„- Страхът, който те е обхванал – рече Дон Кихот, – ти пречи, Санчо, дори да виждаш и да чуваш добре. Защото страхът смущава сетивата и не позволява на човека да вижда нещата такива, каквито са. Щом толкова се боиш, дръпни се настрана и ме остави сам. Моята намеса е достатъчна и тя ще наклони везните на победата към тези, които аз подкрепя.

   Като изрече тези думи, Дон Кихот пришпори Росинант и с прикрепено в седлото копие се спусна като мълния по баирчето надолу.

   Санчо започна да вика:

   - Върнете се, Ваша милост сеньор Дон Кихот! Кълна се в Бога, че вие нападате овце. Върнете се, горко на мене, че съм се родил на този свят! Що за лудост е Вашата? Вижте добре: няма пред Вас нито великани, нито рицари, нито котки, нито доспехи, нито щитове на цели полета или на четвъртинки, нито небесносини доспехи, нито дяволи. Бог да ми е на помощ на мене, грешника! Какво вършите!

   Но тези думи не успяха да върнат Дон Кихот обратно. Той продължаваше да се носи напред и да вика гръмогласно:

   - Рицари! Вие, които се сражавате под знамената на юначния император Пентаполин Запретнатия ръкав, последвайте ме до един! Ще видите колко бързо ще се справя с врага му Алифанфарон Трапобански!

   С тези думи той се вряза в стадото овце и почна да ги муши с копието си с такава юначност и решителност, като че ли наистина пробождаше най-върлите си врагове” (Сервантес, „Дон Кихот”).

   Много идиоти – политици и военни – са предизвиквали какви ли не военни конфликти, в които, за съжаление, храбро гинели не тези, които са виновни за тях, а обикновени хора като храбрия войник Швейк, когото ситуацията е предизвикала да върши гениално истински неща по време на Световната, сега наричана Първа световна, война.

   „Днес из пражките улици вие може да срещнете опърпан човек, който сам дори не съзнава каква голяма роля е изиграл в историята на новата велика епоха – обяснява Ярослав Хашек, чийто герой е не по-малко славен от оня на Сервантес. – Той си върви скромно по пътя, не безпокои никого, не го безпокоят журналисти, които да го молят за интервю. Ако го попитате как се казва, той ще ви отговори простичко и скромно: „Аз съм Швейк…“ Той не е запалил храма на богинята в Ефес, както беше направил глупакът Херострат, за да попадне името му във вестниците и школските читанки. И това е достатъчно.”

   Войните се започват от правителствата, не от населенията. И в повечето случаи са резултат от спорове за ресурси и земи или просто от желание на дадено правителство да увеличи влиянието си. „Хвърляйки поглед назад към историята на войните обаче, най-учудващото е с какво желание повечето хора се сражават във войни”, изненадва се с днешна дата британският журналист Стийв Тейлър. И дава пример с американския психолог Уилям Джеймс, писал някога, че войната е толкова често явление заради позитивните си психологически ефекти. Войната създавала чувство за единство пред лицето на колективна заплаха. Тя сплотявала хората – не само армията, пряко въвлечена в битките, но и цялата общност.

   Превеждайки това на съвременен език Стийв Тейлър смята, че разнообразните интереси на хората днес се задоволяват чрез спорт, кариерно израстване, развлечения и хобита. Но там, където няма условия за това (в изостанали и нестабилни държави), се стига до агресивно поведение като в Близкия изток, Източна Украйна и много части на Африка. Където войните служат като най-малък общ знаменател, осигуряващ подобие на психологическа позитивност, опит да се “живее на по-висока плоскост на сила” (думи на Джеймс), с чувство на сплотеност и цел. Та, ако тези нужди останат незадоволени и ако има очевиден враг или потисник, към когото да бъдат насочени, то тогава войната е почти неизбежна. Следователно, всеки траен мир зависи от създаването на общества с богатство на възможности и начини за посрещане на хорските нужди.

   Всеизвестно е, че избухването на Първата световна война се свързва с възхода на Германия и въпроса за нейното място в европейския баланс на силите. Пруският държавник Ото фон Бисмарк успял, макар и доста болезнено, с огън и кръв, да формира модерна, обединена германска нация, гарантирайки оцеляването си с ловка дипломация, позната и днес като “реалполитик”. (Алюзията с Меркел не е търсена.) Тогава новата обединена Германия била нащрек за заплахите от изток и запад, като съседните страни отвръщали със същата дълбока подозрителност и страхове към възхода на Германия, които дори Бисмарк не можел да уталожи. Пък с коронясването на кайзер Вилхелм Втори – човек, известен с непомерните си амбиции – германският въпрос все по-настоятелно изисквал разрешение.

   Прочее, на 28 юли 1914 година, месец след като австрийският ерцхерцог Франц Фердинанд и съпругата му бяха застреляни в Сараево, Австро-Унгария обяви война на Сърбия. С което бе даден сигналът за Първата световна война – неизбежен резултат от десетилетия на политически маневри, милитаризация, оформяне на съюзи и планиране за конфликт, който щеше да сложи край на бляскавата европейска епоха (Бел епок – от фр. Хубавото време между 1890 и 1914 година), опустошавайки цели империи и новоизгряващи държави.

   Така преди 100 години милиони млади мъже в Европа бяха свикани под военните знамена. Като по правило войниците идваха от общности, които от десетилетия не познаваха друго освен мира, пише съвременният немски историк Зьонке Найцел, преподавател в Лондонското училище по икономика. „Заниманието с нещо смъртоносно отначало сигурно им се е струвало съвсем чуждо. И въпреки това те бяха в състояние – само няколко дни след избухването на войната – да избият хиляди невинни цивилни. Това беше извършено в Белгия от немски войници, в Източна Прусия от руски войници, а в Сърбия – от австроунгарски. Тези мъже бързо научиха, че насилието създава ред, че то помага да бъдат преодолени страхът и несигурността. Те се научиха да убиват и да умират. Те сведоха съществуването си – и така успяваха да оцелеят достатъчно дълго – до най-основните човешки потребности. Фронтовите другарите станаха новите им семейства.”

   Войната продължава до 1918 година с участието на две противодействащи коалиции. Едната на т. нар. Централни сили (или Тройния съюз), в която бяха Германия, Австро-Унгария и Османската империя, втората – Антантата, включваща Русия, Великобритания, Франция, Сърбия и др. Като на принципа на лешоядството на страната на победителите след 1915 година се включват още Италия, Румъния, САЩ, Гърция, накрая Китай и Япония.

   Хеле, по това време и българският цар Фердинанд се е сетил да отмъсти на "съюзниците разбойници" (сърби, гърци, румънци), а и на Русия, заради крушението на България след Балканската война, коментира Тони Николов на сайта „Култура”. „Българската преса е разделена, по-точно купена от издатели, свързани с австроунгарски или френски капитали. Купени са и съвестите на немалко български политици. Съответно общественото мнение в България е болезнено разединено, за да се стигне до онзи 24 август 1915 година, когато България се присъединява към Тройния съюз срещу Антантата и за първи път става съюзник на Османската империя. Финалът с пробива на Добро поле през 1918 година, довел до Войнишкото въстание и унизителния Ньойски договор, е добре известен. Това е крушението на националния ни проект, от което България на практика не се съвзема.”
   Ето и картинка от онова време: септември 1918 година, Добро поле, Македония. Последни боеве на българската армия в Световната война. 5 френски и сръбски дивизии атакуват 5 български полка. На Скалистата височина 13 български войници начело с подпоручик Стратия Мазгалов от 30-и Шейновски полк се окопават в едно картечно гнездо. Цял ден те спират настъпващите французи. Сражават се до последно. Умират като герои, изгорени живи от френските огнехвъргачки.

   Над 10 милиона души са убитите в тази война, други 20 милиона са ранени. Изключително европейци. Шесторно повече са тези, които загинаха през Втората световна война.

   Затова и възникна Европейският съюз – „от колективното преживяване на насилието, от 30 години смърт, разрушения и опустошение – коментира споменатият по-горе немски историк Зьонке Найцел. – Това е основната ни разлика с американците или канадците, дори и с британците. В Съсекс, Охайо или Онтарио не е имало “реки от кръв” и сражения нито през 1917, нито през 1942 година.”

   Затова там са по-лекомислени относно опасностите от войни.