Инфарктният момент сякаш бе изсмукал всяка молекула кислород в 40-хиляднaтa „Джорджия Доум“ в Атланта и пълната до пръсване зала затаи дъха си. Малкото тяло бе набрало колосално ускорение, благодарение на въртеливия момент, създаден от изумително мощно предно премятане, извършено с нечовешка прецизност и сила, при това върху тясна десетсантиметрова ивица дърво.

Нямаше сила на този свят, която да спре полета на хлапето и то се носеше директно нагоре, като свистящ малокалибрен куршум... високо, може би прекалено високо – далеч над гимнастическата греда. Момичето увисна за миг в застиналия от напрежение въздух, групира тялото си и най-после реши да каже “Добре де, ще се върна!” на гравитацията. Чакаха я две задни превъртания и сложно приземяване... Приземяване, от което зависеше толкова много.

14-годишната Доминик Мочеану – най-малката гимнастичка в историята на Съединените щати, бе поела върху невръстните си рамене огромно бреме от напрежение, национални амбиции и очаквания.

За пръв път американският отбор имаше шанс да спечели олимпийското злато. Но за да можеше това да стане, в този ден детето трябваше да се превърне в героиня. Съчетанието щ на греда бе започнало точно преди 87 изумителни секунди и неговата дързост, въображение и нереална прецизност бе довела публиката до състояние на изнервена до крайност, истерична еуфория.

Една десета от секундата продължи цяла вечност и когато детските крака най-после намериха с трясък земята, гимнастичката буквално закова като два кинжала стъпалата си върху тепиха. Перфектен баланс… перфектно приземяване! Цяло чудо е, че покривът на залата остана на мястото си след това изпълнение – публиката изригна като вулкана Кракатау.

Малко по-късно, за пръв път в историята си, американките си осигуриха златния медал, а пресата нарече отбора “Великолепната седморка”. Макар че беше преди повече от 16 години, помня добре момента, който остава един от най-емблематичните на последната лятна олимпиада, провела се тук. Освен мен и още 40 хиляди в залата, един милиард телевизионни зрители гледаха епичното изпълнение на невръстната Доминик, която се превърна в любимката на цяла Америка. Гледаха я и две големи кафяви, просълзени от щастие очи в малко бедно селце в щата Илинойс. Очите на най-големия щ фен – осемгодишно дете на име Дженифър Брикър.

В даден момент от живота си малката Дженифър осъзна, че просто не може да се отлепи от телевизора всеки път, когато Доминик се появеше на малкия екран. Идол е меко казано – момичето бе просто обсебено от гимнастичката. Не изпускаше нейно състезание, интервю, пресконференция. Събираше всичко, свързано с Мочеану – статии, плакати, снимки, цитати.

Поради рядък родилен дефект Дженифър Брикър идва на този свят без долни крайници. Краката щ ги няма чак до хълбоците. Това обаче се оказва незначителна подробност за нея и за хората, които я обичат. Без да използва протези или инвалидна количка, Джен намира начин да бъде нормално дете, да се движи непрекъснато, да се катери, да играе неуморно каквото си пожелае и дори да спортува.

Джен играе и софтбол, волейбол, плува, дори се научава да се пързаля, връзвайки кънки на ръцете си. Но момичето открива истинското си призвание в света на гимнастиката. Почти свръхестествената щ координация и експлозивност са подсилени от маниакална всеотдайност в тренировките. През 1999 г., за изненада на спортната общественост, Брикър сe появява на щатското първенство по детска гимнастика и печели шампионската титла срещу напълно здрави съпернички!
За хората, които са гледали изпълненията й, сърцатата безкрака гимнастичка е не по-малко изумителна от нейния идол – златното дете на американския олимпийски отбор Доминик Мочеану.

Но малко хора знаят, че докато цялата страна празнуваше титлата й, самата Доминик бе разкъсвана от непоносима вътрешна агония и дори на върха на почетната стълбица не можеше да открие и един-единствен светъл лъч в младия си живот. Родена в семейство на румънски емигранти, Доминик израства под тежката сянка на деспотичния си баща Димитру – еднолинеен, суров и алчен човек, обсебен от болни родителски амбиции.

Тренировъчната база на световноизвестните специалисти се оказва нещо като овехтял затвор в тексаските прерии, в който невръстни гимнастички са систематично подлагани на емоционален и физически тормоз и постоянен глад. Отгоре на всичко Доминик живее в непрекъснат страх в дома си, където барутният характер на баща щ е създал атмосфера на нечовешко напрежение.

Дори след златото в Атланта Димитру нe намери една добра дума за дъщеря си, тъй като според неговите стандарти тя се била провалила поради падането си на прескок.

След олимпиадата Доминик печели над 1 милион долара от реклами и турнета, но парите минават директно през пръстите на вманиачения баща. Тиранията му става все по-непоносима. На няколко пъти Димитру не се поколебава дори да вдигне ръка нa дребничката си дъщеря. Нещата достигат точката на кипене и само две години след историческото състезание момичето избягва от дома си и подкрепяно от новата си треньорка Луминита Мишченко, завежда рядко срещано юридическо дело за отказ от родителите си. Едва седемнайсетгодишна, Доминик се отрича от собствените си майка и баща! Тъжният съдебен цирк бе широко отразен от медиите тук и камерите не спираха да се взират нахално в обляното от сълзи лице на гимнастичката и в мрачните очи на родителите щ. Момичето спечели делото, но бе съсипано психически.

Дженифър Брикър, нейната най-голяма поклонница, следи тъжната сага на идола си отдалече и е съкрушена от безсилието си да щ помогне с нещо в този толкова тежък момент.

Години по-късно Мочеану сякаш най-после бе намерила пътя си. Гимнастиката и безумието на баща щ бяха завинаги зад гърба щ. Живееше в прекрасен дом в Кливланд. Бе щастливо омъжена за човека, когото винаги е обичала, и само две седмици я деляха от раждането на първото щ дете. И в този момент Доминик получи препоръчано писмо. Писмо от Дженифър Брикър. От най-големия щ фен. Доминик отвори плика в колата си, паркирана пред пощата. Прочете изтръпнала писмото... и после пак... и пак. Колата не помръдна дълго, дълго време…

“Винаги съм те боготворяла – пишеше Дженифър, – точно теб, не някоя друга гимнастичка. Гледах те по телевизията. Следях премеждията ти. Ти бе моят идол. Заради теб започнах да тренирам гимнастика. Чак бях заразила и родителите си, така че и те гледаха състезанията ти. Веднъж, след едно твое златно изпълнение на земя, телевизионната камера открила в публиката лицата на родителите ти и майка ми Шерън замръзнала на мястото си – в долния край на екрана пишело: „Камелия и Димитру Мочеану – родители на Доминик“.

Как е възможно моят идол да се окаже и моя сестра? Предполагам, че някои неща просто не могат да бъдат разбрани, но това, което знам със сигурност, е, че искам повече от всичко да се запозная със сестрата, която съдбата ми бе отнела през всичките тези години. Прилагам копия от документи и доказателства и телефонния си номер. Надявам се да се обадиш...”

Да, така е: Камелия Мочеану е дала живот на малко, крехко бебе, родено без крака, в малка болница в град Облонг, щата Илинойс. Съпругът щ Димитру видял сакатото дете и взел моментално, жестоко и категорично решение, без дори да разреши на майката да подържи за миг момичето в ръцете си. Двамата си тръгнали от болницата, без да погледнат назад и без дори да щ дадат име. Три месеца по-късно в сиропиталището влязла забележителна жена на име Шерън, която вече имала трима синове.

И въпреки че семейството се издържало с една скромна работническа заплата, като видяла чаровното бебе, заявила, че със или без крака, това прелестно дете ще бъде нейно завинаги. И ето че сега, двайсет години по-късно, само дни преди самата тя да се сдобие с бебе, Доминик Мочеану държи в ръката си треперещ лист хартия и дълбоко в себе си знае, че всяка дума в него е истина и че то е написано от непознато момиче, което по някакво безумно стечение на обстоятелствата е нейна сестра. Чакаше я най-важното телефонно обаждане в живота щ.

Когато Доминик набра за пръв път номера на сестра си, тя не знаеше какво да очаква и какво точно да каже, но още на секундата бе обезoръжена от чара и ентусиазма на Дженифър. “Бяхме като омагьосани. Имахме толкова общо помежду си. Разговорът ни неусетно продължи с часове – твърди Доминик. – В един момент се обърнах и осъзнах, че мъжът ми се е прокраднал и записва разговора с камерата си. Тогава се стъписах, но днес съм толкова благодарна, че имам цялото това първо обаждане на видео. По средата на разговора Дженифър вметна съвсем небрежно:

Малко по-късно Дженифър най-после се среща за пръв път с Доминик и с другата си сестра – Кристина. Оттогава трите са неразделни. “Животът ми завинаги ще се дели на две части – казва Доминик, – преди да се срещна с Дженифър и след това!”

Самото момиче никога не е съдило хората, оставили я в болницата преди толкова години. “Те са имали своите причини за решението си – казва Дженифър, – аз съм благословена, че са го взели. Едва ли бих могла да имам по-щастливо детство и по-прекрасно семейство от това, което ме осинови. По някакъв странен начин точно аз, сестрата, родена без крака и родители, е тази, която извади най-голям късмет.

Сигурно сте чували за прочутото изследване на професор Бучард, свързано с близнаците Джим Луис и Джим Спрингър. Братята били разделени още при раждането си и се срещнали за пръв път на 39-годишна възраст. И двамата били осиновени и израснали в две малки градчета в щата Охайо.

Какво точно ни определя като личности? Какво шифрира поведението ни? Какво предизвиква решенията ни? Средата играе огромна роля, но също така е истина, че дълбоко в себе си, на клетъчно ниво, ние сме движени от предварително кодирана информация. Не знам докъде се простира влиянието й, но понякога се случват странни неща, които просто все още не разбираме напълно. Когато животът на един близнак е ксерокопие на другия, а идолът на едно момиче се окаже и нейна сестра, въпросите стават повече от отговорите. Синхроничност – дума, създадена от швейцарския психоаналитик и философ Карл Юнг и описваща необяснимите, многозначителни съвпадения в живота на човек, ни кара да се замислим за това дали е възможно кодът, в който са подредени аминокиселините ни, да е само малка част от нещо по-голямо... Някаква оперативна система, втъкана във вселената и инсталирана в елементите на нашата действителност.

Възможно ли е, пита Юнг, синхроничността да е проявление на нещо отвъд времето, пространството и обстоятелстватa? Да е някаква закономерност, по-хитра от причина и следствие? Произволно ли протичат съдбите ни, или има някакъв тайнствен монтаж, който от време на време се процежда от плоскост, за която все още нямаме адекватно изградени сетива? Когато разказах на Дженифър за близнаците Джим, тя ми каза, че съзнанието щ не може да побере техните синхронични съвпадения, но в същото време открива странен, естествен паралел с нейната собствена история. След което ме помоли да споделя с вас, читателите, нейния любим цитат: “Има два начина, по които можеш да живееш живота си: единият е така, сякаш нищо на този свят не е чудо, a другият – така, сякаш всяко малко нещо е чудо!” (Алберт Айнщайн).

Дженифър е човек, който гледа на всичко около себе си като на прелестно, достойно за възхищение чудо. Може би затова, без дори и намек за упрек, се свърза и с майка си Камелия, която я прегърна ридаеща и поиска прошката щ. Преди няколко години Димитру се разболя тежко и почина едва 53-годишен, преди да е успял да зърне порасналата Дженифър. Малко преди смъртта си обаче бащата най-после откри мълчаливото, отдавна чакащо до рамото му покаяние и повика Доминик при себе си, за да я прегърне и да щ каже за пръв път в живота си, че я обича. Момичето му даде прошката си и остана до него до края на дните му.

Наближавайки края си, тази история събра толкова много неправдоподобна, театрална драма, че за да намерим смисъла й, навярно ще трябва да открехнем вратата към съзнанието на самия властелин на драмата – Уилям Шекспир. И някъде зад тази тежка махагонова врата, в една от многото красиви бални зали, танцуват вечния си елегантен танц обречените герои на шедьовър, наречен “Крал Лир”. Виждате ли ги? Носят се боси и безсмъртни по огледалото на мраморния под вече повече от четири столетия: монархът, загубил разсъдъка си, трите му красиви дъщери, отлъчената от семейството сестра, загадъчните братя, злодеите, убийците... безбройните жертвоприношения върху кървавия олтар на човешката слабост. В самия край на тази изпепеляваща трагедия умиращият Едмънд казва следното на своя брат: “Колелото, скъпи Едгар, направи своя пълен кръг”. Оттогава изразът “Нещата правят пълен кръг” (things come full circle) е станал част от английския лексикон, но малко са хората, които знаят, че именно великият бард е първоизточникът на тези мъдри думи.

Да, ако човек живее достатъчно дълго, сигурно ще открие, че нещата във вселената като че ли действително се стремят към движение в затворен цикъл. Сякаш са закачени за огромно колело и рано или късно неговият пълен оборот ще ги върне там, откъдето са тръгнали. Двама родители се отказват от детето си и по-късно детето им се отказва от тях в съдебната зала. Няма ли някаква ирония в това? Някаква многозначителна редакция в матрицата? Нещата правят пълен кръг...

Вчера говорих с Дженифър Брикър. Благодарен съм, че се срещнах с историята й, защото тя ми помогна да разбера по-добре своята собствена история и всяка друга история на този свят. Каза, че иска да дойде в България и да опознае хората, природата и културата щ. Вярвам на всяка нейна дума, защото в нея няма една прашинка престореност: това момиче е въплъщение на искреността. Днес Дженифър Брикър е една от най-добрите акробатки на Америка, елитна циркова артистка и фитнес експерт.

Нека ви върна точно три години назад. Намираме се в огромната "Амуей Арена" в Орландо, щата Флорида. Залата е пълна до пръсване. Концертът започва... Хилядите възбудени фенове са дошли, за да видят мегаспектакъла на Бритни, но в момента невярващите им очи са приковани към средата на сцената, където малко тяло без крака отскача от огромен батут. Момичето чудо излита във въздуха.

Тя се носи директно нагоре като свистящ малокалибрен куршум... високо, може би прекалено високо – далеч над сцената. Момичето увисва за миг в застиналия от напрежение въздух, групира тялото си и влиза в двойно салто със стихийна скорост като трохичка, засмукана от торнадо. Напрежението е осезаемо. Тялото щ се превръщa в мъглявина, следвана като побесняла комета от кестенявата щ опашка, и след две перфектни задни превъртания се приземявa меко върху батута. Публиката изригва като вулкана Кракатау.

И ето че в този миг ни става някак много лесно да повярваме, че всяко малко нещо в този живот е чудо, и колелото, скъпи Едгар, отново прави своя пълен кръг.