие в отговорите на тези въпроси, е наистина един нов свят.

БТА