ЕВРОПА ОТДАВНА Е ЗНАЕЛА, ЧЕ БЪЛГАРИЯ ЩЕ БЪДЕ РУСКИ ПЛЕННИК

 

Премълчава се истината за Руско-Турската война 1877 – 1878 г. наричана „Освободителна“. Тя нямаше за цел освобождаването на България? ИСТОРИЧЕСКИ ФАКТ Е, ЧЕ ТАЗИ ВОЙНА СЕ ОБЯВЯВА ЗА СПАСЯВАНЕТО НА СЪРБИЯ ОТ ТУРСКО ЗАВЛАДЯВАНЕ, А НЕ ЗА СВОБОДАТА НА БЪЛГАРИЯ. 

Висшите управници на Руската империя, при сложилата се военна и политическа обстановка в Сърбия вече виждали, че бъдещата война с Турция е неизбежна.

На снимката руският император Александър ІІ-ри.

Апетитът на руската политическа и военна върхушка за заграбване на нови територии от западащата турска империя винаги е бил водещ при всички досега 10 войни. А за тази -“ освободителната“ имаше и „сериозен“ повод – спасяване на славянска Сърбия.

По нареждане на императора спешно руското правителство извършва мобилизация на армията и само след четири месеца обявява война на Турция. Войната се оказва трудна, сложна, дори съдбоносна и за двете страни, но Русия постига макар и трудна победа и спасява Сърбия и Черна Гора от турско поробване.

Войната се води предимно на наша територия, а българите оказват сериозна, на моменти решаваща помощ на руските войски. И при тази война руснаците отново присвояват нови територии от турската империя. Русия избягва да споменава факта, че България има съществен принос за победата й над Турция – не само заради героичните подвизи в решаващи моменти от войната на българското Опълчение, но и за помощта, която и оказва целия народ, който се бори, за да заслужи свободата си.

На Берлинския конгрес, пред Великите сили Русия заема твърда позиция в подкрепа на Сърбия и Черна Гора, дори и за Румъния и те получат независимост. Но за съдбата на България руското поведение е друго, то е сговорчиво и отстъпчиво. Затова единствено България е разделена на две, като половината й територия остава под властта на султана.

Накратко за причините и развоя на войната

Руско-турската война от 1877–1878 г. е едно от най-важните политически и военни събития през втората половина на XIX в. за цяла Югоизточна Европа. Тя е предизвикана от турските жестокости при ликвидирането на славянските въстанията в турската империя и най-вече да попречи на Турция да завладее сръбското княжество и Черна гора.

След многото продължителни  и безплодни преговори с турското правителство, което винаги е било подкрепяно от Англия, Портата отхвърля Лондонския протокол на Великите сили, който предвижда реформи в турската империя с цел облекчаване положението на славянските народи. Турция самонадеяно отхвърля мирното уреждане на проблемите с поробените славяни и спиране на турските жестокости спрямо тях. Тя не само, че не се съобразява с предложенията на Великите сили, но и започва необявена война срещу княжество Сърбия и Черна Гора – последните славянски свободни държави. 

Въпреки упоритата съпротива на Сърбия и Черна гора, подпомагани и от другите макар и поробени славянски народи включително и България, на 28 октомври 1876 г. многобройната армията на Керим паша атакува всички сръбски позиции и превзема Джунис. Пред турската армия вече се откривал пътя към Белград и положението на Сърбия става критично. Сърбите се надявали единствено на спасението от Русия – тя да обяви война на Турция.

И действително на 24 април 1877 г. с манифест руският император Александър II, Русия  обявява война на Турция. В състава на руските въоръжени сили се включва и българско опълчение – 12 ентусиазирани бойни дружини. 

На 27 юни при Свищов руски части извършват десант през р. Дунав и чрез понтонни мостове прехвърлят руската армия на българския бряг.

На 7 юли части от предния отряд на българското Опълчение влизат във Велико Търново. На 16 юли те преминават Стара планина през Хаинбоазкия проход и на 9 юли установяват контрол над Шипченския проход, който има огромно значение за връзките на войските между Северна и Южна България. Българските опълченци фактически откриват пътя за руско настъпление към Цариград. На 16 юли Западният отряд на опълченците превзема Никопол, а после и Плевен, където организира успешна отбрана, отблъсквайки турските атаки.

Османското командване прехвърля от Албания 20 хиляден армейски корпус с командир Сюлейман паша. Усилен и с други части той формира Централната армия, която трябва да се съедини с турските войските блокирани в Плевен и да проведе контранастъпление.

На 31 юли се води жестока битка при Стара Загора и градът пада в ръцете на турците. В сраженията отново се отличава българското опълчение, което успява да спаси свещеното Самарско знаме.

След превземането на Стара Загора турската армия извършва масови и жестоки зверства избивайки наред – мъже, жени и деца.   

Геройската защита на връх Шипка се извършва с активното и самопожертвователно участие на българските опълченци. Така се осуетява плана на турското командване за прехвърляне на Централната турска армия в Северна България с цел присъединяване й към Западната.

Удържането на прохода Шипка през август и септември въпреки многобройните атаки на превъзхождащите ги многократно турци, е от решаващо значение за изхода на войната.

Но неуспешните руски атаки за превземане на Плевен спират настъплението на руската армия. Пристига генерал Тотлебен и под негово командване се извършва блокирането на града. Започва дълга борба с цел изтощаване силите на противника.

На 10 декември Осман паша се опитва да пробие обсадата, но претърпява поражение и капитулира с цялата Западна армия. Плевен е превзет.

На Източния фронт Русия успява да мобилизира по-големи ресурси за настъпления. Заключителният период на войната е декември – януари 1878 г. , когато руската армия с 314 000 души атакува отслабените турски сили.

От решаващо значение за изхода на войната е преминаването на Стара планина при зимни условия. Българските опълченци и народни доброволци активно съдействат за прехода, а същевременно пазят важните подстъпи към проходите в планината. 

На 4 януари генерал Гурко разгромява Орханийската армия и превзема София.

На 9 януари в битката при Шейново той обкръжава и пленява армията на Вейсел паша. Руското настъпление води до бърз разгром на последната турска сила в Южна България – армията на Сюлейман паша. 

На 16 януари е превзет Пловдив, а на 20 руските войски вече влизат в Одрин. В началото на 1878 г. руската армия е на 20 км от Цариград. Победата е пълна.

Уплашена от развоя на войната, Великобритания изпраща в Мраморно море боен флот, който да предотврати превземането на турската столица. Под натиска на Великите сили и след загубите – 66 000 убити и 140 000 ранени, на 31 януари Русия сключва с Османската империя Одринското примирие, с което се прекратяват бойните действия.

Как Русия и Великите европейски сили решават съдбата на поробена България

 

На 3 март Русия и Турция подписват предварителния Сан – Стефански мирен Договор. В малкото селце Сан Стефано край Цариград, в тази красива вила е подписан историческият предварителен Сан – Стефански мирен договор, който връща отнетите територии на България с излаз на две морета и възстановява полагащо й се достойнство и величие на голяма държава.

Според Договора, Румъния, Сърбия и Черна гора получават пълна независимост. На Северна България се дава автономност, а Южна България, наричана Източна Румелия получава административна автономност, но под властта на султана.

Недоволни от възстановяването на Велика България и обезпокоени от нарастващото силно руското влияние на Балканите, няколко месеца по-късно Великите сили предизвикват ревизиране на Сан-Стефанския договор. Това става на 13 юли 1878 г. на Берлинския конгрес, който решава да бъде сключен договор между Великите сили и турската империя. В началото на 1879 г. решенията на договора се потвърждават чрез специалния Цариградски договор, подписан  между Русия и Турция.

Берлинският конгрес през 1878 г., е свикан по искане на Великобритания и Австро – Унгария, за да преразгледат условията на Сан-Стефанския договор. Тяхната цел е да не допуснат създаването на силна България, която изцяло ще бъде под силно руско влияние. А Русия бързо се съгласява с исканите отстъпки, във вреда на България.   Отхвърляйки Сан Стефанското споразумение, Берлинският договор утвърди   независимостта на Черна гора, Сърбия и Румъния.

Северна България получи автономност, а Южна България – известна като Източна Румелия получава административна автономност, но под властта на султана. 

Русия получава нови турски територии – устието на Дунав, а Австро-Унгария право да окупира Босна и Херцеговина.

По настояване на Великите сили на Европа и с мълчаливото съгласие на Русия, Берлинският конгрес несправедливо ограби, ощети и унизи България. Великите сили не криеха, че не приемат създаването на една голяма Сан Стефанска България, която очевидно ще бъде силно зависима и тясно обвързана с Русия. И така ………

Единствено България остава наполовина освободена, от „Освободителната “ Руско – турска война! А обвързаността и зависимостта на България от Русия започнала през 19-ти век остава завинаги.