Консултантите на ЦРУ предполагат, че обратното броене за тези промени ще настъпи през 2030. Но в действителност светът вече се е превърнал в територия без национални държави, макар ние още да не сме го забелязали.

Официалните граници между страните все още съществуват, но международната общност вече живее така, сякаш тях ги няма. Националните държави се превръщат само в една от формите на управление сред множеството други.

Беглият поглед върху световната икономика показва, че най-впечатляващият растеж и внедряване на иновации се случват там, където правителство и бизнес, местни и чужденци работят в тесен контакт. Това е своеобразна държава без граници. Икономистите са измислили за тях термин - "особени икономически зони".

През последните десетилетия стотици такива зони са се появили в Африка, Близкия изток и в Азия. През 1980 г. в Китай се появи първата държава без официални граници - Шънджън. Днес Поднебесната империя е оплетена от мрежа от особени икономически зони и именно това й помогна да стане втората по големина икономика в света.

В Арабския свят има над 300 територии с особен статут и по-голямата част от тях са концентрирани в един град - Дубай. Най-известната е Свободната зона Джебел Али - едно от най-големите и ефикасни пристанища в света.

Образуването на нови псевдодържави върви ръка за ръка с друга важна тенденция - стремежа на големите градове към независимост.

В условията на бърза урбанизация всеки град, щат или провинция иска да има голямо влияние. Шотландия и Уелс във Великобритания, Страната на баските и Каталония в Испания, Британска Колумбия в Канада, Западна Австралия и почти всеки индийски щат - всички те търсят максимална финансова и политическа автономия.

И някои вече могат да си позволят да не зависят от останалата страна. Кметът на Ню Йорк Майкъл Блумбърг обича да казва: "Не слушам какво казват във Вашингтон". Но затова пък Вашингтон много внимателно слуша него. Същото се случва и в много държави. В настоящия момент най-малко осем страни се ръководят от бивши кметове.

Този процес върви даже и в Китай: центърът за взимане на решения се измества в големите градове, които дават най-голям принос за икономиката, а Пекин зависи от техния растеж. Една от най-популярните пословици в днешен Китай отлично отразява тази тенденция - "Планините са високи, а императорът е далеч".

Ако на официалните карти могат да бъдат видени около 200 държави, то броят на неофициалните правителства доближава 1000. И колкото повече такива микроправителства, толкова по-могъщи стават съвременните империи - САЩ, Китай, Бразилия.

По тази причина по-слабите държави трябва да престанат да парадират със своята национална идентичност и да обединят финансовите си усилия, за да намалят нивото на бедността, да повишат качеството на живота и да стимулират икономическия растеж в целия регион.

Бурунди, Кения, Руанда, Танзания и Уганда вече създадоха Източноафриканска общност, която трябва да координира всичко - от митническите тарифи и стимулирането на инвестициите до поддържането на мира. Ако те успеят да построят инфраструктура, която да изтрие произволно възникналите политически граници, ние можем да видим Европейски съюз по африкански. Ако регионални групировки не бъдат създадени, тогава богатите страни ще се възползват от древния принцип - "разделяй и владей".

Впрочем в някои страни жителите все пак ще трябва да се разделят един с друг. Например в Близкия изток е необходимо да се преосмисли терминът "държава". Стотици анализатори, ежедневно разсъждаващи за ситуацията в Сирия и Ирак, но не могат да разберат, че нито една държава няма божественото право на съществуване. Някои страни не подлежат на ремонт и в края на краищата се разрушават. Арабският свят няма да се успокои, докато не се превърне в група автономни национални оазиси, свързани с нещо подобно на нов търговски Път на коприната.

Параг Хана е водещ научен сътрудник на изследователския център New America Foundation и автор на икономическия бестселър "Вторият свят: как развиващите се страни ще променят глобалната конкуренция през 21 век".