Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
23.01.2015 12:49 - Несимволичната война
Автор: meto76 Категория: Политика   
Прочетен: 3039 Коментари: 0 Гласове:
1

Последна промяна: 23.01.2015 12:52


Несимволичната война От Тони Николов   image

[Портал "Култура"]

  "Дневник" препечатва статията от портала "Култура"

Онова, което безспорно заслужава размисъл в най-новата ни история, е защо всяка война е сякаш нашата война, докато не всеки мир е нашият мир. Леко перифразирам едни думи на Жорж Бернанос, но ми се струва, че афоризмът досущ приляга на болките на българския ХХ в., видян в огледалото, което новото столетие вече поднася пред очите ни.

Парадоксът е очевиден. Ние наистина не обичаме войната, която и да е тя – Междусъюзническата, Първата или Втората световна – проклинаме я публично, скърбим за жертвите, ала в същото време негодуваме и срещу всеки мир, дошъл след нея. Продължаваме да мислим обаче повече за последната българска бойна победа, отколкото за последния мирен договор; да се отъждествяваме по-скоро с българските генерали, отколкото с българските дипломати. И не друга, а нашата историография роди твърдението, че сме единственият народ на света, спечелил всички битки на бойното поле, но изгубил всичко на масата за преговори. Доколко е реално това, никой не се осмелява да попита на всеослушание.

В сърцевината на този парадокс се крие

травмата на "българската загуба"

Продължаваме да сме изначално убедени, че победата винаги ни е обръщала гръб, защото светът е бил против нас. Че винаги сме се озоваваме в губещия лагер, че Великите сили (винаги с главна буква и винаги в единодушие) са ни нарочили с пръст, откъдето тръгва и нашето проклятие. Затова българският исторически разказ прелива от горчивини и несрета, макар съпоставен със сходни исторически разкази (на Унгария, Словакия, Хърватия, Румъния, балтийските държави и т.н.), той да не изглежда чак толкова по-различен.

Онова, което отчетливо не достига в нашия разказ, е преценката за българския избор. Липсва обективната преценка каква част от случилото се през 1913, 1918, 1944 г. все пак е и функция от решения, взимани от български правителства с одобрението на немалка част от българския народ.

Нито един народ не може да абдикира от тези си отговорности. Без значение дали се чувства победител или победен; истината или болката няма как да бъдат заметени под килима на колективните митове.

С което стигам до датата 10 януари. По-точно:

10 януари 1944 г.

Сещате ли се: става дума за голямата англо-американска бомбардировка над София, отнела живота на стотици хора и коренно изменила физиономията на столичния град. След нея София вече не е същата. Едно от травматичните събития на българския ХХ в.

А какво е осмислянето на тази трагедия? На всеки 10 януари атакисти в кожени облекла, предвождани от Волен Сидеров, се отправят към американското посолство, където заклеймяват Америка като агресор, защото не се е поколебала да изсипе варварски хиляди тонове бомби, да избие цивилно население и да разруши 12 000 сгради в София.

Историята не бива да е поле за политически употреби и това е ясно на всички. Ала работата е там, че това травматично събитие, което предполага сериозен размисъл, се отминава с непонятно равнодушие. Само на по-кръгли годишнини историците споменават някакви факти, а за по-младите бомбардировките на София са непонятен факт.

Спомням си как преди години репортерка на една от водещите български телевизии видя голям зор при прякото си включване да обясни какво се е случило през зимата на 1944 г. в София, когато градът е бил бомбардиран "от…от…" Репортерката дълго търсеше думата и накрая заключи: "германците" .

Незнанието е резултат и от нещо друго – от дългогодишните двусмислия в учебниците.

По времето на комунизма темата беше под особено "табу" – бомбардировката не се отричаше, но и не се изтъкваше, доколкото не се вписваше в парадигмата, че България е "антифашистка страна", временно управлявана от "монархо-фашистко правителство".

Показателно е и че двата романа за бомбардировките над София – "10 януари" на Павел Спасов и "Над страната няма противникови самолети" на Христо Миндов – са публикувани от все още съществуващи частни книгоиздатели през 1946 г. А след това – мълчание. Чак до 1985 г., когато Вера Мутафчиева успя да пробие забраната с книгата си "Бомбите", малко след това бяха публикувани и спомените на летеца Стоян Стоянов, отбранявал София.

В основата на това мълчание със сигурност играе роля и "траурът на паметта" – невъзможността да намериш думите, с които да опишеш трагедията, сполетяла твои близки. Добре помня разказа на баба ми как е бягала през димящите развалини на София, за да стигне до Централна гара и как със сетни сили е успяла да попадне в някакъв влак за Пловдив.

И все пак не е редно една от големите травми в историята на страната ни да бъде оставена като изтривалка за политическите упражнения на "Атака".

Затова нека се върнем към фактите. А те са следните.

На 1 март 1941 г. България се присъединява към Тристранния пакт. По това време Германия на Хитлер и СССР, предвождан Сталин, са съюзници (пактът Молотов-Рибентроп от 23 август 1939 г.). Факт, който често се забравя.

Така че България избира
лагера на нацисткия тоталитаризъм,
предпочитайки го пред съветския


Другата възможност е била да се приеме "Соболевата спогодба" – пакт със СССР, който да поеме контрола над пристанищата Варна и Бургас, след което (поне след 22 юни 1941 г.) страната щеше да стане театър на ожесточени бойни действия, точка на сблъсък между германските и съветските войски. Над този аспект от историята се замислят малцина. А и той е от съществено значение.

Вторият важен факт се случва обаче на 12 декември 1941 г. Тогава правителството на Царство България, оглавявано от проф. Богдан Филов, скъсва дипломатически отношения и обявява война на САЩ и Великобритания (заедно с нейните доминиони Канада, Австралия и Нова Зеландия). Интересното е, че САЩ отговарят с ответна мярка чак догодина – на 5 юни 1942 г. В същото време България не обявява никога война на СССР, дори когато на 5 септември 1944 г. Москва, на свой ред, обявява война на София. Но това е началото на друга историческа травма.

Нека обаче се замислим защо през Втората световна война България е във война с двете демокрации (Великобритания и САЩ), но е съюзник на двата тоталитарни режима – нацистки и съветски?

И второ – защо тъкмо тя е тази, която обявява война на "атлантическите съюзници", макар да не е длъжна да го стори според подписания от нея протокол към Тристранния пакт?

Тук стигаме до сърцевината на днешните националистически истерии.

Истината е, че когато на 12 декември 1941 г. правителството на Богдан Филов се решава на тази стъпка, официозните български вестници тръбят, че обявената война ще е "символична".

Съществувала ли е някога "символична война"?


Ето как едно пропагандно издание на тогавашния режим обяснява тази стъпка: 

Денят 12 декември ще остане паметен в историята на Третото българско царство. В този ден българското правителство взе едно решение, което решение е една от най-важните прояви през последното време на волята на българския народ и на българската държава да сътрудничи за изграждането на новия ред в света и да заслужи по този начин онова място под слънцето, което се пада на българите исторически и се явява политическо и стопанско повеление на Новото време. След толкова логично последователните стъпки, които България направи през 1941 г. по пътя на пълното и искрено сътрудничество със силите на Оста, напълно естествено и логично се явява решението на правителството от 12 декември да скъса дипломатическите отношения и да обяви война на Съединените Щати и тяхната съюзница Англия. 

("България 1941", съставител П. К. Чинков).

От ясно по-ясно. Икономическо и стопанско разширение с цената на "символична война" – нали САЩ и Великобритания са далеч – чрез съюз с Хитлер и неутралитет със Сталин.

Онова, което следва, обаче съвсем не е символично.

Между 19-30 октомври 1943 г. се провежда т. нар. "Московско съвещание" на външните министри на СССР, Великобритания и САЩ, на което Антъни Идън консултира със Сталин и Молотов становището да бъде бомбардирана София.

Сталин е "изключително благосклонен"
– нека София бъде здраво ударена

докато България не изтегли дивизиите си от Гърция и Югославия.

Интересно е защо "Атака" не протестира на 10 януари и пред посолството на Русия, след като решението е взето в Москва и е одобрено от Сталин, макар СССР да не е във война с България?

Ето как описва предчувствията си по задаващата се катастрофа прочутият цирков артист Лазар Добрич в мемоарите си "Бомбардирана София" (1946):

В това време Хамбург беше бомбардиран осем пъти наред в една седмица. Аз се стреснах какво би станало със София, ако я нападнеха, подобно на Хамбург – няма и да остане следа от нашата хубава София.

"Куче, което не знае да лае – докарва вълка в кошарата" – бях казал на един от говорителите по нашето радио. Нарече ме пораженец, подви глава и ме изгледа с презрение. Какъв нещастник му изглеждах, защото отправих тази забележка. Но аз имах винаги удоволствието да ме наричат "пораженец", "предател", въпреки че бях дошъл от Америка да взема участие в Балканската война…

Така идва Dies irae – 10 януари, денят на разплатата. Слънчев ден със слаба облачност. Пет вълни "летящи крепости" са над София. Противовъздушната отбрана така и не подава сигнал, през деня има повреда в електрическата инсталация, която никой не си дава труда да отстрани. Цивилното население е оставено само на себе си. В резултат на дневната и нощна бомбардировка загиват 750 души и са ранени 710. Разрушени са: 93 държавни и 2113 частни сгради. Една от бомбите пада пред Регентството (в Столичното кметство) и шрапнел пробива тапицерията на коженото кресло на Богдан Филов, което той отбелязва в дневника си. Определено "несимволично попадение".

Отново Лазар Добрич:

Двадесет минути бомбардировка и София замря. Тук стана животът невъзможен… Някъде хора викаха и ридаеха под развалините и ако не си помогнеха сами, нямаше кой да им се притече на помощ. Всичко обезумяло бягаше. На всеки половин час тръгваха влакове в различни посоки. Хората се качваха и заминаваха. Те не знаеха къде отиват и какво ще правят там. Срещам групи войници с пушки – и те бягат! Помислих си – "ако и войската по заповед бяга от разрушена София, то кой ще откопава затрупаните под развалините нещастни хора. Без организация всички са загубени". Спря всякакъв живот на администрация, на министерства, на община, на банки, на търговия… Колко в този момент отчаяно реваха под развалините, викайки за помощ! А народът, вместо дружно да се събере и да помогне за откопаването на затрупаните, беше се разбягал заедно с войската… 

Страшни дни за България. Бомбардировките заличават всички илюзии, че може да има символична война. България остава без столица, парализирана. Официално са забранени всякакви празненства. Дошло е времето на скръбта и равносметката на една държава, която се движи към пропастта, вече подготвена й на друго място – в Москва.

Тъкмо тази част от българската трагедия през 1944 г. е неосмислена.

Бомбардировките интензивно продължават през март и всяват тревога през цялото лято на 1944 г.

Жертвите са много и никак "несимволични". Над двеста англо-американски пилоти загиват над територията на България. Българските летци-жертви са 22. Броят на цивилните български жертви по официални данни (в периода 1941-1944 г.) е 1828 души, ранените са 2372. Разрушенията и щетите са огромни.

Прави впечатление и друго –

достойнството в отношението към противника

В периода на войната загиналите англо-американски летци са погребвани с военни почести – на мястото, където са открити или в най-близките селски гробища. След войната тленните им останки са пренесени на военно гробище в Слатина, а след прекъсването на дипломатическите отношения със САЩ през 1950 г. са пренесени в Италия.

Пленените летци са преведени във военнопленнически лагер край Шумен, където с тях се отнасят в съответствие с Женевските конвенции. Те са на котлова войнишка храна, на офицерите се изплаща възнаграждение, отговарящо на съответния им чин в българската армия, а подофицерите и войниците получават възнаграждение чрез швейцарската легация в София.

И накрая, какво да кажем за инициаторите на "символичната война", начело с проф. Богдан Филов, докарали на главите на своите съграждани "несимволичното бедствие"?

Ето заключението на Лазар Добрич:

Няма ги вече страшните експлозии на бомбите и зловещите пламъци над развалините, но пепелищата още стърчат, за да свидетелстват за една страшна катастрофа, предизвикана от невежеството на държавници, които не виждаха по-далеч от носа си. Всичко е преминало и ни се струва може би смешно, само горко томува, когото е засегнало това непоправимо бедствие (25 август 1944 г.).

http://www.dnevnik.bg/analizi/2015/01/23/2458399_nesimvolichnata_voina/



Гласувай:
1



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: meto76
Категория: Политика
Прочетен: 14580330
Постинги: 4396
Коментари: 12131
Гласове: 9761
Спечели и ти от своя блог!
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031