Новият Варшавски договор   от Юлиан Попов

Варшавският договор е особен феномен. Той обединява страни, които не са съвсем наясно какво общо имат помежду си - срещу заплаха отвън, която не съществува. Варшавският договор консолидира участниците и поддържа страха им от фантазния враг, затваря вратите към ония, които се въртят добронамерено отвън, спира развитието на свободния обмен и рязко покачва провинциалната подозрителност. Така той осигурява условия за висока зависимост от някоя недобронамерена външна сила (например СССР).

Навремето имаше един такъв много шумен Варшавски договор, който вършеше всички тия неща успешно в продължение на десетилетия. Преди две-три седмици, този път тихомълком, се появи Нов варшавски договор. Отново подписан във Варшава и отново свързващ в свещено братство няколко от старите членки на заветния съюз.

Освен Полша там чинно са се подредили Унгария, Словакия, Румъния и България. Договорът носи заглавие "Декларация на пет нови членки на ЕС за промените на климата, енергийната политика както и за източното партньорство". Подписалите страни изразяват несъгласие с климатичната и енергийната политика на ЕС и възнамеряват да я дискутират. С други думи казано, да правят каквото могат, за да я блокират.

Какво вдъхнови тези доста различни държави да стиснат ръце? Както е редно в един Варшавски договор, освен неяснотата на общия интерес свързващ аргумент е външната заплаха. И по стара традиция тази заплаха идва от Запад. Този път не от Вашингтон или Лондон, а от Брюксел, който иска да: 1) забави икономическото развитие на ЕС-5; 2) да доведе до съсипващо покачване на цените на тока; и 3) да ги хвърли на кучетата (тоест на Русия). И трите намерения на врага са не само неприемливи, но и крайно опасни и заслужаващи боен отпор.

Брюксел иска, и засега в голяма степен успява, да прокара пакет от мерки (известен под името климатичен и енергиен пакет), който би трябвало да намали парниковите емисии на континента, да увеличи използването на възобновяеми източници на енергия и да внедри една футуристична и доста скъпа технология, CCS, която отделя въглеродния двуокис от въглищата, сгъстява го и го напомпва на километър под земята, за да не отделят въглищата парниковия газ.

Всички тези мерки, твърдят активистите на Новия варшавски договор, ще вдигнат цените на тока със 70%, ще спънат икономиките на едва откъсналите се от комунизма страни и ще ги принудят да внасят повече природен газ от Русия, тоест ще ги направят по-зависими от страната, по чиито ръце още не е изсъхнала грузинската кръв от последната им окупационна инициатива.

Страховете са донякъде оправдани. Ако поляците просто затворят няколко теца, те наистина ще трябва да купуват повече газ от не без основание омразната им Русия. Тази логика обаче се основава на предположението, че единственият начин за ЕС-5 да си реши енергийните проблеми е да произвежда повече електричество по начини, по които си знае да произвежда електричество. Подобно предположение е пуснало дълбоки корени в сочната почва на отминалия вече развит социализъм. Политическата реалност днес е, че ЕС предприема доста решителни мерки за намаляването на парниковите емисии. От тези мерки е

трудно да се измъкнеш, освен ако не си платиш

Икономическата реалност е, че петте държави имат тягостно ниска енергийна ефективност и техният енергиен разход е в по-голяма степен прахосване на енергия, отколкото ефективна употреба. Енергийното потребление в ЕС-5 е като водопроводна мрежа, в която на всяка чаша вода, която си налееш от чешмата, 4-5 чаши изтичат от спуканите тръби. Разликата е там, че при спуканите тръби водата обикновено изтича, преди да мине през водомера, а при тока загубата е след електромера, тоест хората плащат.

Плащат за неизолирани сгради, за енергоемка индустрия, за неефективни обществени сгради и за какво ли още не. Енергийната интензивност (съотношение между енергийна доставка и БВП) на Полша е почти три пъти по-голяма от средната за ЕС-27, а на горката България е над 6 пъти по-голяма. Това, което ЕС-5 иска, е, вместо да си подмени тръбите, да си построи още няколко язовира. Освен това те искат гражданите да им плащат за изтеклата през гнилите водопроводи вода. Или за ниската енергийна ефективност.

ЕС-5 иска още нещо - енергийните приходи да стоят централизирани - тоест вместо всеки гражданин да спести пари в резултат на по-висока енергийна ефективност, всеки гражданин да плаща за повече енергия, която се произвежда на само на няколко места. Енергийната ефективност е нещо като намаляване на данъците - всички получават по нещо. Ниската енергийна ефективност е като гигантския бюджетен излишък - някъде се събират много пари, върху които власт имат шепа хора. Затова преди месец, когато британското правителство беше притиснато за високите енергийни сметки на хората, то обяви пакет от един милиард лири за изолиране на къщите, а не за субсидиране на сметките.

Противопоставянето на изискването за възобновяеми източници на енергия е също форма на централизация на властта. Всяко село може да произвежда енергия от възобновяеми източници. Не всяко село обаче може да си изгради ТЕЦ. Затова колкото по-големи са традиционните форми на производство на електроенергия, толкова по-съсредоточени са паричните потоци, толкова повече власт има министерството на енергетиката или големите енергийни корпорации.

На тези аргументи Новият варшавски договор противопоставя геополитически митове. Един такъв мит е руската заплаха за Полша в резултат на намаляването на парниковите емисии.

Друг такъв

мит е копнежът за Велика енергийна България

Нека да строим, за да изнасяме и да сме богати. Нека да си използваме уникалното геостратегическо положение, за да сложим много тръбопроводи и да събираме по малко наем от тях (който наем вероятно ще увеличи бюджетния ни излишък).

Тревогата на петте има няколко източника - социалистическа инерция, политически инат, липса на стратегическо въображение, източноевропейски провинциализъм и, разбира се, икономически интереси на електропроизводителите. И петте страни са високи производители на електроенергия от въглища начело с Полша, която добива 92% от тока си от въглища (Словакия - 42%, България - 45%). Въглищата освен отровите, които ръсят, когато не си чистят серния диоксид, произвеждат и най-голям относителен дял въглероден диоксид, който след някоя и друга година ще започне да се плаща.

Зад тази икономическа картина обаче се крие и един печален социален феномен - горивната бедност. Във Великобритания за страдащи от горивна бедност се смятат онези къщи, които плащат повече от 10% от приходите си за енергийни разходи. Всяка зима горивната бедност става причина за смъртта на хиляди хора, които не могат да си платят сметките за отопление. Тази година неправителствената организация Help the Aged заяви, че студените домове са основен фактор за преждевременната смърт на над 25 000 души във Великобритания.

Това е повече от всички британци, загинали по пътищата, във военни конфликти, убийства и самоубийства, взети заедно. Защо в петте значително по-бедни от Великобритания държави смъртните случаи да са относително по-малко? По-вероятно е да са повече. И ще стават още повече с качването на цените на тока, на газа и на други горива. Енергийната неефективност струва живота на десетки хиляди хора всяка година и драстично смъква реалните приходи на много повече. Решението на тази прикрита трагедия не е в субсидирането на фосилната енергетика, а в увеличаване на енергийната ефективност на жилищата.

Първият Варшавски договор, под претенцията, че защитава хората, причини страданията и смъртта на много. Вторият Варшавски с подобни аргументи се опитва да направи същото.

Други коментари от Юлиан Попов може да прочетете на блога му www.julianpopov.com