И с новата реколта ГМО политически "спасители" в парламента, борбата срещу корумпираното статукво ще е по-малък приоритет от опазването на дясното икономическо правоверие и на антисоциалната данъчна система, създадена в услуга на това статукво


2021 година бе най-натоварената в политическо отношение година поне от две десетилетия насам. Трите парламентарни изборa и съпровождащата ги медийна какофония генерираха не толкова политическо съдържание, колкото политическо безсмислие, но то се доказва като също толкова натоварващо и изтощително, ако не и повече.

Помните ли, когато чакахме трепетно лидерът на новата водеща политическа сила “Има такъв народ” да благоволи да се изкаже чрез фейсбук пост или сополиво клипче от дивана? Сякаш беше преди цяла политическа епоха, а всъщност беше само преди няколко месеца.

За рекордно време усилията на Слави, Тошко и компания да сведат политическия си потенциал до далеч по-комфортното и ненатоварено с отговорност ниво на нов Бареков се увенчаха с успех.

Също толкова бързо изгряха нови политически звезди – Кирил Петков и Асен Василев – и заеха мястото на решаващ играч в социологическите проучвания, и по всяка вероятност ще изпълняват тази функция в поне един парламент.

Естетиката и лексиката на кръчмарска чалга бяха заменени с естетиката и лексиката на офисно ГМО, но това не промени общото усещане, че политическият живот е заприличал необратимо на нискокачествена ситком комедия – от онези, които ти създават чувство за неудобство, докато гледаш.

А най-лошото е, че вече си ги гледал многократно поради липсата на избор. Както възходът и падението на “Има такъв народ”, така и пришпореното избухване на “Продължаваме промяната” създават усещане за дежа вю, за похабяване на енергията, генерирана от желанието за трайно сваляне на ГЕРБ от власт – енергия, която отвори вратата към парламента на тези и останалите формации “на протеста”.

Стремежът за преодоляване на герберското наследство някак изненадващо е характеризиран от напъни за връщане на политическия часовник към времената точно преди възхода на Бойко Борисов и ГЕРБ. Т.е. към времената на “царските” юпита и тройните коалиции, които в крайна сметка се оказаха почвата, в която се разгънаха дълбоките корени на бойкоборисовската политическа доминация.

Въпреки народняшкия си етос и патос, “Има такъв народ” заложи на клишето със спасителите с дипломи от чужбина, включително като извади от нафталина един от мъпетите, участвали в първото прилагане на този сценарий – Николай Василев. При “Продължаваме промяната” пък цялата концепция се свежда до “Ние сме от Харвард и идваме да помогнем”. Пресконференцията, с която бе официално оповестено новото политическо “движение” през септември, бе така изпълнена с клишета в този дух, че докато я гледах, все очаквах да заговорят за Българския Великден.

Но приликите с минали лица и събития съвсем не свършва дотук. Всъщност липсата на оригиналност в новите политически проекти е толкова драстична, че заприличва на обида към публиката.

Политическите декларации от последните 20-ина години чудесно биха могли да служат като игра – познай годината и автора на цитата.

Например, едно от нещата, с които Кирил Петков и Асен Василев твърдяха, че се отличават, е, че възнамерявали да изискват всеки член на движението им да подпише “договор за почтеност”. Наред с липсата на скрити пари и зависимости, тази почтеност изисква и кандидатите “да не са били в повече от една партия преди нас, защото не вярваме толкова много на хора, които прескачат от партия в партия”.

Дрескодът на промяната е тъмно спортно-елегантно сако с небрежно разкопчана бяла риза.

Това ограничение до една предишна партия някак неволно привлича вниманието върху факта, че името на Кирил Петков стои гордо в списъка на първия “Национален съвет” на “Да, България”. Ако превъртим лентата до онзи момент, ще си припомним, че в програмната реч на Христо Иванов важно място заемаше… “Пакт за почтеност”, разбира се със специфичен нюанс, съобразен с вкуса на градската десница:

“Днес, основавайки „Да, България“, ние трябва да сключим помежду си един пакт за почтеност. На първо място това означава, че всеки, който става член на движението, декларира липсата на принадлежност към структурите на бившата Държавна сигурност и залагаме в устава основание за отказ на прием или изключване на хора, които са въвлечени в корупционни действия”.

А ако се върнем към прословутата реч на Симеон Сакскобургостски от 2001 г., там също намираме познати клетви за почтеност:

“Необходими са незабавни промени на политическата система и на нейния морал. Трябва почтеност. Почтеност във всичко! Днес декларирам целта си да основа и поведа едно обществено движение за нов морал в политиката, за нови икономически решения с нови за България идеи и с нови хора като движеща сила.“

Едва ли е особено изненадващо, че въпросният “договор за почтеност” се чу за пръв и последен път при представянето на новия политически проект. Още по-малко изненадващо е, че от същия момент нататък “Продължаваме промяната” се заеха да разтягат концепцията си за почтеност, така че да пасне на практическите им нужди. (И това без да задълбаваме в цялата одисея с гражданството на Петков, която съвсем не е маловажна, дори да приемем, че Конституционният съд е взел политическо мотивирано решение. Най-малкото заради потенциала тази тема да бъде използвана като оръжие срещу „Продължаваме промяната“ и неофициалния им патрон Румен Радев от политическите им опоненти).

Един от обещаваните в началото способи за гарантиране на почтеност беше, че „Продължаваме промяната“ ще работи само с фирми, които са от “любимия” тип на Кирил Петков – такива с експортен потенциал, “които не зависят от българската политика”. Но първият едър бизнесмен, който бе приет с фанфари в редиците на „Продължаваме промяната“, бе собственикът на… спедиторската фирма “Еконт” Николай Събев. Същият се оказа един от особено щедрите дарители на новосъздадената политическа формация. Някак естествено възниква въпросът какво означава почтеност в контекст, в който богаташи с много конкретни интереси по отношение на българската политика си купуват места в парламента?

Друг виден кадър, привлечен от ПП, е Ицо Хазарта, който не се беше чувал от разлъката с предишните му партийни гаджета от “Да, България” заради участието му на предизборен концерт на ГЕРБ. „Продължаваме промяната“ решиха, че Хазарта ще е техния човек по образованието, за което е трудно да се намери дори сатирично обяснение. Изобщо упражненията по партиен и правителствен градеж през изминалата година разкриха колко е дълбок проблемът с кадрите у нас.

Критериите за експертност в България са толкова ниски, че Хазарта може да мине за експерт по образование и не само.

Едно от нещата, по които “Продължаваме промяната” си приличат с НДСВ, е това, че се нуждаеха от партийни носители, за да участват в изборите. При НДСВ това бе в резултат от законодателна хватка, приложена от правителството на Иван Костов, докато при Петков и Василев тази нужда произтече от кратките срокове, в които бившите служебни министри искаха да реализират политическите си амбиции.

В случая на НДСВ ролята на партии-мандатоносители бе изпълнена от Партията на българските жени и Движението за национално възраждане „Оборище”. “Продължаваме промяната” от своя страна бяха принудени да ползват услугите на група одиозни политически номади. На първо място това е наглед пародийната партия „Средна европейска класа“, която през изминалите години се бе прикачала основно към патриотарски и фашизоидни коалиции – от “Обединени патриоти” до КОД на Петър Москов. Другият избор на “Продължаваме промяната” бе формацийката “Волт”, която няколко седмици по-рано тросната напусна коалицията ИБНИ, уж поради непреодолими различия с останалите участници. По неясни причини по-късно към тях се присъединиха и други забравени герои – “Политическо Движение Социалдемократи”. Не отричам вероятността някъде из тази бодра команда да се намира известна почтеност, но със сигурност не оставят впечатление за интегритет.

След като изреждаха подробно къде в чужбина са учили и работили, подбраните за представянето на „Продължаваме промяната“ униформено облечени кадри се впуснаха в обяснения как потресът от дълбочината на социалните проблеми в България ги е накарал да осъзнаят нуждата да се жертват, като пренесат своето ноу-хау и желание за борба с корупцията на политическата арена. Защото вярват, че “че ако България започне да се развива в тази посока, ще виждаме все повече млади хора, които ще започнат да се връщат със семействата си тук”.

Напълно е възможно тези изказвания да са съвсем искрени, но не може да не се отбележи, че също са взаимозаменяеми с патетиката, която съпровождаше основаването на “Да, България”. Вземете например следния цитат от Христо Иванов от 2016-та:

“Ние сме поколение, което беше свикнало да аутсорства бъдещето ни навън. Битката е тук – борим се за България и трябва да спечелим със свои сили. Ние трябва да се политизираме. Това е повече отрезвяващо, отколкото плашещо. Трябва да можем да говорим за политиките по същество. Темата за бедността – трябва да можем да я погледнем в очите. Няма как да говориш за мечти в страната на хора, които мечтаят да си оправят зъбите. Ние опитахме всичко – всички извънполитически, граждански средства, които можеха да бъдат приложени, бяха приложени. Затова казвам тук пред вас, че е време да пренесем тази битка на политически терен. Без да я водим в парламента, без хора като вас да са там и да имат свои представители там, не може да постигнем целите.“

Основателите на “Продължаваме промяната” много държат да подчертаят, че това е идейно, гражданско обединение около конкретни каузи, а именно “да спрем корупцията и кражбите, да освободим малкия и среден бизнес да работи спокойно”. И тук е трудно да бъдат разграничени от „Да, България“, чиято заявена идея бе да “привлече широка общност от хора за обединение около изброените каузи”, тъй като “държавата в момента се държи като башибозук спрямо бизнеса и задушава развитието му, но битката срещу системата няма да даде резултат, ако в нея не участва и чистият бизнес, който трябва да бъде гръбнакът на усилията на новата партия за постигането на целите ѝ.”

Преди 20 години Сакскобургготски също държеше да подчертае, че движението му “не е коалиция на съществуващи партии, нито на политически лидери”, а гражданска коалиция за решаване на належащите социални проблеми:

“Прицелът на това движение не ще бъдат отделните партии или личности, тъй като аз не се конфронтирам с никого, а насъщните проблеми на България. Националното движение „Симеон II” ще предлага нови идеи и ще търси обществена подкрепа и консенсус за реализацията им в името на по-добрия живот на всеки наш съотечественик без разлика на партийна принадлежност или етнически произход… Особено разчитам на висококвалифицираната младеж, която е моят най-силен потенциален съюзник в осъществяване на промените, които предлагам. Разчитам и на хилядите българи, живеещи в чужбина, които милеят за България и искат да ѝ помогнат.”

Разбира се, няма как да се възрази срещу такива благородни цели, особено, когато се повдига въпросът за наистина най-належащите проблеми на народа и държавата ни – бедността и неравенството, и дори се споменава нуждата от по-справедливо разпределение на благата. Да не говорим, че много компромиси изглеждат напълно оправдани в името на това да бъде “изчегъртана” паразитната мафиотско-партийна структура, която задушава страната ни повече от десетилетие.

Но историята е демонстрирала премного пъти, че важното е какво по същество се крие зад помпозното политическо говорене, колкото и убедително и засягащо открити нерви да е то, и че обещанията дори на нови и “неопетнени” политически играчи не трябва да бъдат приемани за чиста монета.

Една от най-любопитната прилика между всички споменати движения с амбиции за преправяне на политическия модел е това, че хем настояват, че са фокусирани само върху общонационални каузи, хем държат да дефинират своята надидеологическа същност в конкретни идеологически рамки. Това обикновено приема формата на рефрена “няма ляво, няма дясно”. Но доколкото обясненията как лявото и дясното нямат значение все идват от хора с десни убеждения и предлагащи десни политики, явно ударението е основно върху безсмислието и ненужността на лявото.

Тук вероятно е най-подходящияр момент да пробваме споменатата по-горе игра “познай от кого е цитатът”. Пробвайте се да познаете кое от следните изказвания е от представител на “Продължаваме промяната”:

“Това не е нито „дясна“, нито „лява“ платформа. Привидните партизански противопоставяния се подклаждат от модела #КОЙ, чиито наказателни бригади, за да не бъдат разпознати, навличат различни по цвят идеологически дрешки. Докато си правим илюзията, че мафията може да бъде лява или дясна, ние самите ще се караме помежду си по линията „леви-десни“ – в интерес на #КОЙ. Политическите различия ще имат разумен смисъл, само когато възстановим Републиката. Няма ляво, няма дясно – днес има единствено гражданите срещу мафията!“

“По време на криза няма място за лява или дясна политика, защото крайностите винаги водят до сътресения. Ние доказахме, че най-разумните решения се намират в центъра, защото центърът е пресечна точка на най-добрите идеи от лявото и от дясното. В центъра няма бомбастични идеи за мигновени реформи, защото в живота никога не се случва така”

“Не е важно колко сме леви, колко сме десни, важното е колко сме бесни от това, че корупцията краде бъдещето на нашата страна, задушава я и поставя в това унизително състояние. Затова ще търсим единодействие в максимално широк фронт”.

„Сред хората в залата имаше такива, които смятат, че трябва да има повече държава, и такива, които смятат, че трябва да има по-малко държава. Това, което ги обединява, е правосъдната реформа, образованието и битката с ограбващата корупция”.

Отговорът е – нито едно. Това са цитати съответно от отдавна забравения “Манифест за Републиката”, който беше нещо като подготвителен бараж за създаването на поредния проект на градската десница, предизборна реклама на НДСВ с Милен Велчев, интервю на Христо Иванов от 2016-та и изказване на представител на „Правосъдие за всеки“ при учредяването на “Да, България”.

Много изказвания на учредителите на ПП обаче чудесно биха се вписали в горната поредица, особено тези на Асен Василев, който се явява основен теоретик на нямалявонямадясно-изма. Част от тези му изказвания са просто патетични и лицемерни, например:

“Виждах целия спектър в парламента. От дясно имаше хора, които много уважавам и мога да работя с тях. В средата имаше тук-таме хора, които уважавам и можем да работим заедно. От ляво също виждаме… Не е въпроса къде седят хората в парламента – дясно, център или ляво, въпроса е да съберем тези, които са почтени, които милеят за България, които не изпълняват чужди интереси, които не са купени, не са платени, само по този начин можем да направим промяната”.

В други случаи обаче Василев показа съвсем ясно какво се крие зад мантрата на неидеологизирания “рационализъм”, предлаган от харвардските спасители. Още преди официалното формиране на “Продължаваме промяната” той излезе с пословичната формулировка, че „ние много вярваме в десни инструменти, които да постигат леви цели”, което конкретно означавало “невдигане на данъци, привличане на инвестиции, освобождаване на бизнеса от корупция”.

При представянето на “Продължаваме промяната” Василев разшири тезата си защо опазването на текущата данъчна система е основен приоритет на формацията и някак си крие ключа към останалите заявени цели. “Истината е, че данъците в България са достатъчно високи. Те няма нужда да се пипат. Нито нагоре, нито надолу”, заяви той и описа своите критерии за ляво и дясно, които честно казано повдигат съмнения относно качеството на образованието в Харвард.

Според Асен Василев ПП се позиционира в центъра между идеологическите крайности, които в неговите представи се определят единствено по скалата на данъците и разпределението. Като пример за “крайно дясна визия” бе посочен Николай Василев и неговите желания “да се намали бюджетния дефицит, нищо да не се дава на пенсионерите и т.н.” Крайно лявата визия според Асен Василев пък се свежда до това да се каже “да вземем дългове, да увеличаваме дефицита до най-високия, който можем да бъде в Европа и да раздаваме на бедните”. Очевидно в ограниченото от либертариански митове счетоводно мислене на Василев “крайно лявото” е някакъв хибрид между разпасано кейнсианство и Модерната монетарна теория.

Разбира се не само Кирил и Асен Харвардски дъвчат мантрата “няма ляво, няма дясно”. Всъщност най-неадекватното и нелепо изказване по темата по време на тази предизборна кампания дори не дойде от тях, а от кандидат-вицето на Анастас Герджиков, Невяна Митева, която изръси, че не се определя “като лява или дясна, а като обикновена българка”.

Спорадичните напъни на нововъзникващи десни политически субекти да използват социална реторика не е свързана единствено с цинични усилия да разширят потенциалната си електорална база. Това е и своеобразно признание, че разрешаването на патологичните проблеми на държавата и обществото ни изискват “леви цели”, и че инерцията на антикомунистическата реторика вече не е достатъчна, за да тушира належащите социални въпроси.

Но тези политически актьори не се опитват да запълнят зеещата празнина в ляво, оставена от борците против джендъра в БСП, колкото и някои тръмпизирани кометатори да бълнуват за раждане на “ляволиберална” партия. Те се опитват да внушат, че левите политики всъщност са излишни.

Въпреки всичките си приказки за надидеологически диалог в името на общото благо, ако в политическото и обществено пространство се появи действително ляв глас, те първи ще хванат вилите и ще поискат да го линчуват. Защото те ще възприемат левите политики и реторика, дори в много умерен и модерен вид, като богохулство към олтара на капитала и реална заплаха за статуквото, от което са част въпреки позите си.

Простата и очевидна истина е, че не може да се постигат леви цели с десни политики. Целите на десните политики са и могат да бъдат само десни, и са в пряко противоречие с добрите пожелания за преодоляване на неравенството, “оправяне” на образователната система и даване на равен старт и възможности за развитие на всички.

Защитаването на тази данъчна система поставя Асен Василев също толкова надясно от центъра, колкото и адашът му по фамилия, и го прави също толкова неадекватен на социалната реалност в България световните управленски тенденции, колкото са и айнрандистките бълнувания на поостарялото царско юпи.

Няма как да твърдиш, че всичко в управлението на държавата през последните десетилетия е покварено от корупция, с изключение на данъчната политика – не и ако наистина искаш някой сериозно да те приема за почтен. Това е данъчна система, която е създадена от и за олигархията, която е регресивна, антисоциална и надуваща неравенствата. Няма как да решиш проблем, ако вардиш като писано яйце един от основните му причинители.

Не е нито изненадващо, нито случайно, че защитата на текущата данъчна система е най-конкретната управленска позиция, която бе излъчена от “Продължаваме промяната” . Насред всичките им идеи, концепции и обещания, това е единствената политика, за което можем да сме сигурни, че ще следват на практика, ако влязат във властта. По отношение на една от най-важните управленски политики, “Продължаваме промяната” възнамеряват да продължават все по същия начин.

Да се обяснява неравенството и бедността само с вездесъщата корупция е толкова наивно, че или може да идва от хора, които знаят, че заблуждават, или са толкова инфантилни, че едва ли трябва да се занимават с политика. Дори да оставим настрана също толкова наивната презумпция, че на Запад въобще няма корупция, неравенството расте също толкова драстично в развитите държави, повечето от които все пак имат социални системи, които да тушират ефектите за най-бедните – нещо, което не може да се каже за България. Какво ще означават още десни мерки за най-бедната държава в Европейския съюз? Дори луд не би трябвало да очаква резултат различен от досегашния.

Разбира се, всичко пак се връща до аргумента, че няма как да имаме високи критерии, когато сме изправени пред конкретната задача да се отървем трайно от проказата ГЕРБ – и че постигането на тази цел си заслужава всякакви компромиси. Това мислене има своя логика, която е трудно да се отрече. Но ако не сега е времето да повишим критериите си, то кога? Винаги ще се намират оправдания да преглъщаме по-малкото зло. Електоралният компромис обаче може да ражда само компрометирана политика и да подхранва цикъла на затъване.

Но от чисто прагматична гледна точка трябва да се запитаме какви са реалните сценарии след тези избори и какъв всъщност е шансът ГЕРБ да бъдат ефективно изолирани от властта. Влизането на “Продължаваме промяната” в парламента не променя по същество структурата му. Формацията на Кирил Петков и Асен Василев ще привлече основно гласове на разочаровани от ИТН и ИБНИ. Към това ще се прибавят част от избирателите на “Демократична България”, които бяха основна целева група на ПиАр кампанията на Кирил Петков. В резултат на това ДБ не само ще трябва да се прости с мокрия сън да изпревари БСП, но има голяма вероятност коалицията “орел, рак и щука” ИБНИ да не влезе в следващия парламент. Отчаяните опити на Мая Манолова да си вдигне рейтинга като се нареди на антиваксърския клон трудно ще дадат плодове, като се има предвид колко е пренаселен този клон.

Едно сигурно нещо е, че ГЕРБ отново ще са основна парламентарна сила, най-вероятно първа. От една страна, това говори за мащаба на клиентелизма, изграден по време на управлението им, но в не по-малка степен е резултат от провала на останалите партии да реализират анти-ГЕРБ енергията и да съставят правителство.

Тъжният факт е, че най-достоверните сценарии за съставяне на стабилно правителство включват ГЕРБ.

Наскоро из медийното пространство се завъртя тезата за възможна тройна коалиция ГЕРБ-БСП-ДПС. Такава коалиция би била успокоителна и комфортна за някои мафиотски и олигархични интереси, но е малко вероятна. Влизането на „Продължаваме промяната“ в парламента отваря възможност за друга коалиция, която би имала предимството да е успокоителна и комфортна за важните външни фактори – коалиция около леко препран ГЕРБ, „Продължаваме промяната“ и „Демократична България“.

Макар на някои да не им се иска да го признаят, управленското дълголетие на ГЕРБ се дължи и на това, че бяха най-удобни за тези външни фактори, от Берлин до Вашингтон. Доколкото постепенно се разви неудобство в тези отношения, то е свързано основно с личността на Бойко Борисов.

През годините се спрягаха различни имена като одобрени от посолствата потенциални заместители на Борисов, които да дадат по-благоприятно лице на ГЕРБ, като например Владислав Горанов и Румяна Бъчварова. След скъсването си с Борисов бившата му дясна ръка Цветан Цветанов демонстративно подготвяше самостоятелното си влизане в политиката с обиколки на партийни централи в САЩ. Борисов обаче винаги успяваше да парира тези опити да бъде сменен още в зародиш, и да си купува отсрочки, например под формата на щедри поръчки за ВПК на САЩ.

На този етап изглежда сякаш няма връщане към безметежните „конграчулейшънс” времена за Бойко Борисов, но той може да се окаже в идеална позиция да поиска лична индулгенция в замяна на това да отстъпи формално лидерството в ГЕРБ. Доколкото заявеното изискване на „Продължаваме промяната“ да играят дори с ГЕРБ и ДПС е на първо място… да не се вдигат данъците, вратата е достатъчно широко отворена към подобен сценарий.

Това, разбира се, би означавало, че “изчегъртването” на наследството на ГЕРБ ще бъде спряно, чувалите с пари и чекмеджетата с пачки ще бъдат забравени, и ще се възцари неоспорван десен управленски консенсус, в който едва ли дори ще се споменават леви цели, камо ли да се преследват.

На този фон може да е изкушаващо да се мисли, че парламентарният ступор не е толкова лош, защото би позволил ново служебно правителство на Румен Радев. Правителство, което да прокарва промяната, на която Кирил Петков и Асен Василев претендират, че са продължение. Изкушаващо е да се мисли, че такъв компромисен вариант си струва, ако има дори малък шанс да видим Бойко Борисов извлечен по анцуг към ареста. И до преди две години този аргумент би бил много убедителен.

Но за съжаление през последните две години сме изправени и пред други проблеми освен вкоренената мафия. Изчегъртването на наследството на ГЕРБ и свързаните олигархични кръгове не бе единственото изпитание пред служебните правителства на Румен Радев. И ако по отношение на първото изпитание може да се претендира за някакви успехи, то по отношение на второто изпитание – пандемията и произтичащите от нея кризи, имаме само един безспорен и тотален провал. Последиците на този провал се измерват в изгубени човешки животи.

Служебните правителства не само не поправиха грешките на правителството на ГЕРБ, но ги задълбочиха. Ваксинацията не само бе оставена на самотек, но бе активно спъвана и удавяна в море от дезинформация. И това не бе резултат от обикновена некадърност, което би било достатъчно лошо само по себе си. Това бе резултат от цинични политически сметки. Иронично, бившият пилот Радев остави съзнателно пилотската кабина празна.

Наскоро назначеният от президента здравен министър Стойчо Кацаров директно призна, че е така: “Чакаме изборите в неделя, да се успокоят политическите страсти и битката за живот да вземе превес над битката за гласове на избирателите”.

На теория предимството на един служебен министър е, че не би трябвало да има политически съображения, които да пречат да прави най-правилното за държавата и обществото, особено когато става въпрос за “битката за живот”. На практика обаче се оказва друго.

Кацаров прояви не по-малък цинизъм като се възмути от партиите, които “правят всичко възможно да спечелят повече гласове, като прокарват антиваксърски мнения”. Преди да бъде назначен за министър, Кацаров се беше наредил твърдо в редиците на мангъровците и чорбановците, разпространяващи антиваксърска дезинформация. И макар на приказки да си промени мнението, след като седна на министерския стол, на практика използва правомощията си, за да прави точно това, което искат и мангъровците – а именно нищо. И ако през последните седмици най-посветените противници на ваксините да врещят и кълнат заради прословутите “зелени сертификати”, то е просто защото са твърде глупави, за да си дадат сметка, че тези сертификати са псевдо-мярка, целяща да оправдае непредприемането на реални мерки за ограничаване на заразата.

Кирил Петков и Асен Василев, разбира се, не са пряко отговорни за здравната политика, и им прави чест, че за разлика от огромното мнозинство от конкурентите си за парламента, не се впускат в антиваксърски популизъм. Но щом държат да се асоциират с предполагаемите успехи на служебното правителство, би трябвало да приемат и част от тежестта на фактическите му провали.

Най-тъжното е, че политици и управляващи могат да си правят подобни цинични сметки, защото това обективно ги поставя в по-изгодна позиция. Същата апатия, заради която ГЕРБ не могат да бъдат издухани от парламента към занданите, където им е мястото, е причина да не се търси отговорност за потресаващият провал в управлението на здравната криза.

Ако се водим от тезата, че битието определя съзнанието, то ерата на безалтернативни десни политики изглежда е деградирала масовото съзнание в България до степен на пълен разпад на чувството за общност, като често се достига откровена социопатщина.

От разговорите между обикновени люде на улицата до бръщолевенето на професионални говорещи глави по екраните например може да се чуе твърдението, че щом и без това сме с най-високата смъртност в ЕС, надвишената смъртност от над 40 000 души през последните две години всъщност не е нещо извънредно и няма защо да се шашакаме. Сякаш тази нация е съставена предимно от хора, които като малки са се забавлявали с бесене на котки.

При това положение какви претенции и очаквания можем реално да имаме към политиците? Може ли да очакваме някой да уважава електората достатъчно, за да признае, че има разлика между ляво и дясно? Какъвто и да бе резултатът от гласуването, това бяха изборите на победилия цинизъм и нихилизъм.

от Филип Буров 

Не пречат и десни политики. Така по-бързо ще се изяснят нещата.

с такъв род античовешка икономическа политика.