И то в условията на агресивна казионна пропаганда за оставане в ЕС – а може би благодарение на нея? Какво ли пък ще е, ако питат хората в Южна и Източна Европа, стачкуващите във Франция? Гласове за референдуми за излизане от ЕС се чуват и от север – Холандия, Швеция, Финландия. Разбира се, само да не канят Цветанов да им организира референдумите.

Самият Тръмп – шотландец по майка – триумфално долетя в Шотландия и каза, че „хората по цял свят са гневни“ и „искат граници“. Мигранти нахлуват, завладяват – хората „искат да си върнат родините“. А нима по цял ден не слушаме същото и в България, и то повече от левите? А всъщност ощетените от глобализацията и остеритета хора с по-високо образование и политическа култура, или по-широко скроените, трябва да са не за тръмповски, а за социалистически изход от кризата – за което се борят Бърни Сандърс в Америка и Джеръми Корбин в Британия.

Брекзит всъщност е социалистически сигнал и последен wakeup call (събуждане по телефона) за Брюксел. Но съвсем не е ясно дали той може да се събуди вече – ЕК безцеремонно показва вратата на Лондон, назначава комисар за развода. Ако това е блъф, той е глупав. Брекзит всъщност окончателно бламира Камерън и остеритета, еврокомисията на Юнкер, мнозинството на ЕНП в европарламента, Меркел – човека на Обама в ЕС, самия Обама.

Само преди два месеца в Лондон Барак назидателно сочеше с пръсти и пророкуваше, че ако гласува излизане от ЕС, Британия ще отиде най-отзад на опашката за търговски привилегии от САЩ – „Америка ще се договаря само с големи търговски блокове“. Сега Обама примирено изразява разочарование от поредния си провал – след фактическата гибел на ТТИП. Как тази бламирана комисия, това бламирано мнозинство, тези бламирани ръководства на Германия и Франция ще решават на пожар как да реформират ЕС, за да предотвратят разпада?

Силен удар получи и Корбин. Той не успя да изгради привлекателна картина на един реформиран ЕС, но това беше най-вече вина на самия ЕС. Британската левица вероятно скоро ще загуби мощното социалистическо присъствие на Шотландия и Северна Ирландия в парламента. В Англия работническите градове отплаваха от лейбъристите към Партията на независимостта (UKIP). Не се знае наистина какво ще прави UKIP, след  като си изпълни програмата за излизане от ЕС, но причини за дясно популистко недоволство ще има все повече дори ако Фарадж бъде изяден от революцията.

Слабостта на социализма автоматично засилва национализма в Европа и религиозния фундаментализъм в ислямския свят. Буржоазната пропаганда в Европа реално подхранва националистите, макар всъщност да ги атакува и да говори тъкмо обратното на тяхното. И у нас по същия начин  русофобската пропаганда на медии и властници обективно създава русофилия.

Русия има основание да злорадства от провала на Камерън, европейския стожер на антируската истерия, и да очаква с оживление смаляването на традиционния си геополитически съперник до остатъчното кралство на Англия и Уелс, но разбира се, Москва няма пръст в агитацията за Брекзит. Без Англия в ЕС антируската партия на Полша, Балтика и Румъния ще осиротее, ще отслабне и без това меката русофобия на скандинавците.

Ще нарасне тежестта на по-проруски настроените Германия, Италия и Франция. Отслабва и каузата на Гърция в ЕС, а също и на Турция, ако може да отслабне повече от сегашното. Разпадането на Великобритания, на нейната постимперска общност, засилването на регионалния сепаратизъм в цяла Европа са все по-реални възможности. Кралството на Англия и Уелс има шанс да се редуцира до република Англия и република Уелс. Какъв по-добър шанс за противниците на монархията? Кой разумен човек в XXI век може да е съзнателен монархист? Наследствен държавен глава, неизбрана горна камара на парламента?

Но това е локален въпрос на европейската периферия. Брюкселска Европа е в дълбока, може терминална криза. Де е коренът на злото? За едни е в „евросклерозата“ – социалната държава, „паразитизма“ на бедните. За други – в свръхбюрократизирания „ЕСССР“. За трети – в разширението на ЕС, мързела, корупцията, купонджийството, безотговорността на южните или източни европейци, и/или в тъмнокожите имигранти от Юга, бежанците, мюсюлманите – в мултикултурализма, политкоректността, „упадъка на традиционните ценности“, „израждането на расата“. За четвърти – в глобализацията на банките и транснационалните корпорации, остеритета, деиндустриализацията, безработицата и обедняването. За пети – в империализма или пък в пасивността на САЩ, егоизма на Германия, руския ревизионизъм. За шести – в някакви загадъчни „цивилизационни“ проблеми.

Икономическите причини за разцвета на съвременния европейски национализъм – и десния, и левия – се свеждат до едно: протеста на обикновения човек срещу несигурността, влошаването на живота му, социалното неравенство и несправедливост. А те се дължат на олигархичната политика на Брюксел (и големия му брат Вашингтон) – на остеритета, всевластието на транснационалните корпорации, на еврото. Всички други европейски проблеми се свеждат до това и са само негова мистификация. Само глупак, дори в Англия, може да е против европейската интеграция изобщо – става дума само за това в чий интерес да е интеграцията – корпоративен или социален, олигархичен, немски или на мнозинството европейци.

Англия е остров в покрайнините на континента – европейска Япония. Като нея е неделима от континента – преди милиони години Темза се вливала в Рейн, белите варовици на Албион са същата порода като отсрещните под лозята на Шампан. Англичанинът може да казва „отивам в Европа“, щом тръгне за Париж, както българинът – за Виена, но Англия е получила гени, език и култура от Европа. През повечето време е част от европейска империя или квазиимперия – Римската, папската, викингския pax, нормандската, Анжуйската, Европейския съюз.

До XV в. английските крале държат обширни родови владения във Франция, претендират за френския трон, водят стогодишни войни. Англия е мотор на европейския Ренесанс и реформация в XVI–XVII в. От XVII в. е династически свързана с Холандия, сетне с Германия – като в България английските династии от ново време са немските Батенберг (Mountbatten) и Сакскобурггота (Windsor). Политическите й и други идеи – от Магна харта до марксизма, фабианството, неоконсерватизма – също са повечето внос от Европа.

Гледана от Америка, дори от североизточните щати, които изглеждат толкова английски на американците от вътрешността, Англия си е чиста Европа – англичаните говорят странен английски, едва ли не като холандци или шведи. Както казвал Марк Твен, между Англия и Америка всичко е общо освен езика, разбира се.

От друга страна, от XVI в. до днес островна Англия се бори отчаяно срещу хегемонията на поредната европейска суперсила – Испания, Франция, Германия, Русия. Стратегията й е да държи континента разединен, да не се обедини срещу нея – както за кратко при Наполеон и Хитлер. Позакъснялата й морска експанзия е съпътстващ продукт на борбата й срещу европейските суперсили. Индустриализацията – съпътстващ продукт вече на търговската експанзия по море. Лошата английска кухня – на ранната урбанизация преди хладилниците.

На върха на колониалното си могъщество Англия е вече глобализирана свръх мяра – в 1910 г. международната търговия покрива по-голяма част от нейния БВП от днес – и до ден днешен има по-глобално мислене от провинциална, автархична Америка. След Втората световна война Англия специализира в препакетирането на специфични американски продукти за европейския и световния пазар и дори успя да надамериканчи Америка в някои продукти като рок музиката. Англия е традиционно ориентирана навън и немалко усилие бе нужно на евроскептиците да я  обърнат навътре.

Брекзит беше първата голяма европейска жертва на популизма, надигнал снага след финансовата криза от 2008 г. и след погрешното й лечение с остеритет. Елитите недооцениха размера на народното недоволство и убедителността на лъжеинформацията, с която корпоративните медии и политиците популисти заливаха необразованите маси. Икономистите на големите банки недооцениха риска и бяха изненадани в петък. Аз обаче очаквах такъв резултат, е – може би не толкова убедителен – защото оценявах интуитивно размера на недоволството на работническата класа в развитите западни страни от непосредствените си всекидневни наблюдения сред американците.

Таблиците на гласуването по райони в „Гардиан“ показват, че разгневената работническа класа наказва естаблишмънта за страданията, преживени през от нея последното десетилетие. Тези беди не се дължат обаче само на ЕС. В 2015 г. британците гласуваха за торите като уж по-компетентни икономически. Лейбъристите обещаваха повишаване на реалните доходи и повече разходи за публични услуги, но бяха победени. А и за UKIP имаше само едно място, нямаше особени страсти около мигрантите. Какво се промени оттогава?

Промени се, на първо място, бежанският поток от и през Либия и Сирия и медийната истерика около него. Виновниците за бежанската криза са НАТО и ЕС и не на последно място, самият Камерън. Нарасна гневът на мнозинството – още една година остеритет и отчаянието от евробюрократите – още една година свидетелства за пълната им неспособност да оценяват ставащото и да реагират адекватно.

Дали англичаните гласуваха за предстоящото поскъпване на храните и горивата заради поевтиняването на паунда, или за нова рецесия? Не, те гласуваха за ограничаване на миграцията, и то защото според тях по-малко миграция значи по-добро здравеопазване (Националната здравна служба), по-сигурни работни места, по-високи заплати. Но всичко това реално почти не зависи от миграцията. Акцентът на референдума бе подменен.

Биляна Господарска от Радио Пловдив отбеляза, че сюжетът на „Уошингтън Поуст“, дето в петък след гласуването англичаните уж усилено търсили в Гугъл що е ЕС, не отговаря на данните от търсачката. Но много коментатори смятат, че гласувалите за Брекзит вече страдат от buyer’s remorse, съжаляват за избора си, чувстват се излъгани. Това ще засили разочарованието от политическата система.

Почти всички обвиняват личните амбиции на Борис Джонсън и Найджъл Фарадж, мнозина разнищват Камерън и Озбърн и за остеритета, изпилил нервите на милиони, и за хазартната им игра с референдума. Голяма е вината на медиите, особено таблоидите, които си създадоха целенасочено масова читателска аудитория за Брекзит. И тук има съвпадение с България, дето Борисов беше медиен феномен без веществено съдържание.

След излизането си от ЕС Британия ще е по-бедна според Пол Кругман с 2% от БВП. Важен мотив за инвестиране е достъпът да пазари, който ще бъде ограничен повече или по-малко. Сгромолясването на паунда е значително, но не катастрофално, много по-малко е от в 1992 г., когато страната излезе от европейския механизъм на обменните курсове. Британия тегли заеми в своя валута, не е застрашена от оскъпяване на дълговете в чужда валута при обезценяване на своята. И за разлика от длъжниците в еврозоната има суверенен контрол върху валутата си. Но е възможно бягство на капитали и нова рецесия.

Лондонското Сити ще пострада, но пък някои региони може и да спечелят от слабия паунд. Тръмп се похвали, че повече туристи ще идват на неговото игрище за голф в Шотландия. В петък пазарите загубиха два трилиона долара „книжно злато“. И да не настъпи глобална рецесия, лондонската финансова индустрия, пералнята на пари за цяла Европа и глобален офшорен център, в която работят 2,2 милиона души и която внася непропорционално голям дял в британския БПВ, е пред възможен колапс. „Голдман Сакс“, Дж. П. Морган Чейс“ и Дойче Банк заговориха за местене на офисите си от Лондон във Франкфурт, може би след време и в Единбург и Дъблин. Има опасност и за британския хай-тек сектор, който разчита на европейския „общ дигитален пазар“.

„Хъфингтън Пост“ се надява, че Брекзит ще доведе до бърза икономическа криза и така ще докаже на американците, че икономическите кроежи на Тръмп са за боклука. Не знам дали ще има време за това до ноември и дали избирателите на Тръмп въобще премислят рационални доводи. Американските корпоративни медии дават по-широко отражение на Тръмп, а Хилари почна да се оплаква, че към нея се отнасят враждебно. 

И без Брекзит Европа е силен кандидат за продължителна депресия в условията на демографски упадък. Еврото беше трагичен провал на финансовата й политика, изкуствено превърнат от Меркел в морализаторска пиеска за лошите южноевропейци, която уж изисквала наказателен остеритет. И свободното движение на работници между страни с различна култура и равнище на доходите създаде много реални и въображаеми неуредици – спорно е дали имигрантите в Британия допринасят за растежа, или са бреме за социалните служби. Брекзит е симптом на тези и много други дълбоки структурни проблеми. По-нататъшната дерегулация и остеритет, разбира се, няма да донесат нищо ново, само още от старото.

Колко пъти сме си повтаряли като заклинание, че нещастието на хората не зависи толкова от абсолютното качество на живота и потреблението им, колкото от степента на икономическо неравенство и чувството им за обществена справедливост. Несправедливостта и неравенството след някаква разумна граница правят обществото като цяло нещастно. Остеритетът е политика на мизерията и неравенството.

За слабостта на социалистите в цяла Европа освен липсата им на активна социалистическа политика голямо значение има и масираната пропаганда срещу социалната държава

(„евросклерозата“) от края на 80-те години до днес, в която повярваха стотици милиони, в това число и в бедните европейски страни и в България. Според догмите на тази пропаганда социалната държава не само води до банкрут на публичните финанси, но и повишава безработицата – затруднява наемането и уволняването на работници, намалява интереса на безработните да търсят и приемат работа и т.н.

Но съвременните икономически изследвания показват на всяка крачка, че това е куха дясна пропаганда. Сравнително лявата кейнсианска политика на Обама е по-успешна от остеритета на Камерън. Най-социалните страни в Северна Европа се справят най-добре с кризата след 2008 г. Но това е тяхна заслуга, а не на Брюксел. Сам по себе си ЕС е десен, дисфункционален и неспособен на промяна. И движението за промяна на Янис Варуфакис, в което се записах сред първите, ме изумява със слабите си и неориентирани реакции на Брекзит. ЕС плоди авторитарни националистически режими, които често решават и социалистически задачи, но носят все по-реална заплаха за мира. 

Клетият Плевнелиев отнесе много подигравки заради изказването си, че ако ЕС се разпадне, това значело война. И напразно, защото логиката на речеписците му е желязна – ако ЕС значи вечен мир в Европа, то разпадането му значи връщане към старото й обичайно състояние на bellum omnium. Има ли, значи, непосредствена опасност от война в Европа след евентуална победа на крайните националисти в големите европейски страни? Възможни ли са в либерална Западна Европа на Бетовен и Шилер агресии, военни престъпления, груби и масови нарушения на правата на човека като през Втората световна война, югокризата от 90-те или във войната на Киев срещу въстаналия Донбас?

Има и друга страна на въпроса. Според Тома Пикети периодът на общонароден просперитет след Втората световна война се дължеше на съвпадението на редица случайни фактори – двете големи войни с десетки милиони жертви и страшни разрушения, унищожаването на огромно лично богатство, високата инфлация, активната държавна политика на заетост и засилената военновременна обществена солидарност.

Дали Европа няма да бъде принудена да преживее още един разрушителен военен катаклизъм, за да може да се върне към разума, оптимизма и просперитета на 50-те – 70-те години? Наистина ли човечеството е толкова дебилно? Възможно ли е Европа да повтори съчетанието на тези условия, но без войните и разрушенията? Кога Европа ще прекрачи, по Маркс и Енгелс, от царството на необходимостта в царството на свободата?

Преди две години мислех, че това е възможно. Защо? Въпреки че икономическото неравенство в края на миналото десетилетие се изравни с показателите от 1929 г., опустошението от Голямата депресия в Европа не е сравнимо с последиците от Голямата рецесия от 2008 г., що се отнася до всекидневния живот на мнозинството. Тогава имаше тежката несправедливост на Версай, могъщ немски реваншизъм – а сега нямаме нищо сравнимо с тях.

Освен това нито една голяма западноевропейска страна отдавна не е суверенна велика сила, не е станал такъв и засега не може да стане и целият ЕС. Между кои сили ще се води голямата война? На европейския театър има две суверенни велики сили, САЩ и Русия, и те нямат непреодолими геополитически или идеологически противоречия, но затова пък имат много географски и културни сходства, които ги сближават. Войната между тях, най-меко казано, не е по-възможна, отколкото беше между САЩ и СССР в началото 60-те години, а всъщност е практически невъзможна.

„Ваймарска Русия“, от чието евентуално възникване се опасявахме в 90-те години, не се състоя. Русия искрено желае да сътрудничи със Западна Европа. Но възстановяването на руската сфера на влияние на голяма част от територията на бившия СССР, „виртуалната Русия“, не само е неизбежна, но става и все по-желана и от хората по тези места, и от реалистите в САЩ и Западна Европа, и съпротивата срещу нея ще отслабва. Украинската криза за сетен път ни показа, че голяма европейска война е невъзможна. Локалните proxy wars в бившите съветски републики са специфичен постсоц, феодални междуособици на олигархични кланове в земите, дето старата централизирана власт не бе ефективно сменена с нова.

Но възможно ли е подобно пост-ЕС развитие и между регионите в Западна Европа при евентуално разпадане на ЕС и масов парад на независимостите? Според мене е почти изключено. Дори да възникне известна неуправляемост, да се появят противоречия между новосформирани регионални субекти, там няма кой да воюва като в Донбас. Да не забравяме също, че сега е налице огромен законодателен, съдебен, административен и културен опит в областта на защитата на правата на човека, натрупан след Втората световна война, и приет от всички европейски страни поне на думи.

След Втората световна война Западна Европа, в резултат от военното потресение и следвоенната реконструкция, с решаващата помощ на Америка на Ню Дийла и благодарение на реалната или най-вече въображаема съветска заплаха, постигна забележителни исторически успехи. За пръв път в историята си старият континент, люлката на агресивните национализми, огнището на двете най-разрушителни войни, направи голямата война практически невъзможна – войните през югокризата и по-ограничените конфликти в периферията на бившия СССР бяха изключения – и бе постигнат немислим дотогава масов народен просперитет.

Съвременна Западна Европа в голяма степен страда от успеха си – политическото мислене бе забравено, изтласкано от бюрократичното недомислие, социалната критичност отслабна, левицата се обезличи идейно с „обуржоазяването“ на пролетариата, с отказа на Източна Европа от държавния социализъм и с налагането от САЩ на пазарния фундаментализъм като ново евангелие. Днес сякаш сме свидетели на отмъщението на победения социализъм над победилия капитализъм. Умрелият сграбчва живия.

От друга страна, оптимистични теории за невъзможността на голяма война в условията на глобализиращ се свят не са липсвали и в навечерието на Първата световна война. Добродетелите на нова Европа виреят на почвата на растящия народен просперитет, която напоследък е силно ерозирала. Политическата просвета на масите в belle йpoque пък била на значително по-високо равнище от днес. Тогава квалифицираните работници прекарвали свободното си време в дебати по социалистическите локали. Сега размерите на глупостта са застрашителни. Но и високообразованите народи са податливи на масово обезумяване, когато ги притисне дефлацията.